— Да сте усетили нещо да ви пари под нозете, или под чергите? — изхили им се Христо.
— Само в чергите… — отвърна му Тошето. До него клюмаше Михал.
— Е, сега ще ви припари. Слушайте, Дано Сребров е открил въглища до сами Землен и тази пролет почва да ги вади. Учредява и акционерно дружество. Акциите са от един до пет процента. Насам, народе! — провикна се Христо. — Който има много пари — голяма акция, който има малко — малка, а който няма — миньор при Дано Сребров, сам да си ги изкопае!
Неколцина миньори от „Речни мини“ наобиколиха Христо.
— Това… истина ли е? — попитаха.
— Както е истина, че стоя пред вас и чакам да почерпите. Идвам от Дано. С брат ми вече сме акционери. Има и неколцина богаташи от града. Само Ботуна отказа.
— Ех! — изпъшка един от миньорите. — Вече няма да бием по два часа път до „Речни мини“ — зиме, лете…
Кръчмата букна. От всички страни подвикваха поръчки.
Юзчето дръпна Христо:
— Пиши ми една голяма акция! — И хукна да вика Юзовица.
— Чу ли? — побутна приятеля си Тошето.
— Чух — отвърна Михал потъмнял. А пред замъглените му очи, отново и отново, се спускаха двата ястреба: по-силният — върху плячката, по-слабият — встрани.
— Ще се пиша миньор при Дано — рече мрачно Тошето. — Постоянна, сигурна работа… — процеди през зъби. Той ненавиждаше Дано Сребров. Бяха на едни години, от една бедняшка черга, а Дано Сребров преуспява, докато той, най-силния мъж в Землен, си остана бедняк и стар ерген. Не му стига на Дано градската кокона, ами завъртя главата и на Маргарита. Видя я няколко пъти нощем да притичва към градската къща на Дано, а него не поглежда.
Тошето тръсна глава, скръцна със зъби и огледа букналата кръчма. Очите му се спряха на Юзовица, която чевръсто се виеше между масите. Яловица и неубита от селска работа, тя младееше за годините си и хващаше око.
Той тръгна към Христо Моллов тъкмо когато Юзовица се зададе насреща му. Разминаха се, но тя намери да се отрие о него и да го замери с циганските си очи през рамо.
— Пиши ме миньор — рече Тошето на Христо.
В същия миг Юзчето изсъска на жена си:
— Отивай си вече, не трябваш. Оттук, през задната стаичка!
— Хъ! — присви очи Тошето към Юзчето. — На тебе ти е сладко да се впрягаш в стръките на чужди каручки в същата тази задна стаичка, а твоята ялова каручка ти се свиди, а!
Туй, за впрягането между стръките на чужди каручки, бе приказка на Юзчето. Притропа някоя по-млада беднотия при него за заем и той веднага я придърпва в задната стаичка. Шушукане и вайкане се чува дорде Юзчето се впрегне между стръките на каручката. Сетне става тихо. А още по-сетне беднотията, забила нос в пазвата си, бързо-бързо изтичва навън.
След нея Юзчето изпиваше цяла кана вода.
Снегът се слегна, изтъня. А една нощ южнякът така го облиза, че остана само в усойните северни гънки на хълмовете. След седмица се оттекоха и водите му. Земята изпръхна, димна. Тръпчив дъх на млада зеленина и ранна пролет се вдигна над хълмовете и над Землен. В ясното небе чертаеха кръговете си двата ястреба. Младата лисица подгони полските плъхове, а проскубаната вълча глутница се оттегли в предпланините — до следващата сурова зима.
На пустеещата земя, северно от селото, се бяха събрали двайсетина човека. Предстоеше първата копка на каменовъглената мина на Дано Сребров. Повечето от хората бяха с кирки и лопати. На десетина крачки пред тях разговаряха Дано Сребров, старият минен майстор Батов и немският минен инженер хер Нунке — главен инженер на „Речни мини“. Финансистът Топчев бе помогнал хер Нунке да проектира и консултира новата мина в Землен. Тримата стояха между побитите в земята колчета, очертаващи входа на галерията, по която трябваше да стигнат до въглищния пласт.
