Тръгна бързо през тълпата и откри едната от двете чужденки, с които се беше сблъскал по-рано. Воалът й беше паднал и по носовото звучене на непрестанните й, сърцераздирателни хлипове, Патрик прецени, че е американка.
Раздразнен, той сграбчи раменете й и я разтърси.
— Спри с този хленч и ми кажи какво е станало!
Любопитните араби малко се отдръпнаха.
— Моята п-приятелка! — изплака момичето. — М-моята приятелка беше о-отвлечена от пирати!
Патрик си спомни за погледа, който беше отправил към големите кехлибарени очи на другата жена по- рано и здраво стисна зъби. Около нея имаше нещо смущаващо познато.
— Къде се случи това? — попита той, стараейки се да запази спокойствие. — Колко мъже бяха? Видя ли накъде тръгнаха?
Момичето отново изхлипа високо.
— Бяха най-малко сто — успя най-после да каже. Зелените й очи вече бяха зачервени и подпухнали, а също и върха на носа й. — И откъде да зная накъде са тръгнали? Ами аз дори не мога да намеря пътя за къщата на Винсентови!
Патрик различи в тълпата едно познато лице, едно сериозно малко момче, което понякога му изпълняваше дребни поръчки, извика го и му подаде няколко дребни монети. Познаваше Винсентови и няколко пъти им беше гостувал.
На бърз арабски той нареди на момчето да я отведе в къщи — в сегашното си състояние тя явно не можеше да му бъде полезна при издирването на приятелката й. После започна да разпитва околните.
Въпреки факта, че Патрик владееше добре местния език и че беше достатъчно известен в царството, както и приеман като гост във всички социални среди тук, той все пак си оставаше външен човек. Мъжете, посещаващи често пазара, щяха да симпатизират на похитителите, а не на отвлеченото момиче. За тях продаването на невинни млади жени в робство означаваше всъщност честна търговия.
Все пак, Патрик претърси основно всички алеи, отвеждащи вън от пазара, а гърдите му се изпълваха с нарастваща паника, докато се бореше да приеме и да се примири с безполезността на преследването си. С момичето беше свършено: Нищо не можеше да я спаси от съдбата, която й бяха отредили.
Късно следобед, когато слънцето сипеше безжалостно изгарящите си лъчи върху древния и прашен град, Патрик се върна в пристанището, където корабът му, „Чародейка“, стоеше на котва.
Тя се намираше в тъмна, тясна дупка, място, пропито с миризма на плъхове, плесен и гнилоч. Главата я болеше така, сякаш я бяха ударили с палка, стомахът й се свиваше от едва потискано гадене. Болки по цялото й тяло й подсказваха, че е покрита със синини, а там, където вероятно нямаше синини, кожата й смъдеше от охлузвания.
Шарлот имаше желание да повърне, но устата й се оказа запушена и когато се помъчи да я освободи, разбра, че ръцете й са завързани. Сълзи на страх и отчаяние изпълниха очите й.
Търсеше приключение, горчиво си каза тя. Ето ти го сега.
Заплашваше да я обземе истерия, но Шарлот беше решила да не й се поддава. Разбираше колко е важно да не изпада в паника: трябваше да може да разсъждава спокойно и да си състави план за бягство.
Вместо да обмисля стратегията си обаче, тя се сети за Бетина. Похитителите бяха ли отвлекли и нея? Шарлот потръпна, като си представи колко ужасено щеше да бъде момичето и я завладя чувство на ужасна вина. Ако с Бетина се случеше нещо лошо, виновна щеше да бъде само Шарлот и никой друг! Тя едва ли не беше завлякла насила момичето на оня пазар, а резултатът може би се беше оказал фатален.
От стомаха й се надигна нов спазъм и нова вълна достигна до гърлото й, но Шарлот преглътна. Ако запазеше самообладание, може би щеше да успее да открие Бетина и двете заедно биха избягали от похитителите си. А от друга страна, можеше и никога вече да не види приятелката си.
