Жребецът изглеждаше по-бърз от едрите бойни коне. Той пръхтеше нетърпеливо пред господаря си и сякаш танцуваше.
— Прилича на арабски — каза тя, като пристъпи към животното.
— Разбираш ли от коне, милейди? — попита Магнъс. Той беше горд със своя Персей. Когато преди години беше посетил Свещената земя, бе довел тук неговия дядо.
— Имам някакви познания. Когато бях по-млада, пътувах до Генуа, Рим и Венеция и два пъти до Византия. Там виждах и конете им.
Като наведе леко глава, тя се отдалечи по скалистата пътека. Зад себе си чу гласа на Магнъс.
— Като че ли ме разбра погрешно, принцесо!
Той се наведе, леко я вдигна и я сложи на седлото пред себе си.
— Ти никога няма да престанеш с това безсрамно държане! — извика Йона. Тя видя, че шотландците и викингите се спряха. Лицето й пламна, когато усети дъха на Магнъс в косите си. — Ти ме унижаваш, а излагаш и себе си!
— Не мисля така. — Това беше всичко, което можа да каже Магнъс, защото с мъка се въздържаше да не я целуне.
Спрели на каменистата пътека, шотландците ги наблюдаваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха. Викингите бяха опасни гости.
Ездата нагоре по хълма би трябвало да бъде кратка и приятна. Но тя се превърна в мъчение за Магнъс. Носилките с ранените пречеха на жребеца, принцесата постоянно се въртеше на седлото и даваше съвети. При всяко движение бедрата й го притискаха и той за малко не изгуби търпението си. Когато стигнаха върха на хълма, въздъхна облекчено.
Терил ги чакаше и бързо се отправи към тях.
— Добре стана, че докарахме Дъгълд и другите тук днес — каза старецът. — Говорят, че голяма буря се задава от север.
Магнъс погледна надолу към него, раздразнен от появата му. Искаше му се да бъде насаме с надменната принцеса на Исландия.
— Кой казва, че времето ще се развали? — попита той грубо.
Йона се учуди.
— Как може да държиш такъв тон на един свещеник?
Тя се поклони на Терил:
— Всичко е наред, отче, не се страхувай.
— Благодаря, дете мое — отвърна старецът.
— Стой мирно — процеди през зъби Магнъс.
Йона му хвърли кисел поглед и се усмихна на стария свещеник. Тя забеляза, че робата му беше закърпена на доста места, явно вождът беше скъперник към своите хора. Като погледна небето, видя облаците, които пълзяха от север.
— Надявам се, че замъкът ти е топъл, Синклер. Няма да е добре, ако пациентите ми мръзнат. — Тя махна с ръка на братовчедка си. — Спес, ела! Трябва да проверим дали всички ранени са настанени. Глен!
— Исусе Христе! Стой мирно! — промърмори Магнъс. Той отчаяно притвори очи, като се опитваше да потисне желанията си. Нейните проклети бедра го галеха и го влудяваха, когато тя се обръщаше насам- натам да дава заповеди. Кой знае дали така не е убила съпруга си, като постоянно е подпалвала огъня в слабините му? Мъжът се сепна, когато Йона го удари по ръката.
— Пусни ме да сляза!
— Не, аз ще те отведа до замъка — каза твърдо той и пришпори коня си.
— Не е за подценяване тази жена, нали, Кенет? — каза старият Терил, когато те се скриха зад завоя.
— Какво подценяване! — отговори Кенет. — Та тя е повече от опасна.
Терил поклати глава.
— Да, така е.
Магнъс се възбуждаше с всяка измината секунда от стройното тяло до него.
Дори неговите шотландци бяха очаровани от принцесата. Когато минаваха край тях, те го гледаха почтително, а на нея се усмихваха. Тя не осъзнаваше честта, която й оказваха с усмивките си, но явно разбираше колко много са й благодарни за това, че беше спасила другарите им. Всички шотландци и викинги се подчиняваха на съветите и на командите й.
Те минаха една долчинка и на следващия завой се показа замъкът Синклер, сякаш надвиснал над морето. Той се издигаше почти от скалите и трите му страни, защитени от бурните вълни, бяха наистина недостъпни. Никакви неканени гости не можеха да припарят тук.
Както повечето замъци по тези места, и този беше построен с една висока кула към морето и още две откъм сушата, които образуваха сигурно укрепление за хората. Само Магнъс и неговото семейство спяха в самия замък, но от вътрешната страна на стената имаше и много домове, работилници и магазини.
Магнъс забави хода на коня си, докато изчакваше мнението на Йона за замъка. Той беше един от най- големите в Шотландия. От него се виждаше цялата хълмиста околност, а голямата му кула се забелязваше от мили. Но викингската принцеса мълчеше. Когато преминаха през високите дървени порти обаче, тя беше впечатлена. Цял град беше сигурно защитен зад стените. Йона не бе очаквала да види такова пространство и толкова хора.
— Пусни ме да сляза — каза тя. — Трябва да се погрижа за ранените.
Някаква приятна топлина премина през нея, когато той я подхвана и я свали на земята, като я задържа до себе си за миг. Това сигурно е от умората, помисли си младата жена.
Магнъс стоеше до коня си и я гледаше как се отдалечава. Той не се помръдна, докато брат му и Терил не се приближиха до него.
— Тя си свърши работата, нали, Магнъс? — подхвърли старецът, потрепервайки от студения вятър.
— Тя е готова да убие всеки, който се изпречи на пътя й — промърмори Магнъс.
Терил повдигна вежди.
— А ти не си ли същият?
— Разбира се, че съм. Или поне имам намерение да бъда.
— Да, това подхожда на един вожд… или на една принцеса.
— Старче… — Магнъс Синклер сви юмруци.
— Тя е много нежна — продължи спокойно Терил — и изпълнена с любов, нали?
— Тя е опърничава и надменна — каза Магнъс и погледът му се върна на нея. Тя беше далеч от него, но той виждаше как се поклащат бедрата й, като върви и нарежда къде да се настанят ранените. Тялото й беше стройно, подвижно, леко и силно и той копнееше отново да види бялата кожа под мантията й.
— Предполагам — промърмори Терил, — че много мъже биха търсили компанията на такава жена… и много биха искали да я научат на някои неща.
Магнъс се обърна, изгледа своя съветник и от устата му се изтръгна проклятие.
Какво му ставаше? Той не можеше да си представи как тя се смее и пие вино в обкръжението на принцове от различни кралства. По дяволите! Тя беше съблазнителка.
— Това не е много приятно — продължи Терил, — но все пак тя е принцеса. Няма съмнение, че е имала множество… учители във всяка област на живота. Съгласен ли си?
— Ти се опитваш да ме ядосаш, старче. Това не ми харесва. — Ръцете му се свиха отново и той пак погледна викингската принцеса.
— Добре, тогава ще те оставя с мислите ти, не искам да те гневя. И ще се погрижа за всичко.
— Чакай — извика Магнъс. — За какво ще се погрижиш?
— За всичко, което пожелаеш, господарю — отговори старецът през рамо. — Нали ти си вождът на всички Синклери, а аз съм един от тях.
Терил се обърна, за да не види Магнъс усмивката му. Трябваше да се обади на своя стар враг, абата, още на другия ден. Иначе той можеше да не научи, че Синклер е прекарал с принцесата цяла нощ в леглото. Старецът си представи колко ужасен ще бъде абатът. Този път той щеше да бъде доволен от възмущението на своя началник. А абатът щеше да се пукне от яд, ако разбереше, че Терил е доволен и от
