Но напоследък от родината на хер Нунке идват тревожни новини. Там отново покълват имперски амбиции и вземат връх над Разума. Така и не проумяха волята на Всевишния, проявявана стотици пъти в човешката история — никой да не властва над всички! Който е дръзвал да постигне това, е рухвал накрая. Силата е най-опасната и разрушителна слабост, защото си позволява да прекрачи границата на позволеното, а зад нея е прокълнатата от Великия дух бездънна пропаст.
Полъхна ветрец и сгърчи водите на голямата река. Върбите по двата й бряга въздъхнаха.
Сам спрял, конят на хер Нунке сам тръгна към тази въздишка.
Пролетта отдавна превали.
Превали и интереса на земленци към мината на Дано Сребров. На връщане от полето малцина спираха и заничаха в тъмното гърло на галерията или вдигаха очи към глинестия насип пред нея. На върха на насипа неизменно седеше Михал Белогвардееца.
Единствен Ботуна продължаваше да се заяжда със стария минен майстор Батов:
— Ялова земя, ялова работа, Батов! Ние посяхме и преорахме, жътвата чакаме вече, а вие все ровите, ровите…
— Нашето отдавна е посято и узряло, Ботуне! И ние ще жънем — отвръщаше му Батов.
— Кой знае… — отминаваше Ботуна.
Михал не даваше ухо на задявките на Ботуна. Седеше на върха на насипа и гледаше кръговете на двата ястреба. Гледаше ги с притъпена болка, сякаш букналата зеленина по хълмовете бе обрасла и болката му.
На ден обръщаше десетина вагончета глина с тумбачката, това бе работата му, а Дано Сребров плащаше добре. И чудно, откакто се видя с пари, пиеше все по-малко, а все повече се замисляше за дом, семейство, деца. И все по-често се сещаше за слугинчето на Молловите — Здравка.
В онзи паметен зимен ден те и двамата бяха еднакво обидени и поругани в дома на Молловите, еднакво разголени. Но този ден прибави и една малка справедливост в несправедливостта: Дано му даде лека и добре заплатена работа.
По хълма се спусна трактора на Молловите. Спусна погледа си към него и Михал. Там, сред групата работници, беше и Здравка. Когато тракторът се изравни с насипа, Стоян Моллов извика:
— Издигаш се, Михале, на все по-високо седиш!
Но Михал гледаше Здравка, чието лице пламна и тя сведе глава. Това се случваше всеки път и Михал се надяваше да не е само заради спомена от онзи зимен ден…
Той се надигна и заслиза по насипа. В гърлото на галерията се появиха миньорите, водени от Батов. Край на работния ден! Сега ще се поизмият с водата от варела и вкупом ще нахълтат в кръчмата на Юзчето за по едно юзче ракия. Ще приседнат и те с Тошето на тяхната маса.
Но тази вечер кръчмата жужеше от голяма новина — от затвора се връщал Петър Каменов. След цели десет години затвор, заради буната през двайсет и трета година, която затри доктор Стилов и неколцина даскали.
— Брей, да отсекат десет години от живота на човека! — рече Батов.
— Кой каквото е дробил… — подхвърли Юзчето.
— Ти да мълчиш! — надигна се от масата Тошето. — Петър Каменов не е лъжица за твоята уста.
Юзчето посиня и позеленя. Но не от думите на Тошето. Само той си знаеше… Преди години пресрещна Иглика, жената на Петър Каменов, и й подхвърли една от своите приказки. Но тя дори не го погледна, гледаше встрани от него, когато каза:
— Нито те виждам, нито те чувам, Юзо. Моли се на Бога и занапред да не се сетя за тебе. — И отмина, сякаш го нямаше на пътя й.
Тогава Юзчето посиня и позеленя, загубил ума и дума. И всеки път посиняваше и позеленяваше, когато чуеше името на Петър Каменов.