Хер Нунке кимаше, докато Батов обясняваше на Дано:
— Изкопаната земна маса, пръст и глина, ще оформи насипа срещу входа на галерията, на който по- късно ще направим рампа, товарище, за продажба на въглищата. Колите и каруците ще влизат под него и вагончето ще ги пълни. Тогава, господин Сребров, ще ти е нужен надзирател — да следи реда, и касиер — да пише квитанциите и да прибира парите. Дай, Боже! Останалото, под земята, е моя работа.
След това Батов се обърна към хер Нунке:
— Да започваме!
Хер Нунке кимна.
Тогава Батов застана точно по средата между побитите колчета, извади от джоба си бучка въглен, плю три пъти върху него, против уроки, прекръсти го и го постави между краката си.
— Да върви по въглен! — рече. И добави: — Нека пътят ни от тази бучка до въглена под земята да е къс. Е, започвайте, момчета! — подвикна на миньорите. — Пожелавам ви пот да леете, кръв и болести да няма!
Пръв заби правата си лопата в меката земя Тошето.
— Ще я издъним тая земя! — закани се. — До опакото й чак.
Хер Нунке докосна Дано и го отведе настрани.
— Хер Сребров, въглищният пласт е добър и на плитко. Бързо ще стигнете до него и бързо ще започне да връща вложените пари. Предполагам до есента, може и по-рано.
— Да се надяваме — каза Дано.
— О, сигурен съм! — усмихна се хер Нунке. — Но аз искам да ви кажа, че ви се предлага още един добър шанс — железница!
Дано Сребров знаеше за проектираната железница, но тя минаваше на десетина километра от Землен, така че…
— Момент — докосна го пак хер Нунке, — този проект отпадна. Първенците на селата, през които трябваше да мине железницата, отказват да гази земите и добитъка им. Търси се ново трасе, имайте го предвид!
Силните кости на бледото лице на Дано се напрегнаха. Пепелносивите му очи застинаха. Но той каза спокойно:
— Благодаря ви, хер Нунке, ще се заема. Благодаря ви!
— И ще успеете.
Този млад мъж надмина препоръките на Топчев и очакванията на хер Нунке. Той будеше у инженера не само уважение, но и удивление. Топчев го бе нарекъл „геният на дивото“, но той притежаваше и излъчваше облагородена сила, с дълбочина и ширина, а овладяна до съвършенство.
По обрания път към „Речни мини“ хер Нунке се отвърна от хубавия пролетен ден, от планините на север и юг от красивата равнина, прорязана от голямата река, мислите му бяха обсебени от младия собственик на новата каменовъглена мина.
Освен, че бе отличен минен инженер, хер Нунке имаше разностранни интереси. Той живо се интересуваше от история и народопсихология. А се оказа, че тези негови интереси съвпадаха с дейността на определен институт в родината му, който поощряваше и високо оценяваше докладите му.
Опознал трагичната историческа участ на този народ, неговите подеми и погроми, хер Нунке вече си бе изградил своя теория за психологията му, в която водещо място бе дълбоката и широка коренова система, прораснала през хилядолетията. Именно от тази могъща коренова система избуяват силните нови издънки след всеки погром. Силни и диви на пръв поглед, а дълбоко облагородени. Като този млад мъж — Дано Сребров. Конят на хер Нунке спря на билото на последния хълм над голямата река. На този хълм хер Нунке се чувстваше като поклонник в свещения храм на своя Бог. Храм, изпълнен с благовонията на вечната пролет и с купол от чисто небе над земната хармония. Да можеха всички да влязат в този храм, сами биха се покръстили във вярата му: мир и хармония!
