като вълшебно облекчение на болката. Той целуна ръката на Шарлот.
— Може би вече го е сторил, г-жо Куейд. Може би.
— Не ме оставяй — едва си пое дъх Шарлот. Тя се срамуваше, че има такава голяма нужда от Патрик, но това си беше самата истина.
— Тук съм — увери я той и отново целуна ръката й, този път по дланта.
Шарлот би била по-щастлива, ако беше казал: „Никога вече.“ или „Ще бъдем заедно завинаги.“, но нямаше време да се разправя. Болката отново дойде, стигна до най-мъчителната точка и тя трябваше да извика.
Патрик не се уплаши от писъците й, държеше ръката й, приглаждаше косите й, насърчаваше я, подкрепяше я с нежни думи.
Накрая, след няколко часа тежки родилни мъки, детето се плъзна отделяйки се от тялото й.
— Момиче — каза Лидия с радостен глас и сълзи в очите, и продължи да се оправя с детето. — О, небеса, мислех си, че повече няма да видим момиче в това семейство!
Шарлот погледна Патрик, когато малката им дъщеря бе поставена помежду им и видя влага в очите му.
— Как ще я кръстим? — попита нежно тя.
Той гледаше прехласнат детето им, сякаш изобщо не бе виждал бебе преди това.
— Съществува ли хубаво име достойно за това същество? — шепнеше той, и докосваше колебливо бузките на бебето.
Шарлот се засмя.
— Да, мисля че има. Ани. Ани Куейд Тревърън.
Патрик продължаваше да гледа детето, очевидно се възхищаваше.
— Ние я създадохме, ти и аз, заедно — каза той. — Не мога да повярвам — това е чудо!
Лидия излезе от стаята, но Шарлот чуваше гласа й навън, докато тя говореше тихо на някого в коридора — вероятно на Бригъм. Несъмнено, Мили също беше там.
Патрик се пресегна внимателно покрай Ани и приглади къдрица от косите на Шарлот.
— Защо не си ми казала, че можеш да правиш такива чудеса? — закачливо каза той, гледаше съпругата си, а сините му очи блестяха.
Сподавено ридание от облекчение и радост се надигна в гърлото на Шарлот. Патрик беше при нея, слънцето щеше отново да грее, луната щеше отново да се върти около земята, звездите ще си дойдат на мястото в нощното небе.
За момента тя не искаше да мисли, че той отново би я оставил.
— Обичам те — каза тя, разкривайки пред него душата си.
Той я целуна със сдържана страст, подобаваща за момента, старият блясък се беше появил в очите му.
— И аз те обичам — отвърна той.
Скоро Лидия се върна с Милисънт и Патрик внимателно бе изведен от стаята. Докато Мили люлееше бебето, а очите й блестяха от радост, Лидия изкъпа изтощената Шарлот, помогна й да облече чиста нощница и постави чисти чаршафи на леглото. Тъй като млякото на Шарлот още не беше слязло, Ани трябваше да бъде нахранена с биберон.
— Спи сега — каза Лидия, когато Шарлот отново легна в леглото, наведе се и целуна нежно доведената си дъщеря. — Преживя един незабравим ден.
Шарлот искаше Ани и Патрик да са също до нея, но беше прекалено изтощена, за да спори. Затвори очи само след миг.
Когато се събуди, стаята беше тъмна, само едни сноп лунни лъчи се изливаха в нея през прозорците. Патрик лежеше до нея, заслонил я с големината и силата си, прегърнал я нежно.
— Как успя да дойдеш тук, точно когато най-много имах нужда от теб? — попита тя, знаейки, макар с нищо да не се издаваше, че е буден.
Патрик я целуна по слепоочието.
— Не можех да стоя настрана — гласът му бе дрезгав. — Ходила ли си в Сиатъл да видиш къщата?
Шарлот си спомни самотата, която бе изтърпяла след раздялата им и се наежи.
