греха на Магнъс. Защото старият свещеник знаеше, че той ще иска тази греховна нощ да бъде изкупена със сватба, а това влизаше в неговите планове.
— Какво кроиш, стари човече? — извика зад него Магнъс. — Твоят хитър език не може да ме излъже. Много добре те познавам.
Всички в двора се обърнаха към вожда на Синклерите, с изключение на Йона. Нейното пренебрежение беше очевидно и го вбесяваше. Желанието отново го облада. Точно тогава тя се обърна и заговори с един от неговите слуги. Как се осмеляваше! Никой не беше се отнасял с него така, откакто бе вожд на клана.
Като сипеше проклятия, Магнъс потърси Терил, но старият духовник беше се отдалечил. Това го накара да се почувства зле. Какво искаше да му каже неговият наставник?
Нещо се носеше във въздуха, но това нямаше значение. Нищо не можеше да стане без негово разрешение. Той беше вождът на Синклерите.
Магнъс влезе в замъка. Обгърнат от полумрака вътре, той не видя мъжа, който го чакаше в голямата зала.
— Потънал си в мисли, племеннико — каза чичо му Кормак е усмивка, като го прегърна.
— Извинявай, но тези викинги… Ела, чичо — покани го Магнъс. — Ела да пийнем нещо.
Той прегърна чичо си и го поведе към масата до огъня. Радваше се да види по-малкия брат на баща си, който винаги с удоволствие му разказваше истории от живота на семейството.
— Разкажи ми всичко каза Кормак. — Не ми харесва това, че те са на наша земя.
— На мен също — каза Магнъс, а мислите му отлитаха към жената отвън, която преглеждаше ранените.
Пета глава
Аз обичам и не обичам, аз съм луд и не съм луд.
— Какво? — извика Магнъс. — Как? Кога?
Не можеше да повярва на ушите си. Беше отсъствал от замъка само за един ден и всичко бе обърнато надолу с главата от принцеса Йона. Тя дори бе имала смелостта да свика съд, без да го пита. По дяволите! Съдилища можеха да свикват вождовете, когато трябваше да бъде поправена някоя несправедливост или да бъде приет нов закон. Това не се правеше от чужденки варварки!
— Вчера, Магнъс — отвърна Кенет, — след като и последният ранен бе настанен в собствената си къща.
Кенет гледаше брат си със загриженост, но и с тайно задоволство. Принцесата на викингите беше причинила доста неприятности. Може би щеше да бъде лошо за всички Синклери, ако Магнъс се разгневи, но би било добре да го види отново, изгарящ от ярост, а не смразен от страх.
— Ще бъде срамно да й пречупиш врата точно сега — продължи Кенет и заедно с Терил го последваха в голямата зала. — И ще причини война. Крал Малкълм ще се ядоса, ако планът му да започне кампания срещу Нортумбрия се осуети.
— Кой ще се справи с нея? — попита Магнъс.
За да води толкова голям клан, му беше нужна концентрация и мъдрост, но той обичаше предизвикателствата… Поне докато принцеса Аздис Йона не стъпи на неговите брегове. Как беше успяла да подкопае твърдостта му? Той стисна зъби.
— Кой ще посмее да я докосне?
Не би позволил на никого да й направи нещо. Щеше да се справи сам.
— Със сигурност не аз, Магнъс — каза Кенет. Той успя да сдържи смеха си, защото брат му бе достатъчно ядосан.
Вождът прехвърли вниманието си към Терил.
— Знаеше ли за това?
Старецът кимна.
— И това ли имаше предвид, когато ми каза, че ще уредиш нещата?
Терил присви устни. Би било прекрасно, помисли си той, ако водачът на Синклерите не притежаваше толкова остър ум и от време на време забравяше някои подробности.
— Да си кажа истината, господарю, май бях забравил за нейните познания по закона.
— Е? Как се случи това? — Магнъс стовари юмрук върху дъбовата маса. — Някой все трябва да знае.
Властните му думи проехтяха, отразени от големия куполен таван на залата. Пространството бе достатъчно голямо, за да приюти спокойно стотина души и много повече, ако трябваше да се сгъстят. Малко светлина преминаваше през високите стреловидни прозорци, затова залата се осветяваше от факли, поставени високо на страничните греди. Тя се отопляваше от три камини. През мразовити дни широките врати към двете стълбища можеха да бъдат затворени. Но по времето на Магнъс това не беше се случвало.
Кенет с нетърпение го бе очаквал да се завърне от пътуването. Магнъс беше усетил присмеха в гласа на брат си, когато той му съобщаваше за новите неприятности, причинени от Йона. Потънал в креслото си, той се взираше в двамата мъже, с които беше най-близък, толкова, колкото с Дъгълд и чичо си. Кормак беше поел на трудно тридневно пътешествие обратно към крал Малкълм. Но това беше за предпочитане пред хаоса в замъка Синклер.
— Не знам как е намерила свещеника и се е свързала с абата — най-после каза Терил. — Предполагам, че е накарала телохранителя си да ги извика. Никой не би отказал на един такъв викинг. Той е огромен мъж…
Терил беше много изненадан, когато предния ден беше отишъл до абатството. Там разбра, че абатът се готви да посети замъка Синклер при свикването на съда. Едва беше успял да прикрие радостта си.
— Спомням си викинга — каза Магнъс нетърпеливо. — Давай нататък по-бързо.
— Така, може би той е използвал твоето име, за да го пуснат в абатството. Това е свършило работа. — Старецът се закашля, когато чертите на господаря му се изостриха от гняв. — Това, което има значение, е, че тя е свикала съда за днес.
— Без мое позволение? — От рева на Магнъс всичко в залата утихна, а слугите на пръсти излязоха, за да се отдалечат от наближаващата буря.
— Не е нужно — каза Терил внимателно — да се иска позволение. В нашия род всеки, който има оплакване, може…
— Знам закона — прекъсна го Магнъс, — но ми кажи защо точно тя свиква съда.
— Страхувам се, че ще се обсъжда дали държането ти с принцеса Аздис Йона на брега е било етично. Разбира се, може да има и други точки.
— Моето държане? — Думите му проехтяха като гръмотевица в просторното помещение.
Терил и Кенет станаха от креслата си. Усмивките изчезнаха. През една дълга минута единственият звук в стаята идваше от пращящия огън. Един огромен пън се свлече в камината и двамата подскочиха. Кенет се престраши:
— Викингите те видяха в леглото с принцесата. Също и нашите.
— Това може и да не е толкова лошо, Магнъс — добави Терил. — Свикването на съда може да предотврати скандала или нещо по-опасно. Самият ти каза, че крал Малкълм…
— Да, да, знам всичко за Малкълм — прекъсна го нервно Магнъс. Кралят щеше да се разгневи, ако нещо провалеше плановете му. — Продължавай с разказа си, стари човече.
Терил се питаше откога не бе виждал господаря на Синклерите толкова раздразнен. Беше истинско чудо, че този суров и белязан в битки воин започваше тъй често да губи самообладание.
— Ами — продължи Терил — не е моя идеята свещениците да тълкуват случая с принцеса Йона. Това беше нейно решение. Изглежда, тя ще се стреми към такова тълкуване, което ще я спаси от женитба с
