— Не чуваш ли? — попита той.
— Какво е това? Някой се смее!
— Слушай!
И двамата се заслушаха… и чуха един нисък дрезгав глас, който напевно разказваше, че колкото повече вали снегът, толкова повече продължава да вали сняг, а едно тънко пискливо гласче припяваше с тра-та- та-там.
— Това е Пух! — извика възбудено Кристофър Робин…
— Възможно е — каза Ийори.
— И Прасчо! — продължи възбудено Кристофър Робин.
— Вероятно е — каза Ийори. — Сега тук е нужно едно Тренирано Куче…
Изведнъж думите на песента се промениха:
— Завършихме нашата къща! — изпя дрезгавият глас.
— Тра̀-та-та-та̀м — изпя пискливото гласче.
— Хубава Къща…
— Тра̀-та-та-та̀м!
— Бих желал да е Моя…
— Тра̀-та-та-та-та̀м…
— Пух! — извика Кристофър Робин…
Певците върху оградата замлъкнаха изведнъж:
— Това е Кристофър Робин! — каза Пух възбудено.
— Той се обажда от мястото, откъдето взехме всичките тези пръти — каза Прасчо.
— Бързай! — каза Пух.
Те слязоха от оградата и забързаха към другата страна на горичката. През всичкото време Пух издаваше приветствени звуци.
— Я, тука бил и Ийори! — каза Пух, след като престана да притиска в прегръдките си Кристофър Робин. Той побутна с лакът Прасчо и Прасчо го побутна, и двамата си помислиха каква чудна изненада са приготвили за Ийори.
— Здравей, Ийори!
— Пожелавам и на теб същото, Пух Мечо, а в Четвъртък два пъти повече ти пожелавам! — каза тъжно Ийори.
Преди Пух да успее да попита „Защо в Четвъртък?“, Кристофър Робин започна да разказва тъжната история за изгубената къща на Ийори.
Пух и Прасчо слушаха и очите им ставаха все по-големи.
— Къде, казваш, е била? — попита Пух.
— Точно тук — каза Ийори.
— Направена от пръти?
— Да.
— О! — каза Прасчо.
— Какво? — попита Ийори.
— Само казах „О!“ — нервно отговори Прасчо. И за да прикрие смущението си, той затананика тра̀-та-та-та̀м така, като че ли искаше да каже: сега вече какво друго да правим?
— Сигурен ли си, че беше къща? — попита Пух. — По-право исках да кажа сигурен ли си, че беше точно тук?
— Разбира се, че съм сигурен — каза Ийори, а на себе си промърмори: „Някои са съвсем без мозък!“
— Защо, какво има, Пух? — попита Кристофър Робин.
— Виж… — започна Пух. — Фактът е… — започна Пух. — Фактът е… Е, добре: фактът е… — започна Пух: — Виж какво… — започна Пух. — Всъщност е това… — пак започна Пух и нещо му подсказа, изглежда, че не обяснява много добре, и той пак побутна с лакът Прасчо.
— Ето какво е — бързо каза Прасчо… — по-топло… — прибави той, след като сериозно помисли.
— Кое е по-топло?
— От другата страна на горичката, където е къщата на Ийори.
— Моята къща?! — възкликна Ийори. — Моята къща беше тук!
— Не! — твърдо каза Прасчо. — От другата страна на гората.
— Защото там е по-топло… — добави Пух.
— Но аз би трябвало да знам по-добре…
— Ела и виж! — каза простичко Прасчо и ги поведе.
— Не могат да бъдат две къщи толкова наблизо — подхвърли Пух.
Те минаха от другата страна на горичката, а там стоеше къщичката на Ийори — приветлива, чудесна!
— Ето я! — каза Прасчо.
— И вътре е така добре, както и отвън! — каза гордо Пух.
Ийори влезе вътре… и пак излезе:
— Невероятно! — каза той. — Това е моята къща, а аз я бях построил там, където ви показах одеве. Изглежда, че вятърът я е издухал тук. Издухал я е над гората и я е оставил тук! А тук е много добре. Наистина много по-добре!
— Много по-добре! — казаха Пух и Прасчо заедно.
— Това показва какво може да се направи, ако си развалиш малко спокойствието! — каза Ийори. — Виждаш ли, Пух? Виждаш ли, Прасчо? Първо Мозък и После — Тежък Труд! Погледнете! Така се строи къща! — гордо каза Ийори.
Те го оставиха вътре, а Кристофър Робин тръгна да закуси заедно с приятелите си Пух и Прасчо. По пътя те му разказаха за Страшната си Грешка. И когато той най-сетне престана да се смее, всички заедно пяха Песента за Снежното време през целия обратен път, като Прасчо, който все още не беше много сигурен в гласа си, пееше само „Тра̀-та-та-та̀м!“.
— Знам, че изглежда лесно — мислеше си Прасчо, — но не всеки може да го направи!
Глава втора,
в която Тигъра идва в Гората и закусва
Мечо Пух се събуди внезапно посред нощ и се ослуша. После стана от леглото, запали свещта и се запъти към долапа с меда — да провери дали някой не се опитва да влезе вътре, — но нямаше никого и той се върна обратно, изгаси свещта и си легна. Но пак чу шум.
— Ти ли си, Прасчо? — попита той.
Но не беше.
— Влез, Кристофър Робин! — каза той. Но Кристофър Робин не влезе.
— Разкажи ми го утре, Ийори! — каза сънливо Пух.
Но шумът продължаваше.
— Рърърърърър — казваше Този, Който беше, и Пух изведнъж разбра, че вече не му се спи.
— Какво може да е? — мислеше той. — Много гласове има в Гората, но този е различен от всички. Не е рев, не е мъркане, не е лаене, не е звуци, които издаваш, когато започваш да съчиняваш стихове. Това е някакъв звук, издаван от странно животно. И тези звуци то ги издава пред вратата ми! Ще го помоля да спре!
Той стана и отвори външната врата.
— Здравей! — каза Пух на тъмното, в случай че някой беше зад вратата.
— Здравей! — каза Този, Който беше.
— О! — каза Пух. — Здравей!
— Здравей!
— О, ето те и теб! — каза Пух. — Здравей!
— Здравей! — каза Странното Животно, като се чудеше докога ще продължава това.
