— Спрете! — Силният й глас прекрати всяко движение. Звуците, които издаваше Тор, проехтяха още по-зловещо в настъпилата тишина. — Никой да не го докосва! Той е мой и аз ще го защитавам.
— Това е вълкът на Джорди, братко — каза Кенет. — Сигурен съм в това. Разбира се, сега изглежда далеч по-добре. Може пък и да бъркам.
— Значи е дяволски опасен — промълви Магнъс, като продължи да се приближава.
— Спрете и ме изслушайте! — извика Йона. Магнъс спря и кимна неохотно и тя тихо благодари на Бога. — Той е мой. Като принцеса на Исландия предявявам правото си над него като законен трофей.
Тя хвърли гневен поглед към Кенет.
— Този вълк беше на Джорди — добави високомерно Йона. — Сега е мой. Спечелих го честно от гърбушкото в двубой с прътове.
— Прътове! — недоверчиво я погледна Кенет. — Джорди е убил много мъже по този начин. По рождение си е зъл и… мръсен.
— Със сигурност е мръсен — каза тя. — Но този път не успя да спечели. Победих аз. Сега това е моето куче.
— Това не е куче, милейди — ядно рече Магнъс.
Той все още се промъкваше към вълка, който следеше всяко негово движение. Тя се е била с жестокия Джорди заради този звяр! По дяволите! Гърбушкото би могъл да я разкъса на парчета. Магнъс изтръпна от ярост и страх.
— Милорд Синклер, аз спечелих това животно и то е мое. Настоявам вие и всички тук да се откажете от намеренията си да му навредите. — Тя погледна шотландците, после своите хора. — Всъщност той се държи много прилично. Наричам го Тор.
Викингите зашумяха одобрително. Шотландците не реагираха, но останаха в готовност.
„Ако това е звярът на Джорди — мислеше Магнъс, — той трябваше да бъде изпосталял и див като предишния си господар. Как, по дяволите, е успяла да надвие този горски човек?“ Той се усмихна на въпроса си. По същия начин, по който победи него самия и го принуди да падне в морето при състезанието с весла. Принцесата имаше доста тайни умения в бойните изкуства и той щеше да ги разкрие, така както смяташе да опознае тялото й. Какво още би трябвало да разбере за Аздис Йона? Щеше ли някога да научи това, което най-много го интересуваше — причината за нейния страх?
Тя смело се бе изправила срещу него и воините му. Дори само видът на Джорди можеше да накара всяка шотландка да припадне, а Йона бе влязла в битка с него и беше победила… Но тя познаваше и страха. Какъв беше този ужас, който я обзе, когато Магнъс обяви на съда, че трябва да се оженят. Той трябваше да открие защо Йона реагира така.
— Да бъде както желаете, принцесо — каза Магнъс. — Но ме запознайте с вашето куче.
Той отново се огледа. Мечовете и брадвите бяха свалени, стрелите — насочени надолу. Тя щракна с пръсти и вълкът се приближи до тях.
— Виждате ли колко е послушен? Съвсем отскоро го обучавам.
Тя се усмихна, постави ръката си на гърба на животното и му каза да седне. Тор се отпусна на задните си лапи, но все още изглеждаше готов за нападение.
Магнъс пристъпи напред и подаде ръката си. Вълкът веднага се изправи и козината му настръхна.
— Доколкото си спомням — внимателно произнесе мъжът, — той имаше намордник. Джорди не му се доверяваше.
Той с почуда гледаше вълка. Проклетото животно знаеше, че трябва да избяга, но стоеше плътно до Йона. Каква беше тази нейна сила над мъжете и зверовете?
— Да, имаше намордник. Ако вие, Магнъс, бяхте го видели с него, знам, че щяхте да го съжалите.
Водачът на Синклерите чу как около него зашумяха при споменаване на малкото му име. Беше му приятно да се обръща така към него… Но може би насаме, не пред другите? Все пак исландската принцеса си имаше свой почерк… И никога не беше харесвал малкото си име повече, отколкото сега.
Йона зърна леката му усмивка и се почувства окуражена:
— Бедното същество беше полумъртво от глад и ожесточено от боя на онзи човек… Но Джорди ще се изкъпе и ще се грижи за вашите стада, Магнъс. Такава беше нашата сделка.
