— Казах му, че моят народ се е научил да работи свръхсили още преди Италия да започне да съществува като държава. Щото сигурно знаеш, че Италия е далеч по-млада от нас.
— Аха — произнесе Форни, но беше ясно, че няма и представа за какво ставаше дума. — И какво стана после?
— Каза ми, че мога да се прибирам у дома и да не се притеснявам, че ще закъснея следващия ден. Каза, че имал нужда от хора, които искат да работят. И аз си тръгнах.
— Човече — поклати глава Форни. — На всеки от нас им го натеглят по този начин.
— Точно така. Като те гледам така, можеш ли да му удариш една бира?
— Да — изрече зарадвано той, но в следващия момент челото му се набръчка. — Ами как ще я купиш, като сега си без работа?
— Не се тревожи, винаги мога да купя две бири.
— Е, аз пък да ти кажа винаги мога да ги обърна.
Приближих се до бара и поръчах две бири. В заведението сякаш се бе събрал половината Хюстън. Повечето маси бяха заети от пет или шест души. Народът крещеше и говореше, целуваше се и се смееше. След тежкия трудов ден кръчмата на Джон беше отлично място за отпускане. Не беше съвсем законно, но пък едва ли имаше нещо лошо в това. Големите имена в негърската музика ходеха там, защото се знаеха с Джон още от времето, когато им даваше да изкарат комат хляб и винаги им плащаше навреме. Трябваше да има над двеста редовни посетители на бара на Джон и всички се познавахме по лице, така че освен забавлението, човек винаги можеше да свърши и някоя полезна работа.
Присъстваше Алфонсо Дженкинс в черна копринена риза и прическа щръкнала повече от фут. Джохамо Джоханас също беше тук. Беше в кафяв вълнен костюм и яркосини обувки. Мършавата Рита Кук и тя беше тук с петима мъже наобиколили масата й. Никога не можех да разбера как беше възможно една грозна като смъртта и кожа и кости жена да привлича толкова мъже около себе си. Веднъж я запитах как го прави и тя ми отвърна с пронизителния си скимтящ глас: „Знаеш ли, Изи, само половината от мъжете се вълнуват от бедрата и гърдите на момичето. Повечето от вас, цветнокожите мъже, търсят жена да ги обича, ама така, че да забравят колко труден е животът.“
Забелязах Франк Грийн на бара. Викахме му Ножаря, защото беше толкова бърз с ножа, че изглеждаше като че ли винаги държи един в ръката си. Държах се настрани от него, защото беше гангстер. Той отвличаше камиони с алкохол и цигари по цяла Калифорния, че и Невада. Отнасяше се със смъртна сериозност към всичко, което вършеше, и беше готов да пререже гърлото на всеки срещнат мъж.
Забелязах, че Франк се бе пременил целият в черно. При неговата работа това означаваше, че се кани да излиза на работа — да отвлича алкохол или нещо по-лошо.
Помещението беше толкова претъпкано, че нямаше и сантиметър свободно място за танци, въпреки това дузина или повече двойки се бяха изхитрили да се боричкат между масите.
Занесох двете кани с ел до входа и подадох на Младока неговата. Един от няколкото известни начина да разтопиш сърцето на някой закоравял чукан е да му дадеш бира и да го оставиш да разкаже няколко изветрели безсмислици. Така че се отпуснах на стола и отпих от бирата си докато Форни споделяше как са били нещата в кръчмата през изтеклата седмица. Разказа ми отново историята за Хауърд Грийн. Този път обаче той добави и подробността, че Грийн бил вършил някаква незаконни далавери за работодателите си.
— Белите момчета са го убили — приключи той размишленията си.
Форни много си падаше по разкрасяването на всяка стара история, това ми беше известно, но около мен имаше набъркани прекалено много бели мъже, за да се чувствам спокоен.
— За кого работеше? — попитах.
— Знаеш ли онзи образ, дето отпадна от надпреварата за кметския стол?
