— Не му сваляйте намордника, лейди — предупреди Джорди. — Ще ви захапе. Тези огромни челюсти носят смърт, той ще бъде доволен, ако успее да ви изяде. Аз му викам Дявол. Когато искате нещо от него, трябва да си служите с тоягата.
Йона хвърли сърдит поглед към ухиления Джорди. Бе направила една глупава сделка и той го знаеше. Но поне вълкът тръгна след нея надолу по пътеката, когато тя го придърпа.
— Аз няма да те наричам Дявол — каза тя. — Нека да не предизвикваме сатаната. Ще те кръстя Тор. Макар че е глупаво да ти давам име, защото не знам какво ще правя с теб.
Тя реши засега да не казва на никого за вълка. Нито шотландците, нито викингите биха се поколебали да убият такъв звяр.
Йона се чудеше къде може да скрие Тор, когато я изненада женски глас.
— Вие имате опасно животно, милейди. — Мавис, сестрата на Дъгълд, беше се появила от храстите и гледаше уплашено към вълка. — Простете ми, ако съм ви изплашила. Сигурно не чухте моето приближаване, но се страхувах за вас… Поне докато не видях какъв звяр водите…
Мавис все още държеше нож в ръката си и гледаше озадачено.
— Какво ще правите с този вълк? Да ви помогна ли да го убиете?
— Не, не — усмихна се Йона. — Може би ще има късмет да поживее, ако успея да го скрия някъде. Ще ми се да го задържа, докато разбера дали мога да му имам доверие.
— Едва ли! Но знам едно място, близо до малко езеро, което не замръзва. Там имаме навес за кожите. Искате ли да ви заведа, милейди?
Този ден Йона закъсня за вечеря. Това не я тревожеше много, тъй като храната обикновено беше студена. След свикването на съда тя все се извиняваше със задълженията си към ранените и вечеряше сама. Но това оправдание вече не вършеше работа, тъй като Спес, Марта и много от шотландските жени се справяха чудесно с всичко. Така че тази вечер и вероятно още много други тя трябваше да се храни заедно със Синклер, с рода му и със своите викинги.
Не искаше да закъснява, но беше необходимо доста време, за да могат двете с Мавис да настанят вълка в укритието му. Най-трудното беше да махнат намордника му, за да може да се храни. Йона бе благодарна за помощта на Мавис, но и тя не я спаси от няколко дълбоки одрасквания. За щастие дългите ръкавици на тъмносинята й дреха ги прикриваха.
Тя нагласи воала около лявата страна на лицето си, влезе в голямата зала и видя, че всички са седнали. Това, което привлече вниманието й, бяха подносите с храна. От тях се издигаше пара. Невероятно!
Преди да успее да направи и крачка, някой пристъпи към нея. Тя погледна изненадана и се усмихна колебливо.
— Добър вечер.
Щеше ли някога да свикне с безредието при тези шотландци, почуди се тя. Изглежда, никой не се нуждаеше от покана, за да пристигне, остане или напусне. Вратите бяха отворени винаги и за всеки. Беше по-объркващо дори и от оживените морски пътища, свързващи Исландия, Норвегия и островите Оркни. Но коя ли беше тази жена, която я спря? Тя беше изключително красива. Дрехата й бе изискана и прилягаше по тялото, показвайки едрата й гръд и извивките на бедрата. Въпреки че се усмихваше, очите й, тъмни като нощта, бяха неразгадаеми и не излъчваха приятелско отношение.
— Добър вечер, принцесо на викингите — изрече тя. — Аз съм Елизабет от Аскуит. С Магнъс Синклер сме много близки…
Пищната жена обърна бавно поглед към мястото, където седеше той.
— Радвам се да се запознаем — отвърна неохотно Йона. Тя разбра посланието в погледа й — Синклер и тази жена явно бяха
Магнъс наблюдаваше размяната на любезности между двете жени. Опитваше се да разгадае чувствата, които оставяха своя отпечатък върху лицето на Йона. Тя беше се изчервила и лицето й разцъфна като най- красивите рози на Мерсия. Той бе доволен, че принцесата най-после е решила да се присъедини към тях за вечеря. Би му доставило удоволствие да я опознае по-добре, да разкрие тайните й. Когато тя приближи към него, Магнъс се изправи.