— Вие сте се споразумели с Джорди? — възкликна Магнъс, а и няколко шотландци се засмяха недоверчиво.
— Да, той се съгласи. Така че, както виждате, всичко е наред. Просто Тор ще остане при мен.
— В замъка?
— Защо не? Ще гледам всичко да бъде наред.
— А как? Та Синклерите и викингите са готови да побегнат още сега, че и да скочат от прозорците, ако трябва.
Йона се засмя.
— Вие се шегувате — каза тя, но когато погледна мъжете, разбра, че той е прав. Въпреки че някои се опитваха да гледат спокойно, никой не откъсваше очи от вълка. — Е, добре, ще го изведа навън — обърна се младата жена към Магнъс.
Той й се усмихна, както никога досега. Някаква непозната топлина извираше от мъжа и запали огън у нея. Сърцето й заби така, че сигурно всички го чуваха. Той не трябваше да усети нищо. Това беше непристойно… и смущаващо. Магнъс я караше да загубва ума си. Тя отстъпи назад.
Магнъс сграбчи ръката й, вдигна я и допря устни до нея, пренебрегвайки заканителното ръмжене на Тор. Той дори не чу смаяното шушукане на другите в залата, но усети изненадата по лицето на Йона. Погледна я в очите.
— Вие сте добре дошли тук, милейди, с всичко, което е ваше…
За миг тя само го гледаше, след това се усмихна. Усмивката й сякаш освети дълбините на душата й и го заля с нейната топлина. Каква беше тази сила, която тя притежаваше? Искаше да бъде сам с нея, толкова го искаше, че предпочиташе всички негови хора и викингите да са мъртви. Но те бяха тук, гледаха го и той трябваше да се държи прилично.
— Бих ви помолил само да пазите вълка си да не изяде някой от нашия клан. Иначе хората ми няма да го харесат…
— Ще го държа под око, милорд, всеки път, когато е в замъка с мен — невинно отговори Йона и той усети как очите й се засмяха. — Но все пак вие бъдете внимателен. Може би Тор ще ви предизвика на състезание по бягане на гребла.
Тишина обхвана залата. Смаяни, шотландците и викингите се спогледаха, но Магнъс само отметна глава и се засмя. Въздишки на облекчение преминаха във въздуха и много хора погледнаха с възхищение към принцесата на Исландия.
— Всяка секунда ще бъда нащрек — измърмори Магнъс, но ликуваше. Тя дотолкова се беше отпуснала, че повдигаше въпрос, който доброто възпитание и гостоприемството не допускат. Тя неусетно беше преминала границата на учтивата любезност и бе засегнала най-великия шотландски воин. Беше го докачила, играеше си с него, а той се смееше…
Магнъс си помисли колко пряма… красива и смела е тя. Дуелът им с думи го развеселяваше и възбуждаше приятно. Харесваше я такава — искряща от веселост. В момента тя беше безгрижно момиче, а не учената принцеса на Исландия, войнствената и бездетна вдовица.
Погледът му се плъзна надолу по гладкия й корем. Изглежда, никога не бе носила дете от съпруга си. Все пак защо не споменаваше нищо за него? Може би беше в траур? На каква ли възраст се е омъжила? На 15 или по-малко може би. Усети някаква тежест при мисълта за другия мъж, бил в леглото на младата принцеса. Но не трябва да мисли за това, то нямаше значение. Сега тя беше обречена на него. Те ще се оженят и ако нямат деца, той ще остави бъдещия син на брат си за свой наследник.
Магнъс направи почти незабележим жест с ръка, който беше ясен за всички шотландци. Те напуснаха голямата зала, минавайки на почтително разстояние от вълка. Викингите изчакаха подобен знак от тяхната принцеса и последваха Глен и Айнър навън.
— Може би трябва да се състезаваме отново — рече Магнъс, когато останаха сами. — Има ли друг спорт, който бихте се осмелили да опитате с мен, милейди? — Гореща вълна се надигна в тялото му, когато си представи какво би искал да опита с нея… в собственото си легло, далеч от викинги, Синклери и целия свят. Блясък на подозрение просветна в очите й и той се овладя.
