— Ти трябва да приемеш присъдата на Църквата — каза Спес загрижено на братовчедка си, докато прекосяваха двора. — Нашите свещеници биха се съгласили с тукашните. И нашите законодатели ще бъдат на същото мнение.
— Но аз не мога да се съглася — промълви Йона, усещайки, че братовчедка й си мисли, че тя няма друг избор.
Но как да се омъжи за Синклер, когато ножът на вуйчо й беше отнел нейната девственост и тя е опетнена? Така можеше и да загуби живота си. Мъжът има право да убие жена си, ако тя не дойде при него чиста и недокосната от друг. Все пак Магнъс едва ли би я убил. Съществуваха други наказания, можеше да я прати в изгнание.
Някаква мисъл проблесна в главата й. От няколко дни тя отчаяно търсеше изход. Сега го виждаше може би. Ако се омъжеше за Синклер, нямаше ли да е по-лесно да постигне целта си — Айн Хелга? Без война и смърт за много викингски мъже. Залогът беше голям, но тя трябваше да поеме риска. Та можеше ли един мъж да откаже подарък на жена си в деня на сватбата? Тя щеше да поиска Айн Хелга. И ако я изпратеше в изгнание, пак можеше да е на Айн Хелга. При всички случаи щеше да живее там — на пустия ветровит свещен остров. Принцесата потръпна от внезапното чувство за самота, което я обзе. Помъчи се да се усмихне на Спес.
— Ти си моя братовчедка и приятелка, само на теб можех да разчитам след решението на съда.
— Точно това не направи. Знам, че си разстроена… Сестрата на Дъгълд ми каза, че Синклерите били неприятно изненадани, когато ти си свикала съда. — Спес се усмихна. — Те не ни познават. Но Магнъс Синклер е могъщ вожд и казват, че много се страхуват от него.
Така, помисли си Йона, дори Спес се отнасяше почтително към водача на клана Синклер. Тя се пребори със страха и несигурността си и се опита да продължи. Никога не беше се чувствала така… самотна.
— И как е сега Дъгълд?
— Бързо се оправя, но е прекалено сприхав. Дори Марта не може да се разбере е него понякога.
— Добре че се възстановява — каза Йона и след това внимателно погледна Спес. — А посещава ли го Кенет Синклер?
Спес поруменя и сведе очи.
— Да… Не много често, но понякога идва и се интересува за здравето на Дъгълд.
— Разбирам.
Лицето на Спес просветна. Чувствата й просто прозираха. Йона отново усети как самотата я обзема. Искаше да бъде сама. Въпреки че разликата между нея и братовчедка й беше само пет години, тя се почувства много възрастна. Огледа се и промълви:
— Отвъд дърветата се намира къщата на Мавис и Дъгълд, нали? Не е зле да видиш как е Дъгълд. Аз ще пообиколя наоколо и ще дойда после при теб в крепостта.
— Сигурна ли си… — започна Спес, но не можа да прикрие радостта от това предложение.
— Да…
Йона гледаше как братовчедка й бързо се отдалечава. Често беше слушала Спес и Марта да се смеят на различни случки от ежедневието тук. Изглежда, че не се страхуваха от шотландците.
Нов прилив на самота я накара да потрепери. Тя се загърна, пропъди черните мисли и тръгна към скупчените къщи и колиби.
При всяко посещение я посрещаха все по-радушно, а и тя опознаваше хората на Синклер и виждаше, че не са лоши. Както винаги, когато започваше някакво лечение, се отдаваше напълно на работата си. Да лекува хората — това беше част от живота й.
До обяд Йона успя да посети четирима болни. Денят беше много хубав. Тя реши да тръгне към замъка, но да мине през долината. По другата пътечка беше по-пряко, но оттук бе по-красиво. Над главата й младите листа на дъбовете хвърляха лека сянка. Тъмнозелените ели трептяха от лекия ветрец. Йона крачеше покрай тях и от време на време си откъсваше някое от ранните горски цветя.