Йона бе забелязала, че той я гледа. Макар че се виждаха често, те не бяха разговаряли след съда. Тя предпочиташе нещата да останат такива, но винаги усещаше това горещо, търсещо послание в погледа му. Дори и сега, в тази огромна зала, той сякаш я обгръщаше…
Очите му преминаха по цялото й тяло и се спряха на нейните. Изведнъж тя усети как някакво странно желание я разтърсва. Йона застана срещу него, сякаш бяха сами.
Той беше толкова огромен и внушителен, по-едър от всички други мъже от рода. Изпъкваше дори и сред нейните викинги. Сърцето й подскочи, когато Магнъс бавно й се поклони. Всички разговори стихнаха и погледите се обърнаха към него, а после и към нея. Въпреки че често беше център на внимание в Исландия, тук, в замъка Синклер, тя почувства нещо различно.
Макар и необичайно притеснена, Йона отмести поглед от Магнъс и ведро се усмихна на множеството. Никой не мърдаше, никой не говореше. След това всички, с изключение на Елизабет от Аскуит, се изправиха, обърнаха се с лица към нея и сведоха глави. Тъй като шотландците и викингите не обичаха подобни церемонии, това я развълнува силно. Тя отвърна с усмивка и дълбок поклон, който накара присъстващите да зашумят одобрително.
Йона не знаеше къде трябва да седне и погледна към мястото, където се бяха събрали викингите. Дори пребледнелият Айнър беше там. Тя вдигна глава и бавно тръгна към своите викинги, но Магнъс я пресрещна и я хвана под ръка. Тя го погледна учудено.
— Вие ще седите до мен, както го изисква положението ви, милейди.
Вождът не призна, че не иска тя да стои при нейните хора и да се забавлява, далеч от него. Тази непозната ревност бе като трън в кожата му.
Тя се поколеба:
— Но аз мислех да седна при моите викинги. Може би вашият род също би предпочел това?
— Вие сте обречена на мен. Моят род знае това… и го приема.
Йона си спомни за Джорди от гората и се усмихна.
— Това ви забавлява? — Какво става в тази красива глава, чудеше се той. Йона беше интелигентна и умна колкото мъжете, а бе толкова женствена и прекрасна.
— Не мисля, че всички ваши хора ще се съгласят — изрече тя.
— Все пак — каза мъжът, като я поведе към подиума — мястото до мен ви принадлежи, милейди.
— Аз принадлежа на моя народ — твърдо отвърна Йона.
— Аз съм вашият народ — каза той, като я погледна.
Младата жена застина, готова да му издере очите заради тази надменна забележка, но видя техния нежен блясък и преглътна думите си.
— Разбирам… Да не би Бог да ви е огорчил с нещо, милорд?
Магнъс се закашля. Тя беше останала спокойна въпреки душевната си буря. Не бяха много мъжете, които имаха нейната воля. Той й се възхищаваше и все пак недоумяваше защо беше толкова резервирана, защо поставяше тези бариери пред себе си. Кой беше провокирал тази хладна сдържаност у нея? Имаше друга, скрита Йона, която той искаше да опознае. Не един път бе съзирал нейния страх, последван от смелост, която я караше да вдигне гордо глава и да се изправи срещу… какво?
Те стигнаха до подиума и Магнъс повдигна ръката й към лицето си. Устните му докоснаха пръстите й и той почувства как тя настръхва. Очите й потъмняха. Защо докосването му я караше да изтръпва, сякаш се нуждаеше от закрила? Тя не показваше тази обиграност, която би очаквал от жена с кралски произход на нейната възраст. В двора на Малкълм, а и на други места — при Тостиг в Нортумбрия и Атол в Мерсия, повечето от жените бяха имали безчет любовници, преди да навършат 23 години. Изглежда, че Йона бе се въздържала от тези удоволствия. Хареса му нейната стеснителност. Той смяташе, че тя е вдовица, но беше доволен от скромното й отношение към мъжете.
— Хората биха желали да вечерят — промълви Йона, докато той продължаваше да я гледа. — Добре ще е да се настаним.
