Отпъди тази тревожна мисъл и заспа дълбок, оздравителен сън.
Пробуди се на залез. Побърза да стане и де се облече. Всеки момент Батов щеше да се отбие за да отчете свършената през деня работа.
Но влезе не Батов, а баба Стефана.
— Батов заръчал веднага да идеш на мината — рече озадачена.
Оседла коня и след минути вече препускаше през Землен. Спря до входа на галерията и попита Михал:
— Какво се е случило?
— Не знам, господин Сребров. Но вече се чуват, излизат.
Галерията наистина кънтеше от възбудени гласове. Пръв навлезе в просвета й Батов. И от далече се провикна:
— Стигнахме го, господин Сребров! Да ви е честит първия въглен! — В ръцете му блестеше едър въглищен къс.
Лицето на Дано застина. Овладял вълнението си, той пое въглена от ръцете на Батов и каза тихо:
— Благодаря ви! Днес изкопахте двойна надница. А тази вечер при Юзчето — на мои разноски. Батов, разпореди се там!
Подаде ръка на Батов:
— Благодаря ти! Ти и хер Нунке познахте, ще жънем и вършеем заедно с Ботуна и Молловите.
Миньорите се юрнаха към кръчмата на Юзчето. Батов ги последва. Михал събра кирките и лопатите, заключи ги в дъсчената барака и изтупа ръцете си.
— Михале — каза все така тихо Дано, — от утре си надземен надзирател, с по-висока надница. Ти ще продаваш въглищата и ще следиш за реда.
Дано Сребров пусна въглищния къс в нозете си и стъпи върху него с единия си крак.
— Виждаш — рече, — няма място за двама…!
— Така е — каза примирено Михал. — Светът е такъв. Благодарен съм и на това, което правите за мене. Лека нощ!
Михал се отдалечи и стопи в настъпващия летен сумрак.
Дълго остана сам Дано Сребров. Най-сетне сам, между земята и звездното небе, с въглищния къс под нозете си. Върху своя малък Топъл полюс. Само пръхтенето на коня му навремени нарушаваше тишината и покоя в него и в света над него.
След време тази звездна тишина в най-звездния му миг бе нарушена от тропота на двойка коне. А когато разпозна скъпото ландо, което двойката коне теглеха, се досети и за останалото преди още да чуе кочияша:
— Господин Сребров! — повика го той почтително, но и с настоятелност, с която дори кочияша на Първови съумяваше да го отдели от аристократичните си господари. — Госпожата пристигна и ви очаква! — добави. — С мене ли ще пътувате?
„Тръгвай!“ — отпрати го с жест на досада Дано.
Дори през летния сумрак Дано забеляза внезапния смут на кочияша, който изведнъж се смали на капрата и мълком препусна обратно.
Прекрасен ден! — усмихна се Дано. Ден, който подреди всичко и всекиго на мястото му. Ден, който му позволи да отпрати скъпото ландо на Първови, а Ана Първова да го почака. Ще му позволи и повече, той сам ще си го позволи…
Внезапното посещение на жена му не е случайно. В салона на Първови са преценили, че вече настъпва началото на края на главоломната му авантюра и не могат да си откажат удоволствието да го видят паднал и унизен. Топчев го осведомяваше за честите посещения у Първови на някой си Симеонов — столично парвеню, с подчертани женствени маниери — който неслучайно стажувал в кантората на Първов.
Нека си стажува, усмихна се Дано. Пое дълбоко въздух от звездната нощ, вдигна въглищния къс и яхна коня си. Не беше го еня за бялата му риза и светлия панталон, изцапани от черния камък.
Домът му го посрещна облят със светлина и излъчващ светлина. Познато. Така Ана Първова известяваше редките си посещения тук. Във всички стаи светеха лампи. Светлина заливаше и широкото мраморно стълбище. Блестящото черно ландо със сребрист обков също се къпеше в тази светлина.
Баба Стефана затисна устата си когато видя почернената му риза и панталон и посочи спалнята: „Госпожата е там!“, но той бодро й нареди:
— Слагай вечерята, гладен съм като вълк!
Ана се бе изтегнала в ниския фотьойл. Леко манто скриваше, и откриваше, пищните й форми. Позата й наподобяваше гипсовата Венера.
Дано кимна и отдели повече внимание на гипсовото й подобие докато го отместваше, за да стори място на въглищния къс. Положи го внимателно и грижливо го нагласи към светлината на лампата. Гладките му мъхести повърхности я попиха меко, погълнаха я. Но в пепелносивите очи на Дано припламнаха въгленчета, сякаш ветрец бе издухал пепелта от тях.
Ана захапа крайчеца на пухкавата си устна и каза:
— Ще рече — успял си!
— Ще рече — напразно си била пътя до тук. Нали…? — усмихна се Дано.
Ана лениво се изви във фотьойла. Движението бе до мозъка на костите й нейно, показваше я цялата, но само я показваше, без да я предлага. Ана Първова не се предлагаше никому. Вероятно така се показваше и на столичния си обожател, Симеонов. Но когато вдигна очи към Дано, клепачите й трепнаха и се спуснаха наполовина. С нищо друго не се издаде. Боже, каква цена плащаше тази жена, за да скрие най- естествените си чувства и желания, само за да остане вярна на болния си каприз — недостъпното да е в нозете й!
Но тази нощ Дано Сребров нямаше нужда от капризи, колкото и пищни да са те, а от смалената светлина на газената лампа върху перваза на прозореца…
— Знаеш ли — рече той, отривайки почернените си пръсти, — искам три неща: да се изкъпя, да се нахраня и да се наспя!
— Разбирам, няма да преча — надигна се от фотьойла Ана. — Само един делови въпрос, ще приемеш ли още един акционер?
— Да — отговори Дано. — Добре е, че сте предвидили и този вариант, а не само „един акционер по- малко“. Уредете подробностите с Топчев.
Тя кимна и излезе от спалнята. След малко я чу да казва на кочияша:
— Тръгваме! — Владееше се отлично.
Дано смали фитила на лампата и я сложи на перваза на прозореца. Съблече се, загърна се в халата и влезе в банята.
Когато баба Стефана влезе в спалнята да вземе изцапаните му дрехи, въздъхна и се прекръсти:
— Боже, дали е турил лампата на прозореца пред Ана!
За няколко дни, под ръководството на Батов, бе направена втора рампа — за продажбата на въглищата. Иззидана бе и малка стаичка с прозорец-гише, в която се настани Маргарита. Няколко кочана с квитанции на акционерно дружество „Топлик“ и томчето с Мопасанови разкази заеха масата пред нея.
И продажбите потръгнаха. Маргарита пишеше квитанциите и вземаше парите на клиентите, а Михал пълнеше волските коли и каруците с отбрани въглища.
— Че то било чудо работа! — шегуваха се земленци. — На връщане от полето — хоп, една кола топло за зимата! Хем риба, хем кожух…
Днес Дано очакваше хер Нунке с окончателното решение за железницата. Колко нови възможности би отключила тази железница — втора мина, транспорт и на негови въглища за електроцентралата, акции в нея, електрификация на Землен, оживление, напредък.