— Матю Теран?
Теран имаше голям шанс да спечели изборите за мястото на кмета в Лос Анджелиз, но се отказа само няколко седмици преди изборите. Никой не разбра защо.
— Да, точно той е. Нали ги знаеш, всичките политици са крадци. Ами че аз си спомням когато за пръв път избраха Хю Лонг, в Луизиана…
— Колко време ще прекара тук Липс? — запитах го аз, за да секна размишленията му.
— Седмица или там някъде. — Младока не даваше пет пари за какво приказва, само да вървеше лафът. — Брей, да знаеш само какви спомени ми навяват тия момчета. По дяволите, ами че те свиреха онази нощ, когато Плъха ти спаси задника.
— Точно така — казах. Още усещах обувката му в бъбрека си когато се извиех малко повече от необходимото.
— Трябваше да му благодаря за това. Нали знаеш, бях толкова пиян и полудял, че можех да те убия, Изи. И щяха да ми изгният кокалите в панделата.
Това беше първата му истинска усмивка от началото на срещата ни. Младока бе останал без два зъба на долната челюст и един на горната.
— Какво стана с Плъха? — попита ме той, почти замислено.
— Не знам. Днес за пръв път от много години си спомних за него.
— Още ли е в Хюстън?
— Така съм чувал. Ожени се за ЕтаМей.
— С какво се занимаваше последният път, когато го видя?
— Толкова отдавна беше, че вече не си спомням — излъгах.
Младока се захили.
— Спомням си когато пречука Джо Т, оня сводник, нали го знаеш? Джо тогава пръскаше кръв като пръскачка, а пък Плъха беше с оня костюм, небесносиния. И нито дори петънце върху него! Да знаеш, само заради това ченгетата не закопчаха Плъха, защото не можеха дори да си представят, че може да го е направил без да се изцапа!
Пред мисления ми взор изплава последната ни среща с Реймънд Александър, а тя не беше никак весела.
Не бях виждал Плъха повече от четири години до момента, в който се сблъскахме един в друг една вечер пред салона на Мъртъл, в пети градски район на Хюстън. Носеше тъмносин костюм и филцова кафява шапка. Аз бях още в армейско зелените си дрехи.
— Кво става, Изи? — попита той, повдигайки поглед към мен. Плъха беше дребен мъж, с лице на гризач.
— Ами горе-долу нищо — отвърнах. — И ти май си на същия хал, както гледам.
— Е, не съм чак толкова зле. Улиците вече са мои. — Златните му коронки блеснаха в полумрака.
Ухилихме се взаимно и се затупахме по гърбовете. Плъха ме почерпи едно питие в заведението но Мъртъл, и аз го почерпих. Черпихме се така до момента, в който Мъртъл ни заключи в заведението и отиде да спи.
— Оставете парите за изпитото под рафта, момчета — заръча ни тя. — Вратата се заключва сама на излизане.
— Спомняш ли си ония лайна със заварения ми баща, Изи? — попита ме Плъха когато останахме сами.
— Да — отвърнах. Беше рано сутринта, барът беше празен, но аз въпреки това пак се огледах наоколо; убийството не е от темите, които могат да се разискват на висок глас, но Плъха не го знаеше. Преди пет години беше убил заварения си баща, като бе успял да го накачи на друг човек. Ако законът обаче успееше да разкрие истинските обстоятелства, нямаше да има и седмица и щеше да е увиснал на въжето.
— Истинският му син, Наврочет, дойде да ме търси миналата година. Не мислел, че онзи момък Клифтън го е направил, макар че законът го обяви. — Плъха си наля нова чаша и я обърна. После си наля още една. — Успя ли да изчукаш някое бяло путе през войната? — попита той.
— Там имаше само бели момичета. Ти как мислиш?
Плъха се захили и се отпусна на стола, като затърка слабините си.
— Брей, заслужава си да му ударим една здрава веселба по този повод, какво мислиш, а? — И той ме
