Миговете на сладострастно отдаване се сливаха в прекрасен низ от преживявания. Йона не усещаше кога чудесните дни се сменяха от бурните нощи. В моментите, когато изпитваше вина заради сластта си, тя се оправдаваше с извинението, че е вярна съпруга, подчинена на съпруга си. Все пак в много отношения бе равна на Магнъс. Той никога не го изричаше на глас, но го показваше и тя цъфтеше под нежните му грижи. Всичко това я опияняваше от щастие и я караше да се чувства като младо момиче. Магнъс рядко я оставяше сама и често проявяваше любовта си открито и без никакъв свян. На няколко пъти я смая с буйните си изблици на силни чувства. Изглежда, не бе го еня кой го наблюдава, когато целува жена си!
Макар семейството й да я бе дарявало с любов и грижи, при което Йона се бе радвала на голяма близост с роднините си, те, по традиция, се въздържаха от външна проява на своята обич. Майка й, баща й и дядо й я целуваха често, но само ако бяха насаме.
Магнъс обаче я обсипваше с целувки през целия ден — както сутринта, така и вечерта, без да се притеснява от никого.
— Нямаш никакво чувство за срам — запъхтяно го смъмри Йона един следобед, докато лежаха в тревите, след като Магнъс я бе гонил из поляните. Той се подсмихна.
— Така е, милейди Синклер. Но защо трябва да се срамувам от това, че обичам жена си?
Йона помилва лицето му, задържайки един от пръстите си на някакъв малък белег в крайчеца на устата му.
— А това как се появи?
— Докато хвърляхме прътове… Затичах се след пръта, за да видя дали съм надминал другите. Една тресчица изхвръкна и ме удари. — Наведе се над нея и я целуна между гърдите. — Все повече започвам да харесвам белега ти. — Помилва белега на лицето й. — Възбужда ме, както и този на гърба ти.
— Магнъс Синклер!
Смеейки се, той я събори на одеялото и започна да я съблича, след което я люби, заглушавайки страстните й вопли с целувки.
Дните бяха изпълнени със златисти багри, а нощите й се струваха като рози с необичайни цветове и вибрации — черни, пурпурни и червени, много тъмночервени. Тя му пошепна това свое впечатление един ден, докато лежаха под импровизираната палатка, издигната от него близо до ръба на канарата, за да предостави на Йона възможността да наблюдава птиците незабелязано.
— Имаш око на вещица, скъпа — пошегува се той. — Само ти си способна да видиш рози в нощта. Нощта е черна и мрачна.
— Нощта е мека като кадифе и рози. Нима цветът е от значение? Всяка краска би изглеждала добре в нощта. — Тя се засмя иронично и посочи към една гмуркаща се речна рибарка.
Магнъс се развесели, забелязвайки вълнението на лицето й и блясъка в очите й.
— Ако можеш, би полетяла е тях.
— Ти също, съпруже.
— Вярно е. Обичам предизвикателствата. Но не предполагах, че и съпругата ми ще ги обича.
Жена, която беше прекосила едно бурно море, за да построи храм за други жени, замисли се той. Жена, която нямаше причини да обича мъжете. Дали обичаше него?
— Защо се мръщиш, съпруже?
— Заради една жена, която се любува на птиците, а не дарява с любовта си своя съпруг, както подобава. — Не можеше да й признае, че копнееше да чуе от нея нежни любовни думи.
Йона го зяпна изумена.
— Не се ли насити вече, скъпи?
— Срамота е да говориш така. — Той се засмя високо, тъй като Йона се изчерви, но преди да го смъмри, я взе в прегръдките си, свали дрехите й и целуна червената коронка на гърба й, която го бе запленила.
Дните отлитаха неусетно. Нито Магнъс, нито Йона бързаха да се върнат в замъка Синклер и намираха най-различни извинения, за да се насладят по-дълго на идилията на острова. Това бе едно вълшебно време, когато грижите изчезваха, притесненията се отлагаха за по-късно, а проблемите просто не съществуваха.
