— Добре. Но знай, че има достатъчно викинги наоколо.
— Чудесно!
— Ще ти кажа още нещо. Добрата ни кралица Маргарет беше шотландка, но нищо няма да те спаси, ако не уважаваш нашата принцеса. Кралица Маргарет мразеше своите роднини от Шотландия. Нашата принцеса не ги мрази… но тя крие страховете си. Тя е благословена и ние я обожаваме! Запомни това!
Магнъс кимна рязко и тръгна към подслона, който бяха издигнали за него. Вътре усети, че не му се иска да я остави тук. Искаше я в собственото си легло, да я прегръща, да усеща топлината й до тялото си, което пулсираше при тази мисъл. За първи път в своя живот той трябваше да се бори е желанието си. Беше вождът и всичко му бе позволено. Йона и нейната красота променяха това.
Вятърът се беше появил отново, чувстваше се мирис на сняг. След като я положи на дебелия пласт кожи, Магнъс Синклер я покри е карираното си наметало и се отдръпна, за да я съзерцава. Беше хубаво да вижда, че неговото наметало я топли. Скоро тя щеше да има свое, същото като това. Той се усмихна при тази мисъл.
Магнъс се канеше да тръгне, когато му се стори, че тя се размърда. Той се наведе над нея. Да, тя неспокойно се мяташе. Без да мисли, мъжът се промъкна в леглото и изви тялото си по извивката на гърба й. Прегърна я и обви наметалото около двете им тела.
И Синклер веднага откри непознатото му блаженство просто да я държи в ръцете си. Но не искаше да мисли за това. Чудеше се какво ли би казала тя, когато се събуди. Стана му весело, но не издаде и звук. Беше спокоен, доволен и топъл. За момент усети, че може да заспи.
Очите му се затвориха и изведнъж се отвориха. Пулсът на сърцето й стигаше до него. Кръвта му бушуваше и възбудата го разтърсваше, но той оставаше спокоен и тих. Морският бриз свиреше зад него и проникваше във всеки отвор, но той усещаше само топлина… и удоволствие.
Магнъс се намръщи. Не отиваше на вожда на Синклерите да се държи така. Той вдиша нейното ухание. Тя беше само една жена и трябваше да се научи да го уважава като господар. Това беше задължение на жените. На другия ден той щеше да поправи своята глупост. Но тази вечер му беше хубаво. Какво струваше една безсънна нощ? Затвори очи и стегна прегръдката си.
Глен видя как шотландецът държи принцесата и застана така, че да спре всеки, който би се осмелил да погледне вътре. Нямаше да е лесно да убие Синклер, но вярваше, че може да го направи. Той не знаеше кога ще стане това. Поне засега принцесата беше на топло и в безопасност.
Като се огледа наоколо, Глен помириса въздуха и острото му зрение се насочи в тъмнината. Да, тя беше в безопасност — поне засега. Той можеше да убие шотландеца сутринта или по-късно. Беше дал клетва да заведе принцесата до Айн Хелга. Щеше да изпълни това и да убие всеки, който се изпречи на пътя му. Като се облегна на скалата, увит в дебели кожи, Глен заспа, както често му се налагаше — прав, с меч в ръка.
През цялата мразовита нощ луната и звездите трепереха, а ревът на Северно море стигаше до черното кадифе на леденото небе. Онези, които бяха на открито, зъзнеха и се гушеха в дрехите и завивките. Въздухът беше студен и режеше като нож.
С изгрева на слънцето Йона примигна от лъча в очите й и се сгуши в кожите. Беше толкова топло. Сигурно огънят беше съвсем близо, но тя беше доволна и се чувстваше много уютно. Но нещо в нея й подсказваше, че трябва да става. Защо? Кораб? Не, не беше това. Битката е шотландците? Ранените? Тежко раненият шотландец. Тя се опита да стане, но завивката й не й позволяваше да мръдне. Не можеше да освободи дори ръцете си.
— Стой! — каза мъжки глас зад гърба й. — Няма нужда да бързаш. Всичко е наред. Всички твои пациенти са под наблюдение, милейди.
Йона беше изненадана, обля я чувство на срам. Какво се беше случило през нощта? Не можеше да обърне главата си, но знаеше кой диша до нея. Беше Магнъс Синклер. От неговото тяло струеше топлината зад гърба й, беше толкова близо, че усещаше пулсирането на кръвта му. Тя погледна надолу. Беше увита в шотландско одеяло и неговите ръце я обгръщаха.