— Не знам много за този Петър Каменов? — вдигна питащи очи Михал към Тошето.
— Ще го видиш. Само като го видиш ще ти стане ясно. Няма друг такъв в Землен. Мъж отвътре и отвън — канара — сто пъти по твърд от синия камък. И като камък спокоен.
Михал кимна, отпи последната глътка от ракията си и се надигна.
— Ще си вървя — рече.
— Ей, братушка, да не си болен? Гледам те, умислен и ракията не ти върви.
— Здрав съм — измърмори Михал. — Лека нощ!
Навън го посрещна задухата на късното лято. Светулки припламваха в здрача. А той пак се сети за пламналото лице на Здравка.
Тази нощ болката в стомаха отново споходи Дано. Няколко пъти отпива от земленската минерална вода, която му бе препоръчал доктора, но облекчението настъпи едва на зазоряване. Почти не мигна. И болката е разбойник, връхлита те нощем, по тъмно, мислеше омрачнял Дано. Ненавиждаше да боледува. Май ще се наложи някой ден да намине при своя съученик доктор Пашов — касапина, както го наричаше. Но това му намерение се изпари с отминаването на болката. Замисли се за лековитата земленска минерална вода, от която се ползваше една малка част. Останалата така си течеше и изтичаше в реката. А е богатство, готов дар от природата. Виж, с нея някой ден непременно ще се заеме! Колко дарове е изсипал Бог над Землен: плодна земя, въглища, твърд и мек камък, минерална вода…
Откъм кухнята припълзя аромат на билков чай. Баба Стефана е усетила, както винаги, неспокойната му нощ и вече приготвя нейното универсално лекарство — билков чай, препечена филийка и сирене. Тази по мъжки яка старица усеща и знае всичко — от билките до греховната връзка на отнесената й сирота племенничка с Дано. „И двамата самотници, Господи, прости им!“ — кръстеше се, когато мернеше сянката на Маргарита нощем. Но таеше и надеждица, един ден… ако нещо между Ана и Дано…
Посрещна го укорно:
— Не си пазиш здравето, не се лекуваш! Цяла нощ си трополил, а и доктора не послуша да идеш в града при онзи паша ли беше, бей ли беше.
— Доктор Пашов — усмихна се Дано.
— Каквото и да е. Сядай сега аз да те полекувам с моите билки. Виж как миришат, само миризмата им лекува.
— Знам, благодаря! — рече Дано. А си помисли, че, ако сега влезеше в дома му Ботуна, щеше да си вземе думите обратно. Това пък му напомни, че в най-скоро време трябва да говори със стария чорбаджия. Топчев, хер Нунке и още неколцина влиятелни хора вече работеха железницата да мине през Землен. А той трябваше да убеди заможните земленци в ползата от нея. Закусваше, а мислите му скачаха от едно на друго.
— На, и да ядеш не знаеш! — промърмори укорно баба Стефана — Дъвчеш… Трева да ти бях турила и нея щеше да сдъвчеш. Вие, мъжете, не пораствате. Остарявате, а деца си оставате. Тъй си отиде и моят старец — дете. Все подире му трябваше да вървя.
Дано й отправи благодарна усмивка:
— Сега съм напълно здрав. Благодаря ти!
Баба Стефана се разтопи от умиление, смути се. А казват, че Дано Сребров е безчувствен, лед. Не го познават те. Само тя и нейната Маргарита знаят какво се крие зад студения му ум.
— Здрав съм, но ми се спи. Ще полегна — рече Дано.
— Лягай, сънят лекува — настави баба Стефана. — Как няма да ти се спи, като не мигна цяла нощ.
Ана Първова не би забелязала нищо от това, което старата жена бе забелязала, премислила и предприела за него. Какво ли става там, в аристократичния салон на Първови? Вероятно очакването на провала му расте с всеки изминал ден. Ето, вече е краят на лятото, а въглен все още няма в неговата мина.