— Не — каза тя. — Знам за съществуването й, защото адвокатът ти ми писа, но откровено казано, не изпитах желание да я видя.
— Защо? — Патрик беше объркан и леко засегнат. — Къщата нямаше да бъде построена, ако не съществуваше ти и Ани. Предполага се, че ще живееш в нея.
— Ани и аз не сме порцеланови фигури, които да се нареждат върху красиви шкафове и се почистват от праха от време на време, г-н Тревърън. Не ще стъпим под покрива на къщата, обещавам ти, освен ако и тримата не сме истинско семейство.
— Но възможно ли е да сме нещо друго? — попита Патрик, все още объркан. — Ани е наше дете. Ти си й майка, аз съм й баща. Това ни прави семейство.
— Не — оспори Шарлот. — Това, което Лидия, татко и момчетата имат в този дом — това е семейство.
— Те живеят тук заедно, обичат се, карат се, смеят се и плачат, всички. — Замълча, после пое дълбоко дъх, решавайки че поема най-големия риск в живота си, но в невъзможност да го избегне. — Ако отново ще ни оставиш сами, Патрик, ще трябва да те помоля повече да не се връщаш. Татко има влиятелни приятели — ще може да уреди дискретен развод.
Тя почувства как Патрик се стегна до нея. Прегръдката му стана по-силна, но не й даде обещанието, което душата й жадуваше да чуе. Вероятно не бе във възможностите му да го направи.
— Досега мислех, че не ще мога да живея без теб — продължи тя, намерила сили дори когато беше най-отпаднала. — Когато те видях, бях разбрала, че те обичам повече от всякога, желаех те повече от преди. Но от тази ужасна болка се появи Ани. Тя е дар божи, Патрик, чудо, точно както ти каза. Когато стъпя на краката си и си възвърна силите, тя може да бъде смисълът на моя живот.
Патрик погали Шарлот по лицето и несъмнено почувства сълзите й. Тя предположи от трепета, усетила по тялото му, че в онзи момент съпругът й също бе отронил няколко сълзи.
— Боже в небесата, Шарлот — след дълго време, на пресекулки каза учудено той. — Ти си наистина най-забележителната жена, която е живяла някога.
Това не беше отговор, но за онази нощ бе достатъчно. Шарлот прегърна съпруга си, той я притискаше в прегръдката си, и тя за първи път от месеци насам заспа спокойно.
Седмица след раждането на Ани, когато беше сигурен, че и двете, жена му и дъщеря му, бяха добре, Патрик замина за Сиатъл да инспектира огромната къща, която бе поръчал доста преди да пристигне в Съединените щати. Той дори не се отби да провери как напредват с проектите на двата му кораба, те можеха да чакат.
Голямата тухлена къща се издигаше на един от няколкото хълма на Сиатъл и гледаше към водата. Всяка от огромните елегантни стаи бликаше от светлина. Патрик беше щастлив при мисълта, че Ани ще расте в такава къща. Дъщеря на майка си, тя сигурно щеше да се спуска надолу по парапета и да се пързаля по чорапи по дървените подове.
Гласът на Кочран не стресна Патрик, макар да мислеше, че е сам.
— Кажи ми, тя съгласи ли се да те чака тук, твоята прекрасна Шарлот, и да те приема в сърцето си и леглото си, когато се върнеш от пътуване по море?
Ярост изпълни Патрик. Кочран беше най-старият и най-добрият му приятел, а той умееше веднага да напипа най-болезнения проблем. Обърна се и застана с лице към първия си помощник.
— Не — отвърна хладно той. — Шарлот ми каза нещо като да вървя по дяволите. Твърди, че никога няма да живее в тази къща без мен.
— Е, и?
Патрик въздъхна.
— Аз не можах да й обещая тона. Ние с Шарлот сме в задънена улица.
Обикновено веселото лице на Кочран се навъси с нетърпение и възмущение.
— За бога, човече, не мога да спра да се чудя как може да си такъв глупак. Ти си наполовина жив без
