никога няма да се изправи. Тематичната връзка, която трябва да се търси между тях и главната фабула, се крие по-скоро в пиесата, която те поставят и която е инверсия на самата драма, и тук една любовна двойка избягва в гората, но в нея вместо разрешението на своите проблеми тя намира смъртта си. Историята за Пирам и Тизба представлява разновидност или по-скоро праобраз на тая за Ромео и Жулиета (с която „Сън в лятна нощ“ е свързана още от общия за двете драми лиричен тон, а също така и от описанието на феята, кралица Маб, вложено в устата на Меркуцио); но „трагичният фарс“ за Пирам и Тизба тук служи не за да изведе комедията към трагичното, а за да я превърне именно във фарс. Това е най-комичната сцена в цялото творчество на Шекспир и в театъра тя винаги може да разчита на бурния смях на публиката независимо от качествата на артистите. Това е, разбира се, пародия, но която едва ли визира определен писател, макар че някои от тогавашните английски преводи на Овидий, от чиито „Метаморфози“ е взет и сюжетът й, са почти толкоз нескопосани, колкото нейният текст. По-скоро тук се осмива един старомоден жанр — драматурзите от поколението преди Шекспир не са много по-добри поети от атинските майстори, и едно еснафско отношение към изкуството — неумението да се отличава светът на въображението от този на действителността и намесата на пълзящия реализъм в сферите на поезията. Така поради вмъкването на атинските занаятчии в действието най-лиричната, най-изпълнената с красота от всички комедии на Шекспир е същевременно и тая с най-силно изразен фарсов характер. Успешното съчетаване на тези крайности в една обща хармония е едно истинско гениално, постижение.
Всъщност тази техника, развиваща действието в няколко различни плана, контрастиращи по тон, е пак заимствана от дворцовите комедии на Лили. Съчетаването на разнородни елементи не е чуждо и на народната драма — напротив, корените му се крият още в религиозните драми на средните векове, а и видяхме вече, че Шекспир още от самото начало обича да сплита различни фабулни нишки в едно, но тук се касае не само за нишки, а за три различни свята, които се застъпват, всеки със своята собствена атмосфера: светът на двореца, на еснафите и на феите. Тази сложност на плановете е също по-скоро характерна за Лили и за предшественика му в този жанр — Едуардс (1523–1566). Но и тук, както във всяко друго отношение, Шекспир далеч превъзхожда своя образец. У Лили, особено в по-ранните му драми, връзките между отделните планове са обикновено много слаби и най-често истинското действие се развива изключително в плоскостта на един от тях, докато останалите представляват само статични или в най- добрия случай епизодични поредици от сцени. Тази самостоятелност на отделните сцени се чувства понякога и у Шекспир — сцените например с Ланс или дори много по-късно с Точилко и Жак („Както ви се харесва“) твърде често напомнят отделните номера в едно ревю или цирковите антрета на клоуните. Но тук, с изключение на рамката, представяна от Тезей, всичко е в движение и връзките между плановете са яки и сложни. Тезей е съдникът, от когото зависи участта на младите, феите са дошли в Атина, за да празнуват неговата сватба, но се намесват и непосредствено в съдбата на влюбените двойки. А и еснафите, които се въвличат чрез Кросното в препирните на феите, се готвят също така за сватбата — символ на хармонията, към която цялото действие се стреми. Само между младите и майсторите, макар двете групи да се намират заедно в омайния лес, не съществува никаква връзка преди последното действие, когато всички нишки се сливат в едно общо финале и младоженците заедно с Тезей коментират трагичния фарс, представен от занаятчиите.
В някои отношения „Сън в лятна нощ“ представлява връхна точка в творчеството на Шекспир, която няма да се достигне втори път. Образите му ще станат още по-живи и плътни. Тук, макар че няма такива портрети като на принцесата или дори на Бирон — само жанровата скица на Кросното изпъква с по-голяма сила, може да се забележи един общ напредък в портретното майсторство. Младите двойки и тук не са много ясно диференцирани: Лизандър и Деметрий си приличат като близнаци и ако между Хермия и Елена се чувства известна разлика, тя е по-скоро външна — едната е по-висока на ръст, или се дължи на положението им. В сравнение с двойките от „Напразни усилия на Любовта“ те ни се виждат значително по- пълнокръвни, може би защото са поставени в по-емоционални положения, но в сравнение с влюбените от по-късните комедии те са все пак доста безлични. Главното е другаде — поезията на Шекспир също ще стане още много по-силна и сложна и в нея ще трептят едновременно много повече струни, но никога тази поезия няма да бъде по-красива в своята проста непосредственост, отколкото тук и в написаната почти по същото време трагедия „Ромео и Жулиета“. Това са двете най-лирични драми на Шекспир и като такива те остават ненадминати дори в неговото творчество по своята красота. И също тъй той никога вече няма да даде такава воля на своята фантазия. Това съчетание от поезия и фантазия, от комедия и фарс прави от „Сън в лятна нощ“ нещо единствено и неповторимо в световната литература.
Информация за текста
© 1997 Марко Минков
Сканиране, разпознаване и редакция: Alegria, 2009
Издание:
Уилям Шекспир. Събрани съчинения. Том 1
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 1997
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10248]
Последна редакция: 2009-01-23 13:11:27