В съзнанието й започнаха да се оформят ярки и ужасяващи картини. Преди, Шарлот често се беше унасяла в тайни мечти, в които виждаше себе си като момиче от харем, а султанът на този харем беше не някой друг, а именно Патрик Тревърън. Тогава беше невинна игра, при която по слабините й се разливаше приятна слабост, а бузите й пламваха от смущение, но реалността, че сега се намираше изправена пред живота на истинска бяла робиня, съвсем не беше ученическа фантазия. И разбира се, нямаше да я продадат на мъжа, за когото си беше мечтала през всичките тези години — о, не. Сигурно щеше да стане собственост на някой сводник, или притежание на потен, дебел звяр, за когото тя нямаше да струва повече от едно куче или кон.
Шарлот си спомни за дома си в Куейдс Харбър, разположен на зелените брегове на Паджет Саунд, където баща й беше собственик на една от най-големите дърводобивни фабрики в областта Уошингтън. Бригъм Куейд беше мъж с много здрави принципи и никаква склонност към необмислени постъпки, но Шарлот никога, дори за момент не беше се съмнявала в любовта му. Тя и сестра й Мили винаги бяха знаели, че той би дал собствения си живот, вместо да позволи да се случи нещо на някоя от тях и точно поради тази причина те двете бяха израснали самоуверени и безстрашни.
Лидия, мащехата им, ги беше научила да бъдат силни жени, да не се страхуват да поемат рискове и да дават израз на интелигентността си и в крайна сметка, точно тези качества досега бяха служили отлично на Шарлот. До тази сутрин — ако все още беше същата сутрин — когато тя се беше събудила с блестящата идея да се нагизди с роба и воал и да изследва забранения „сук“.
Шарлот си представи Мили, красивата си и волна сестра, облечена в прекрасната си бяла, дантелена булчинска рокля, с очи, блеснали от любов и възбуда. Представи си тъжно и петимата си братя, един след друг: Девън, Сет, Гидиън, Джакоб, Матю.
Съществуваше огромна вероятност никога повече да не види нито един от членовете на семейството си. Още по-лошо — обичните й неминуемо щяха да страдат от изчезването и очевидната й съдба, а родителите на Бетина щяха да бъдат безутешни в скръбта си. Дъщеря им беше всичко за тях и поради импулсивните действия на Шарлот бяха загубил детето си.
В този момент отчаянието почти сигурно щеше да завладее, Шарлот, ако не беше възникнало нещо по- важно, за което се налагаше да помисли.
Пантите на вратата изскърцаха и в тъмнината проникна лъч светлина. После в стаичката влезе дребен човек. Носеше арабски дрехи, но това беше всичко, което Шарлот успя да различи.
Сърцето й заби от страх и безпомощна ярост, когато той се приближи до нея, изправи я грубо от пода и извади парцала от устата й. Поднесе й чаша с хладка вода и нетърпеливо я притисна към устните, й, за да пие.
Шарлот преглътна всички скандални думи, които й се искаше да му каже, както и всички тревожни въпроси, които копнееше да зададе, и жадно отпи. Горещината беше трудно поносима и тя едва сега осъзна, че тялото й плуваше в пот.
— Ти кой си? — прегракнало попита тя, след като утоли жаждата си.
Мъжът промърмори нещо на арабски, при което Шарлот не разбра думите, но добре схвана отношението му към нея. Тъмничарят й не се държеше презрително, нито дори враждебно — той просто беше безразличен.
— Какво е това място? — бързо изрече тя, по-скоро в опит да склони мъжа да не й запушва устата отново, вместо в очакване на отговор. — Защо ме държите тук?
Посетителят на Шарлот й изкрещя нещо, но както и предния път, забележката му нямаше нужда от превод. Той просто искаше тя да млъкне.
За да й покаже това по-нагледно, той върза отново парцала през устата й, но този път малко по- стегнато, така че краищата му се впиха в устните й. После блъсна Шарлот, силно, така че тя падна на пода.
За пръв път мъглата от ужас и гняв, прилегнала плътно над нея, се разкъса от бавно, едва доловимо усещане за поклащане и тя разбра, че беше попаднала в трюма на някакъв кораб. Малко се успокои от това, че беше успяла да установи вида на затвора си, но наред с това се наложи да си даде и сметка, че сега бягството й би било още по-трудно.
Докато Шарлот наблюдаваше пазача, който вече излизаше от импровизираната й затворническа килия, тя всъщност се зарадва, че устата й беше запушена. Парцалът й пречеше да изрече целия поток от