Изведнъж чу някакво ръмжене и спря, за да разбере откъде идва то. Не забеляза нищо и смело продължи напред. Тогава видя един огромен вълк — по-голям от всеки друг, който беше виждала. Тя се огледа за някое дърво, на което да се качи. Погледът й спря на един дебел клон, който лежеше на пътеката. Сграбчи го бързо и го размаха пред себе си. И тогава забеляза, че звярът имаше намордник. Йона отпусна своето оръжие. Въпреки страшния си вид, вълкът изглеждаше така, сякаш умираше от глад. Имаше рани по главата си.
— И кой ти направи това? — прошепна тя.
Животното мръдна глава, сякаш изненадано от въпроса й, и изръмжа отново.
— Нищо няма да ви направи, господарке — прозвуча дрезгав глас откъм дърветата. Една тъмна фигура се отдели от полумрака. — Хъ-хъ, аз не съм много за пред хора — изрече човекът. — Изплаши ли ви той, лейди?
— Не — отвърна Йона и стисна здраво клона в ръцете си. Мъжът пред нея беше гърбав и много грозен. На гърба си беше преметнал две чанти, пълни с дивеч. — Ако това измъчено животно е твое, искам да го нахраниш. Иначе ще ти го отнема.
— О, сега ли ще го направите, господарке? Ще ми се да видя как ще стане. — Той отметна омазненото си наметало и очите му проблеснаха предизвикателно. Беше доста едър. Кикотейки се, гърбушкото изрита вълка встрани, без да обръща внимание на заканителното му ръмжене. — Ще видим дали ще можете да ми отнемете моя вълк, прекрасна лейди. Ако ме ударите с този прът, ще направя от вас един хубав обяд за моя приятел. Най-добре е да си вървите по своя път и да оставите Джорди сам.
— Сделка, така ли? — попита Йона. — А ти бракониерстваш по земите на Синклер, нали, Джорди?
Мъжът изръмжа не по-различно от своя звяр.
— Каквото нося, си е мое и не ви засяга! А сега си тръгвайте по живо, по здраво, защото…
— Момент — спокойно каза Йона, — ако ще правим сделка, нека да изясним условията. Ако аз спечеля, ти ще се грижиш за стадата на Синклер и ще си набавяш само толкова дивеч, колкото ти трябва за ядене.
Грозният мъж се намръщи и мръсното му лице се изкриви.
— Аз се грижа за моите овце и вземам само толкова, колкото ми стига за ядене, глупава жено.
— И следващия път, когато те видя — продължи все така спокойно принцесата, — ще трябва да бъдеш чист или ще накарам моите хора да те накиснат в морето.
Той изрева като бесен и се спусна към нея.
Йона очакваше това нападение. Шансовете й срещу този едър горски обитател не бяха големи, тъй като той физически я превъзхождаше. Тя посрещна неговия прът със своя, спря го и го извъртя, като използваше силата на цялото си тяло. Така, с голямо напрежение, жената успя да избие оръжието от ръцете му. По-бърз от котка обаче, той се хвърли след него и го сграбчи отново. Йона нямаше друг избор и мигновено стовари тоягата си върху главата му, но не много силно. След това ритна неговия прът надалеч и му стъпи на врата.
— Вълкът е мой.
— О, ох! — Гласът му беше глух, защото лицето му бе заровено в земята.
— Когато те видя пак, да не вониш от мръсотия, чу ли? И ще ловиш толкова дивеч, колкото ти трябва за ядене.
— О-ох!…
— Тогава сбогом, Джорди.
Йона го остави и тръгна към дървото, около което беше завързано дългото въже, стигащо до намордника на вълка. Тя хвана свободния край, сигурна, че ако животното не иска да тръгне, ще успее да го придърпа.
— Ела! — заповяда му тя.
Вълкът изръмжа и погледна към Джорди, който беше избягал на близкото възвишение. След това тръгна към Йона, но я заобиколи, сякаш очакваше ритник.