През много следобеди те обличаха наметалата е цветовете на рода Синклер и бродеха из острова, любувайки се на спокойствието и дивата красота, царящи наоколо. Често спираха на някое бърдо, брулено от вятъра, за да се любят, и всеки път откриваха някаква нова тайна, нюанс, който ги караше да се смеят силно от щастие.
— Ти си моята морска сирена — призна й той в един ветровит следобед, докато наблюдаваше прииждащите на талази облаци на небето. Отдавна трябваше да се върне в замъка Синклер, защото там го зовяха важни за неговия род дела. Откакто бе спечелил правото да управлява земите на Синклер, той започна да предугажда интуитивно поведението на своя народ. Веднага щеше да усети, ако нещо не бе наред. Сега, с Йона до себе си — неговата пламенна съпруга, която на драго сърце се посвещаваше в изкуството на любовта, той избутваше настрана всички грижи и се измъкваше от задълженията си на господар, тъй като желаеше да прекара повече време с нея. Магнъс знаеше, че Кенет и Кормак ще се справят с повечето неща и че ще изпратят вестоносец, ако се случи някакво нещастие. Все пак владение е размерите на Синклеровите земи се нуждаеше от неотменно управление и непрестанни грижи от страна на господаря.
Въпреки това той не можеше да се откъсне от прекрасните мигове на страстна любов, с които го даряваше Йона. Макар да се дразнеше, че една най-обикновена жена обсебваше вниманието му почти изцяло, неусетно стигна до извода, че съпругата му изобщо не е
— Тук е прекрасно, Магнъс — възкликна Йона, изтръгвайки мъжа си от мислите му. — Толкова е диво и величествено.
— Наистина е така. — Нави около дланта си част от косата й, изкарана от вятъра извън наметалото й. Винаги негодуваше, щом я видеше със сплетена коса, и затова тя започна да я оставя разпусната от време на време. — И точно къде на този дяволски остров възнамеряваше да основеш твоята обител, милейди?
Йона се усмихна, едновременно изненадана и доволна от въпроса му.
— Ще ти покажа, ако желаеш.
— Добре.
Магнъс я улови за ръката и се остави тя да го води из острова. Тревите и бурените се люлееха от вятъра подобно на развълнувано море, а малкото недорасли дървета, които се осмеляваха да се опълчат на неспирния морски вятър, се бяха превили почти надве.
Съвсем не бе лесно да се ходи по осеяната с камъни земя, но Йона сияеше от щастие, тъй като крачеше редом със съпруга си, който топлеше ръката й в своята длан, и разходката й се струваше страшно приятна.
Спуснаха се по един тесен склон и се озоваха в долчинка, обрасла с трева и орлова папрат. В отдалечения й край, близо до бурното море, се издигаше някаква постройка, по-стара и по-малка от дома на Синклер и не толкова приветлива. Макар къщичката да изглеждаше здрава, тя се намираше на мрачно и усойно място, врязано в стръмната урва и изложено на силните ветрове.
— Ще я постегна — побърза да каже Йона, щом забеляза, че Магнъс се намръщи.
— Защо не използваш голямата къща? — Думите му изскочиха от устата, преди да осъзнае, че ги е изрекъл на глас, но не искаше да се откаже от тях, тъй като видя как лицето й се озари от радост.
Трябваше да бъде по-предпазлив и да не й обещава много неща. Но си заслужаваше да пожертва голяма част от собствеността си, само и само да зърне това щастливо изражение.
Обаче тя не му отговори и той я обгърна през кръста и я притисна плътно до себе си.
— Кажи нещо, скъпа.
Йона поклати глава, а очите й се навлажниха.
— Наистина не знам как да ти благодаря.
Магнъс се засмя.
— А, ето още едно оръжие, което може да те усмири. Трябва само да ти дам един парцел земя от островите Оркни.
