дивото“, с презрение.
Не се излъга.
Когато залагаше цялото си имущество и налични пари за закупуването на пустеещите земи северно от Землен, хлад премина между него и Топчев. Спогледаха се и банковите чиновници. Ала когато поиска лиценз за разработка на каменните въглища в тези земи, чиновниците зажужаха. А Топчев така дълбоко пое дъх, че косматото му лице почервеня до пръсване.
— Звяр такъв! За малко да допусна, че… Направи го зверски, внезапно, с умъртвяваща захапка. Е, сега вече вярвам, че ще излочиш всичката черна кръв на твоя въглен. Но даваш ли си сметка в каква вълча глутница се напъхваш?
— Знам — отговори с твърди устни Дано. — И само на теб доверявам че съм гол като пушка, празна при това.
Но Топчев неочаквано и с подчертан респект към особата му се обърна към него:
— Моля, господин Сребров! — и го поведе навън.
На улицата го взе под ръка и заговори доверително:
— Празната пушка също плаши. Въпросът е кой пръв ще се уплаши от нея. А голотата си, досещам се, мислиш да покриеш с…
— Прав си — с кожите на акционерите. Учредявам акционерно дружество. И… като те гледам, твоята дебела кожа става за пръв акционер.
— Аха, кожата ми, значи! Карай, неблагодарнико, имаш я моята кожа. А тъста си покани ли?
— Това оставям на тебе — отговори Дано. — Дяловете са от един до пет процента. Потърси и други. Аз тръгвам, трябват ми няколко кожи и от Землен.
— Вълче време! — потръпна Топчев.
— Тъкмо — усмихна се Дано.
— Само че как го правиш, та вълкът у тебе никак не личи!
Останалата част от възхищението си Топчев изрази като стовари мечешката си лапа върху задницата на коня. Животното изви глава, погледна го с кръвясало око и оголи едрите си зъби. Топчев прихна:
— Щом от мечка не се уплаши, няма да се уплаши и от вълци.
Знаеш с кого да тръгнеш на път ти, Дано Сребров.
— Знам — с него и… с тебе.
— Пфу, мръсен ласкател! — изплю се в снега Топчев. — Я се махай от почтената ми глава! — Врътна се и тромаво забърза към банката с мечешката си походка.
По обратния път виелицата го следваше, не заслепяваше очите му. Ледените й зрънца меко шушнеха върху замръзналия сняг и по гърба на кожуха му. Следите от плазовете на шейната едва личаха. Студът сладеше в ноздрите му. Арктическа зима сковаваше равнината. Скоро няма да се стопи, помисли Дано. Но това вече нямаше значение, той е собственик на топлия периметър. На „Топлия полюс“, както го бе избръщолевил Михал. Само че топъл полюс за всички няма, Михале, всеки сам си го прави, или не го прави. Освен това, на самия полюс няма място за двама, дори няма място за двата крака на покорителя му — точка е той, една малка точица!
— „Топлик“ — рече гласно Дано. Прииска му се да чуе името на акционерното дружество тук, сред оснежената и скована от студ равнина. След по-малко от година това име ще изговарят стотици, хиляди в тази равнина.
Не очаква собствениците на „Речни мини“, край голямата река, да му създават проблеми. Много е малък за тях, а и техните въглища хранят главно електроцентралата, докато той ще топли домовете на земленци и на близките села, на дребно.
Преди това обаче, ще са му нужни парите на акционерите. За да привлече дузината земленски миньори от „Речни мини“, за материали, за специалисти. Работата трябва да започне в ранна пролет, та до есента първите въглища да започнат да му връщат парите. Не стане ли така, няма да издържи.
Смрачаваше, когато умореният му кон изтегли шейната на билото на последния хълм над Землен. Всичките комини на селото пушеха. Голям бе този ден за Дано Сребров, но зимен ден, отиваше си, нощта го прихлупваше.
Малцина видяха завръщането му, а никой не се досети, че шейната возеше владетеля на „топлия полюс“.
— Михал си отиде — посрещна го баба Стефана. — Май, не беше се свестил напълно, бърбореше за някакви ястреби.
Той кимна безизразно.
Дори тя, баба Стефана, която му беше като майка, не можеше да разгадае бледото, а силно лице на Дано Сребров. Какво мисли, какво крои и разкроява, един Господ знае. Лицето му е опънато и напрегнато повече от друг път, сякаш отмества хълма със синия камък на юг от селото, но може да е и от студа.
Знае ли…
Тази вечер остъкленият хол на Дано Сребров бе осветен и препълнен. Нищо че в него се бяха настанили само Ботуна, братя Моллови и Дано. Единствен Ботуна да беше, пак щеше да изглежда препълнен — едър на длъж и на шир, с глава като дънер — той сам заемаше половината хол.
Откакто влезе и седна, Ботуна върти едрата си глава, оглежда и души въздуха. Накрая избоботи:
— Че от какво живееш бе, Дано? Тази къща не мирише нито на хляб, нито на гозба.
— Нито на жена — изхили се малкият Моллов, Христо.
Ала Ботуна така го изгледа, че той млъкна.
Големият Моллов, Стоян, мълчеше, забил очи в бялата покривка на масата и положил кокалестите си ръце на нея.
В покривката гледаше и Дано, но в издължените до слепоочията му очи влизаха и тримата му гости. Това му даваше възможност да не гледа, а да вижда.
— Е, Дано, думай! — каза властно Ботуна. — За какво ни събра?
— За да ви поканя да станете акционери — отговори Дано.
— Акционери, ли! — повдигна тежките си вежди Ботуна. — Акционери в какво?
— В акционерно дружество „Топлик“.
— То пък какво е, къде е и откога?
— Тук, в Землен, от вчера. — Отговори късо Дано.
— И… какъв е този „Топлик“? — Ботуна сякаш питаше какво е туй нещо, дето е дръзнало да се пръкне тук в Землен, без негово знание и благословия.
Но Дано и сега отговори равно, безизразно, загледан все така в покривката на масата:
— „Топлик“ е акционерно дружество за добив на въглища. Те лежат под земята на север от Землен. Вчера откупих периметъра и правото за разработка.
Стоян сви кокалестите си пръсти в юмруци. Нищо друго в този силен и работлив мъж не издаде вълнението му. Но Христо възкликна:
— Бе знам си аз, късметът е като жената!
През това време Ботуна бавно и смръщен смилаше думите на Дано. А като ги смля, тропна с бастуна:
— Каниш ме, значи, да си хвърля парите в оная ялова земя, дето ражда само магарешки трън. Чувай, момче, Ботуна хвърля в земята семе, нищо друго. А под земята заравям само туй, дето е леш, труп —