— Пусни ме! — извика младата жена, вцепенена от ужас. — Ти нямаш срам! — Тя беше спала с шотландеца. Нейните воини щяха да се срамуват от това. Тя също беше потресена.
— Ние не стигнахме до нещо неприлично, милейди, или поне още не сме го направили…
Смехът му я раздразни. Отново се опита да се освободи, но напразно.
— Искам да стана!
— Не се безпокой. Ти си облечена.
Магнъс започваше да губи чувството си за хумор. Независимо от еротичните видения, които изпълваха съзнанието му цяла нощ, той никога не беше спал по-добре. Събуди се доволен, че я усеща в ръцете си. А тя изглеждаше отвратена, че беше спала до него. Това не беше му се случвало с други жени. На нейната възраст тя сигурно знаеше какво значи мъж в леглото. Откога ли беше вдовица? Вероятно от толкова дълго, че е забравила онези удоволствия. Или пък съпругът й не е бил добър любовник? Изглежда, бил е тъпак, който не е познавал богатствата на любовта. Той ги познаваше и щеше да й ги покаже…
Прегръдката с нея беше особено топла като никоя друга досега. Бракът му с тази принцеса можеше да е задължение, но в никакъв случай неприятно. Той вече нямаше търпение да дойде нощта, в която ще може да я има в леглото си…
— Чуваш ли ме? — прошепна със злоба тя. — Не мога да остана така! Това е унизително. Можеш да разрушиш свещената ми клетва. Освободи ме от твоето проклето одеяло!
— Ти си в моето наметало, принцесо — отвърна той язвително. Нейният тон беше го охладил бързо. — То те топлеше през цялата нощ. Според нашите обичаи, ако жената е увита с наметалото на някой мъж, то тя му принадлежи.
Думите му я ядосаха и уплашиха, затова удвои усилията си да се освободи. В борбата си тя притисна с крак слабините му и той изстена от болка.
Йона замръзна.
— Какво ти е? Боли ли те нещо?
— Да, една особена болка. Сигурен съм, че разбираш, милейди.
Той я придърпа към себе си, за да може тя да усети възбудата му.
— О, ти ме стискаш, престани! — Тя се напрегна да се отдръпне. — Не те ли е срам!
— Не се страхувай — каза Магнъс спокойно, въпреки че кипеше. Проклета жена! Не знаеше ли, че с един шотландец ще усъвършенства себе си в любовта? Той се засмя тихо, като си помисли какво би отговорила тя на това.
— Какво искаш да кажеш?
— Нямах намерение да те посрамвам, милейди. Ще говоря със свещениците. Ако те сметнат това, което се случи, за неприлично, аз ти обещавам, че твоята чест няма да пострада. Ще уредим всичко. Ще постъпим по най-правилния начин.
Магнъс Синклер се усмихна, когато нейните очи се разшириха. Те бяха чудесни, изразителни, морскозелени и той можеше да се гмурне в тях. Първо щеше да се ожени за нея, за да осигури спокойствието на клана, и след това ще я научи да се люби. Скоро тя щеше да приеме да бъде негова жена. Това ще е чест за нея… Магнъс не обръщаше внимание на слабия вътрешен глас, който му нашепваше, че може и да не е толкова лесно.
В очите на свещениците тя щеше да бъде компрометирана от това, че е била в леглото на мъж. Въпреки че той често не се съгласяваше с твърдите свещенически канони и ги пренебрегваше, сега щеше да се възползва от тях. Не трябваше да се тревожи, че духовниците няма да чуят за случилото се. Кланът разнасяше вестите по-бързо от вятъра. Мъжът се намръщи за миг, като помисли какви клюки за Йона ще се понесат, но се успокои — мълвата щеше да спре, щом всички научат, че тя ще бъде негова жена.
Магнъс Синклер се усмихна. Всички жени бяха досадни на моменти, дори Елизабет, но той знаеше, че тази ще е интересна задълго. Когато се умори от нея, ще намери друга, която да топли леглото му. Но засега го интересуваше тази принцеса.
— Защо се усмихваш така? — уморено попита Йона. Вратът я болеше от усилията да се обръща. Лицето й беше зачервено от притеснение. Тя знаеше какво я притиска… Като пропъди своите срамни мисли, се съсредоточи върху думите му. — Какво имаш предвид? — попита. — Какво ще кажеш на вашите свещеници? Как ще се уредят нещата?
