да се отстъпя извън магазина, ако не исках да бъда прегазен от този белокож валяк.
— Кво шъ кайш са изкараш един двайсетак набързо, а? — отпери ми той въпроса си, а през това време вратата се тръшна зад него.
Днес определено всички си бяха плюли в устата да ме обсипват с пари.
— И как ще стане тази работа?
— Трябва да вляза там, вътре… търся някого. Ама онова гадже вътре и дума не дава да стане. — Той целият се тресеше и взех да се опасявам да не се изтърси на земята. — Що не й пошушнеш, че съм готен пич?
— Съжалявам, но не мога да го направя.
— И защо?
— Кажат ли веднъж „не“ в кръчмата на Джон, край. — Заобиколих го, за да вляза отново в магазина. Той се опита да се извърне и да ме сграбчи за ръката, но всичко, което успя да постигне, беше да се завърти два пъти около оста си и да се изтърси по задник до стената. Протегна нагоре ръка сякаш искаше да се наведа, за да ми пошушне нещо, но аз сериозно се съмнявах дали може да ми предложи нещо, дето радикално да подобри живота ми.
— Хей, Хати, май си имаш пансионер на прага.
— Онзи пиян бял младеж?
— Аха.
— Ще накарам Форни да му хвърли едно око по-късно. Той ще го изхвърли, ако е още там.
Това беше достатъчно, за да прогоня пияния от съзнанието си.
— Кой ще свири тази вечер?
— Някои от твоите земляци, Изи. Липс с триото си. Последният вторник обаче тук беше и Холидей.
— Наистина?
— Страхотно нещо! — Усмивката на Хати оголи зъби, подобни на плоски сиви речни камъни. — Трябва да беше някъде към полунощ, не помня точно, ама и птиците започнаха да й пригласят чак докато пуснахме кепенците.
— Брей, как към го изтървал! — затюхках се.
— Ще ти струва седемдесет и пет цента.
— Това пък за какво?
— Джон сложи надценка. Разходите скочиха и той се опитва да държи отрепките отвън.
— А кой е този?
Тя се приведе напред, като ми показа воднистите си кафяви очи. Хати имаше цвета на светъл пясък и сериозно се съмнявах дали някога бе надхвърляла петдесет килограма през шейсет и кусур годините си.
— Да си чувал за Хауърд? — попита ме тя.
— Кой Хауърд?
— Хауърд Грийн, шофьорът.
— Ами, не. Не съм го мяркал от миналата Коледа.
— Е, повече няма и да го мернеш, поне на този свят.
— Защо, какво се е случило?
— Излезе от тук в три през нощта, когато Лейди Дей пееше тук и бам! — Тя заби юмрук в отворената длан.
— Да?
— Не му оставили даже и лице. Да знаеш, казах му, че е последният глупак да излиза, след като пее Холидей, но той не ме послуша. Каза, че имал да свърши някакъв бизнес. Казах му, ама на, като не слуша! На ти сега един бизнес!
— И го убили?
— Точно до колата му. Толкова лошо го били, че жена му, Естер, каза, че успяла да го познае само по пръстена му. Сигурно са използвали оловна тръба. Нали го знаеш, че все обичаше да си вре носа там, дето не му беше работа.
— Хауърд си падаше по дебелите работи — съгласих се с нея, като й подадох трите четвъртака.
— Влизай, сладур — ухили се тя.
Още с прекрачването на прага в лицето ме блъсна мощта на духовия инструмент на Липс. Бях слушал Липс, Уили и Флаттоп още когато бях малък в Хюстън. Всички те плюс Джон и поне половината посетите на заведението се бяха изнесли от Хюстън след края на войната, а някои дори и преди това. Калифорния беше като рая за негрите от южните Щати. Хората разказваха легенди как можеш да ядеш плодове направо от дърветата и има толкова много работа, че един можеш и да се пенсионираш. В по-голямата си част историите отговаряха на истината, но истината не беше като мечтите. Въпреки всичко животът в Лос Анджелиз си беше труден и дори и всеки ден да блъскаш като животно, пак не можеше да се отлепиш от дъното.
На дъното обаче не беше чак толкова зле, щом човек можеше да си размърда кокалите и да отскача от време на време при Джон и да си бъбри с другите за онова време в Хюстън, когато мечтаехме за Калифорния.
— Хей, Изи — изграчи нечий дебел глас зад мен.
Беше Форни Младока. И той беше от хората, с които се знаех още онова време. Едър, груб мъжага, който можеше цял ден да събира памук и после да танцува до зори, след което отново да излезе на памучните плантации. Веднъж се бяхме сдърпали здравата, тогава бяхме далеч по-млади и двамата; не можах да прогоня мисълта си, че ако не беше Плъха да ме отърве, щях сигурно да съм покойник.
— Здравей, Младок. Как е хавата?
— Не е кой знае каква, ама се навъртай наоколо. — Той се бе настанил на високо столче, като се облягаше на стената. Беше пет години по-млад от мен, някъде на около тридесет и три, и шкембето му вече провисваше над колана, но Форни си беше все така як и грамаден както тогава, когато ме беше проснал на пода.
Цигара стърчеше между устните му. Пушеше най-евтиния и отвратителен сорт тютюн, който произвеждаха в Мексико — Сапатас. Предположих, че я беше изпушил, защото я остави да падне на пода. Тя остана върху пода да дими, прогаряйки черно петно върху дъбовите дъски. Подът около стола на Форни беше нашарен от такива петна. Той беше нечистоплътен мъж, който не даваше пет пари за нищо.
— Не си се навъртал наскоро наоколо, Изи. Къде се губиш?
— Бачках, бачках ден и нощ за Чампиън и накрая ми теглиха ритника.
— Изхвърлиха те? — Около очите му се оформи дребна усмивка.
— Та чак се стоварих на задника си.
— По дяволите. Съжалявам за това. Не пускат ли временно в неплатен отпуск?
— Къде ти. Просто босът не е щастлив, ако само си вършиш работата. Иска в добавка и да му цункаш гъза от благодарност.
— И аз така чувам.
— Миналият понеделник тъкмо ми свършваше смяната и бях толкова каталясал, че едва си мърдах краката…
— Аха — кимна Форни в знак на съчувствие.
— … и шефът ми се пръква и ми сервира, че трябвало да работя и един час извънредно. Е, казах му, че съжалявам много, но имам среща. И аз наистина имах среща, с леглото.
Форни изпадна във възторг от лафа.
— А той да има наглостта да ми заяви, че моят народ трябвало да се научи да работи малко повече, ако искал да напредне.
— И той ти каза това?
— Да. — Усетих как гневът ми се връща.
— А той какъв е?
— Италианец, мисля, защото родителите му са дошли оттам.
— Човече! И ти какво му каза?
