Без да съзнава какво прави, Йона се доближи до Магнъс:
— Бих се обзаложила отново с вас.
— В какво състезание? — попита мъжът, разстроен от близостта й. Не можеше да контролира погледа си, който я събличаше и изпиваше прекрасните й гърди.
Разсъдъкът на Йона потъна в сините му очи, изпълнени с огън, който щеше да я изпепели.
— Лъкове — едва успя да каже тя.
Той беше толкова огромен, че закриваше всичко и не й оставяше дори въздух, въпреки че от прозорците духаше леко и развяваше тежките завеси.
— Лъкове? — Мъжът не беше сигурен дали е чул правилно. Стрелците на Синклер бяха тренирани в Нормандия и Британия и бяха известни със своята смелост. Боравеха умело и с тежките шотландски мечове. Хилядата мъже, които Магнъс можеше да свика на война, се смятаха за най-добре обучените в тази част на света. Само викингите можеха да се сравняват с тях в боя с меч и прът, но шотландците бяха подобри от всички, дори и от англичаните, в стрелбата с лък. Тяхната воинска смелост беше решила много битки, а водачът им Синклер бе признат за най-силния и най-добрия между тях. — Не знаеш ли, че моите хора изпъкват над всички с умението си да боравят с лъкове? — попита той, за да й даде възможност да се откаже от думите си. Беше огорчен, че не е чувала какъв воин е Магнъс Синклер.
Тя го погледна предизвикателно:
— Вие ме обиждате, милорд! Как може да си помислите, че един викинг ще ви предложи състезание по нещо, в което вие не сте добър? Не сме толкова недостойни, че да имаме нужда от предимство. Шансовете са равни, това задоволява ли ви?
Той наклони глава. Кръвта му кипеше. Очите й бяха като скъпоценности. Кожата й — като алабастър. Сякаш диви рози обагряха страните й.
— На какво ще се обзаложим?
Йона преглътна. Смелостта й я напусна за миг.
— Аз ще отпътувам за Айн Хелга сама, с моя кораб и… — Тя млъкна, като видя яростта, която заблестя в очите му.
— Сватбата ни ще се състои, принцесо — каза той с каменно изражение. — Тя няма да бъде спечелена или загубена на облог.
— Вие не ме разбрахте, милорд. — В гласа й се прокрадна нотка на раздразнение.
Тор я побутна, ръмженето му стана отново заплашително и тя разбра, че тонът й бе го обезпокоил.
Йона потупа леко животното и беше доволна, че можеше да събере мислите си. Пое дълбоко въздух и погледна отново към Магнъс:
— Моят облог се отнася до степента на свободата ми. Не мисля да пристъпвам закона, готова съм да понеса присъдата…
Тя сведе глава, защото не можеше да устои на погледа му. Ако разбереше за срама, който беше понесла, щеше да бъде доволен да я изпрати на Айн Хелга… или в ада.
— Приемам! Състезанието ще се проведе. Утре! — рязко каза той и излезе от залата.
Йона погледна след него и след това се обърна към вълка:
— Той не ни обича и двамата, Тор.
Вълкът провря муцуна в ръката й и тя го погали разсеяно. Мислите й бяха заети е водача на рода Синклер.
Ръмженето на животното я предупреди за приближаването на някой друг зад нея. Тя се обърна.
— Извинете ме, милейди — каза един мъж и се спря пред нея. — Не бих искал да наруша вашето усамотение.
Йона огледа човека и си спомни, че бе го виждала първия път, когато пристигна в замъка.
— Вие сте Кормак, чичото на Магнъс Синклер. — Тя се усмихна, когато той се поклони с ръка на сърцето.
— Кормак Синклер, на вашите услуги, милейди. Въпреки че не бях на съда, аз чух за това, което е станало, и исках да ви кажа, че вашето държане заслужава уважение. Пристигнах тази вечер и щях да дойда при вас по-рано, ако не беше здравословният ми респект към вълците.
Принцесата се засмя.
Кормак поклати глава.
— Племенникът ми не трябваше да се доверява на абата… И в най-добрите си изяви той е твърде ограничен.
— Както и много от монасите.
— Съгласен съм. Милейди, ще се радвам, ако ме смятате за приятел. Освен това ще говоря с племенника си за този предстоящ брачен съюз… Разбирам, че вие не сте го искали.
Йона го погледна учудено. У нея се бореха разочарование и надежда.
— Може ли да бъде направено нещо? Мислех, че всичко е свършено, след като има благословията на Църквата и на владетеля.
Той пое ръката й и я докосна с устни.
— Все пак може да опитаме.
— Благодаря ви — каза Йона, огрята от нежната му усмивка.
Седма глава
Бог винаги събира тези, които си приличат.
Всичко се бе превърнало в цирк, ядосано си мислеше Йона. И за това бе виновен Магнъс Синклер… Тя се спря на върха на възвишението и огледа нарастващото множество долу. Яздеше добър кон — красив бързоног жребец. За миг бе помислила да избяга с него, но дори и той не би успял да преплува Пентландско море до Айн Хелга.
Да не би Синклер да си мислеше, че тя е шут, който ще забавлява неговите шотландци този ден? Решителността й да го победи нарастваше.
Слънцето грееше ярко. Силният бриз, идващ от морето, беше помел облаците. Долинката бе широка и леко стръмна от двете страни. През нея преминаваше криволичещ ручей. По-долу пространството се разширяваше в пасище. Тревата беше твърда, но нямаше папрат, която да се увива около краката на хората или конете. Между каменните огради на околните къщи бяха струпани камъни под формата на пирамиди, очевидно за защита от вероятни вражески набези.
Викингите и шотландците се бяха събрали на хълма. Жените бяха приготвили месо, печено в тесто, с ароматни треви и билки. От тези месни пити се издигаше пара, която се носеше над тълпата и караше хората да преглъщат.
За пиене имаше горчив тъмен ейл, варен от шотландците. Малките мехове от овча кожа се предаваха от ръка на ръка. По-силните питиета, направени от плодове и малц и приготвени от монасите, бяха донесени в техните обковани с медни обръчи дървени бъчвички.
Йона се спусна надолу и се огледа. Много от събралите се носеха яркочервените, зелени и сини карета на Синклерите, но се виждаха и други комбинации на цветовете. Имаше черни и червени, черни и зелени, жълти и черни, жълти и бели и червени… Какви бяха всички тези хора, чудеше се тя, яздейки коня си. Тропот на копита я накара да се обърне. Магнъс приближи със своя прекрасен жребец Персей и официално й се поклони.
— Милорд — кимна тя и махна с ръка към тълпата, — кои са тези хора?
— Те са от приятелски родове и са дошли да видят смелостта на исландската принцеса.
— Но откъде са разбрали? Та нали ние уредихме това само между нас.
Устните му се разтегнаха в усмивка.
— Думите летят по-бързо от птиците тук, в планинската част на Шотландия, мила гостенко!
