умряло! Умряла работа е тази, за умряла работа пари нямам.
Старият чорбаджия се вдигна от стола, опита здравината на бастуна, сякаш го бе купил току-що и си тръгна. Дано го изпроводи чак до пътната врата, пожела му „Лека нощ!“ и едва тогава се върна при двамата Моллови.
— Какви акции предлагаш? — попита Стоян.
— От един до пет процента — отговори. — Парите в брой.
— Значи си измел хамбара до шушка.
Дано кимна.
Стоян вдигна очите си към Дано, но бледото му лице със силни кости не изразяваше нищо. „Този да ми беше брат!“, помисли Стоян. А каза:
— Хвърлил си се в дълбокото. Но при удавник, като тебе, който няма да изтърве и сламката — влизам. Влизаме! — добави. — Но не сме ли малко, за дълбокото трябват повече хора, по-голяма лодка.
Стоян млъкна, стисна юмруците си до побеляване и продължи:
— И даваш ли си сметка, че ако лодката ти потъне, аз ще съм до колене във водата, а ти — под нея. Но не чакай да те спасявам.
Едва сега Дано отговори на въпроса му:
— В околийския град вече имам двама акционери — финансистът Топчев и моят тъст. Очаквам още неколцина.
Стоян отпусна юмруците си и се облегна на стола.
— Това е друго — рече. — Сега можем да поговорим и за подробностите.
— А, не — скочи Христо, — без мене! Бягам при Юзчето, свят почерпка ще изкарам с новината.
— Чакай — спря го Дано, — кажи там, че набирам и по-дребни акционери.
— Ще кажа — изтрополи по стълбището Христо.
Още час Дано и Стоян обсъждаха начинанието. Трезвата прямота на големия Моллов бе отлична проверка на плановете на Дано. Преодолявайки тази прямота той сякаш преодоляваше бъдещите трудности и опасности на практика. Накрая Стоян поиска защита на акциите на акционерите, а най-накрая, на тръгване, рече:
— Брат ми каза нещо за късмета. Аз искам да ти кажа, че късметът е направил добър избор. Ти си по- друг от всички ни, по-друго е и това, което ще дойде в Землен, та сте си лика прилика. Това исках да ти кажа. Лека нощ!
Останал сам, Дано се размисли.
На две различни нива бе случил на подходящите хора — на финансиста Топчев и на Стоян Моллов. Първият го водеше към върха, а вторият му напомняше, че и към върха се върви по земя… Но и двамата признаваха личните му качества.
Единствен блестящият магистрат Първов, тъстът му, отказваше да го признае и приеме. Той смяташе, че само чистите професии изискват чист интелект — прависти, лекари, учени — останалите са… бакали. Клиентите му плащаха с пълни шепи, но той приемаше парите им с досада и гледаше на тях като на безпросветно стадо в изрядния парк на закона, където всеки един от тях, във всеки един миг, прегазваше някоя от безбройните му тревки — закони, параграфи, алинеи. Светът на Първов бе английска градина — разчертана, подредена, подстригана — със строго определени алеи за пешеходците.
Само че истинският свят, господин Първов, е джунгла и в него може да оцелее и да се наложи единствен „геният на дивото“, както казва Топчев. При това, с не по-малък интелект.
Странно, той много по-често разговаря с тъста си и с жена си мислено, отколкото в действителност! Не, не е странно, усмихна се бледо Дано, той и с останалите хора разговаря повече мислено. Умението му да наблюдава, да вниква и прониква в хората, е мълчалив, незабележим процес, който дава възможност на фино наточените му сетива и ум да резнат точно където трябва и точно когато трябва.
Дано пренесе газената лампа в спалнята, намали фитила й и я постави на перваза на прозореца. От година това бе уговорения знак с Маргарита, племенничката на баба Стефана. Така той я викаше при себе си. Старата къща на баба Стефана бе в неговия двор, на метри от градската му къща, така че Маргарита за минута прекосяваше малкото дворче и влизаше в спалнята му.
Но докато се събличаше Дано хвърли поглед към гипсовата статуетка, подарък от жена му Ана, нейно поразително подобие — една пищна Венера. Статуетката не само я наподобяваше, тя повече предупреждаваше: „Да, аз съм Ана Първова! Недостъпното ме привлича, за да го покоря. Ще покоря и тебе, Дано Сребров!“
Точно този неин необуздан аристократичен каприз я бе тласнал навремето към Дано. След като бе подлудила младежите от отбраното общество в града и ги бе отминала с презрение, несравнимата Ана Първова насочи амбициите си към бедния, но открояващ се гимназист. Блестящият му ум, аскетичната бледост и недостъпност бяха повече от дразнител за каприза й — да покори и него, и да го отмине с презрение!
По това време Дано често търсеше съветите и напътствията на Топчев. А Топчев бе един от малцината приятели на Първов.
В началото не обърна внимание на „случайните“ посещения на Ана у Топчев, които странно съвпадаха с неговите срещи с финансиста. Знаеше коя е Ана Първова, знаеше и кой е той, но повече от всичко друго знаеше какво иска — да преуспее, да преуспее сам!
Но когато забеляза, че неговото равнодушие превръща каприза на Ана в болна амбиция, настоятелна и неотстъпчива, той издигна хладината между нея и себе си като ледена стена.
Тогава той за първи път усети силата на студения си ум, в подножието на който едно капризно момиченце се опитваше с дъха си да го размрази. Обречено усилие. Но не и за Ана Първова. Цели три години продължи настоятелната й неотстъпчивост, докато се превърна в предизвикателство и за него. А по-късно — в невъзможност и за аристократа Първов да откаже плебейската играчка на капризната си дъщеря.
С играчката обаче не се получи. Тя играеше своя игра. Напразно Ана търсеше слабото й място, в очакване да я помоли за помощ, нея или баща й, за да я види покорена. Ала Дано вървеше сам по своя път. Единственото, в което се наложи Ана, бе да остане да живее в бащиния си дом в града — заради възпитанието и обучението на двете им дъщерички.
Преди да легне в широкото легло, той угаси газената лампа.
Маргарита предпочиташе сумрака. Тя самата бе сумрачна, мургава и меланхолична, изпълнена сякаш с меланхолното безветрие на Мопасановите разкази, които четеше и препрочиташе.
Вратата беззвучно се отвори и затвори, а Маргарита вече бе в стаята. Беззвучно се свлякоха на пода и връхната й дреха, и широката нощница. Никой не би дал на това момичешко, почти детско тяло тридесетте му години. Беззвучно приближи и широкото легло. Издаде я само дъхът на лавандула. Баба Стефана вареше сапуна си със стръкове лавандула и всичко в нейния дом ухаеше на лавандула. Маргарита се мушна в леглото му като горещ полъх над лавандулова нива…
Кръчмата на Юзчето беше препълнена, но тиха. Посетителите явно бяха на „третата ракия“, която събира главите над масите и превръща говора в шепот. Тъкмо време за новина! — подхилна се Христо Моллов и отиде при Юзчето до тезгяха. Наведе се към него и пошушна:
— Викай Юзовица да ти помага, че след малко няма да смогваш да разнасяш юзчета по масите!
— Ще смогна! — опери му се Юзчето. И смигна: — Аз помагам на другите, не те на мене… Нали сме от един занаят бре Христо, знаем се!
Христо опря гръб на тезгяха, огледа шушнещата кръчма и се провикна:
— Чуйте, сънльовци! Живота си проспахте, ще проспите и най-голямата новина в Землен.
Събраните над масите глави се вдигнаха и обърнаха към него: Какво ли го е прихванало малкото Молле?
