В този момент пред рампата спря волската кола на Молловите. Но Здравка, слугинчето им, напразно се опитваше да подведе охранените животни под рампата. Михал скочи, помогна й, но й пошушна и нещо, от което момичето пламна. „Защо не?“ — помисли Дано. И двамата са си лика-прилика. С малко помощ биха заживели като хора. Тази идея веднага намери място в тренирания му мозък да вмества и малките неща в главното.
От тях го откъсна хер Нунке.
— Добър ден! — поздрави той. И добави: — Добър е, както виждам… — И кимна към множеството коли и каруци, обсадили рампата.
— Да отидем да поговорим вкъщи — предложи Дано.
— Добре, тъкмо ще уточним на място и скицата за парното отопление. Готова е, нося я.
Хер Нунке бе възхитен от дома на Дано. Липсвало само едно парно отопление. Хем удобство, хем пример, реклама за възможностите на въглищата!
Баба Стефана ги посрещна, подготвила и подредила всичко според вкуса на немеца. Около бутилката с изстудена мастика апетитно розовееше тънко нарязана сланина и салата от домати с много, много лук.
— Превъзходно, фрау Стефана! — похвали я хер Нунке.
Старата жена поруменя от удоволствие. Нейният Дано така и не забелязваше какво му слага на масата.
— Наздраве! — вдигна чашата си хер Нунке. — Железницата ще мине през Землен, хер Сребров, наздраве! Ре-ено е. Аргумент се оказаха минералния извор, каменните кариери, твоята мина и бъдещите мини, и самото Землен — голямо селище.
— Наздраве — каза замислен Дано.
— Нещо не е наред?… — учуди се хер Нунке.
— Ботуна — отговори Дано. — Отказва гарата да се разположи в нивите му, до сами селото. Остават пасищата на юг — далече от всички и най-вече от моята мина. Това е допълнителен транспорт.
Хер Нунке поклати разбиращо глава:
— Така е, но е повече от нищо, нали? Е, не е точно според твоите очаквания, но е в твоята посока. Това е важно.
След това немецът сравни скицата си за парно отопление на дома на Дано. Остана доволен и каза:
— Подготвил съм всичко. Идващата събота и неделя ще изпратя двамата майстори с инсталацията да я монтират и изпробват. За заплащането ще се споразумеете. Време е да тръгвам! — напомни си сам хер Нунке.
— Ще те изпроводя — каза Дано.
Докато разтребваше масата подир тях, баба Стефана си мърмореше:
— Къде е железницата, къде е парното! Тоя Дано никой не може го разбра откъде докъде мисли. И двете стаи, дето останаха от старата му къща, също иска да се отопляват. За какво са му топли, като седят празни. Измислил е нещо!…
На хълма над голямата река хер Нунке и Дано спряха конете.
— Гледай, хер Сребров! — очерта широк кръг с ръката си хер Нунке. — Не е просто природа — храм! Храм, подреден сякаш от Божията ръка. И каква хармония. Учи ни на хармония, но ние, хората, сме лоши ученици — рушим, грабим, убиваме.
Хер Нунке сведе погледа си към голямата река. Бавните й, сребристи води плавно се виеха през равнината.
— Каква сила и мощ носят тези води, а не вървят пряко, не рушат безогледно — вият се. И ако, все пак, отнемат нещо от някъде, наслагват го на друго място — съграждат. А през целия си дълъг път напояват, напояват. На това трябва да се научат умните и силните, хер Сребров, за да оцелеят и те, и света. На Разум, не на Безум!
Странно прозвучаха тези две думи, изговорени с главни букви от хер Нунке. Странно, но и обяснимо, Дано Сребров знаеше каква безумна сила се надигаше в родината на хер Нунке, а неговата философия никак не се вписваше в тази сила.
Какви ли ще са последиците от безумието на тази сила за света и за самия хер Нунке?
— Ти си млад, умен и силен, хер Сребров. И ще ставаш все по-силен. Учи се от този храм и… Бог да ти е на помощ!
Хер Нунке сбута коня си и препусна.
Дано Сребров знаеше, че в дома на Ботуна го очакват, но не бързаше. Остави конят да го води. Искаше по-дълго да повърви под купола на този храм, който залезът правеше още по-величествен и плавен във формите и прехода му от ден в нощ. Хармония! Хер Нунке не знаеше, а може би се досещаше, че тази религия бе и негова. Не случайно така си допаднаха.
В голямата одая на Ботуна се бяха събрали всички. Дори Юзчето и малкият Моллов не липсваха.
— Влизай, Дано! — покани го Ботуна. — Седни тук! — посочи мястото до себе си. От другата му страна бе Стоян Моллов. Останалите се бяха настанили срещу тях, всеки на мястото си.
— Казвай новините, какво рече немецът? — подкани го Ботуна. Старият чорбаджия бързо бе схванал изгодата от железницата за себе си. Колите с неговото жито нямаше да бъхтят двайсет километра до далечната гара, а щяха да пълнят вагоните тук, под носа му.
— Новините са добри — каза Дано. — Железницата ще мине през Землен, решено е.
— Хе! — тупна коляното си Ботуна. — Как няма да е решено, като трасето през Землен е по-дълго, ще се пробива и тунел, и предприемачите ще лапат по-голяма плата, знам ги аз!
Стоян Моллов се намеси:
— Но ще плаща държавата, а тя…
— … каквато е грабежна! — смръщи се Ботуна. Той имаше стари и ежегодни сметки с държавата, която въртеше цената на житото както й е угодно.
— Защо грабежна? — обади се Христо Моллов. — Гледа си интереса и тя. Като тебе, Ботуне. Ако не гледаше твоя интерес, щеше ли да пратиш гарата далече от Землен.
— Така-а — проточи Ботуна и сърдитите му очи притиснаха Христо. — Чувай сега, пиле шарено! Земя не се дава, нито се плаща, нито се заменя с друго, защото е една, като живота. Всичко останало има цена, земята и животът нямат. Най-потребната машина на света, ако отхапе и един залък от земята, вредна е. Защото всичките машини не могат да ти върнат този залък, ясно ли ти е?
Христо наведе глава. А Ботуна неочаквано се засмя и се обърна към Дано:
— Благодарен съм на бога, Дано, че не ти е дал очи за земя. Иначе, каквато порода си, да си ме глътнал до сега. Но се моля да ти даде поне душа за земята — да я пазиш. Да я пазите! — обърна се към всички Ботуна.
Тази изповед на Ботуна затрогна Дано.
На път за дома си мислеше колко ли време ще изтече, докато съвременния човек свърже техническия прогрес с живота така, както Ботуна свързва земята с живота!
Пак разточителство! — едва не възкликна на глас Дано, когато видя дома си отново обилно осветен, преливащ от светлина.
Не допускаше този път Ана да е дошла сама. Фойерверките вероятно са за самия Първов. Въпросът е кой още?… Възможностите на блестящото черно-сребристо ландо са за четирима. Значи, трябва да прибави Топчев, и защо не — Симеонов.
Предположенията му се потвърдиха още на широкото мраморно стълбище. Точно те, четиримата, го очакваха в остъкления хол.
Предстоеше малък цирк. Посещение и дресура на див хищник. Но това противоречеше на основния закон на дресурата: един хищник — един дресьор! Тук са трима, блестящи при това. Единствен Топчев, тъмния и космат финансист ще отморява очите му като жив въглищен къс. И ще има предимството да
