Пламен Митрев
Конан — синът на бога
ГЛАВА 1
Денят на гръмотевиците
Торн замахна с всички сили и стовари тежкия ковашки чук върху врага. Не издържа мечът, който меднобрадият ванир бе вдигнал, за да се защити и се пречупи като суха съчка. Рогатият шлем на нашественика от Ванахейм се пропука като глинено гърне и мозъкът му се разхвърча във всички посоки. Следващите го войни, облечени в блестящи доспехи и размахващи оръжия, се втурнаха към огромния ковач, препречващ портата на укрепеното кимерийско селище.
Торн, синът на Айвън, замахна отново и нов окървавен труп на ванир се свлече в краката му. Десетината нападатели завиха като вълци и налетяха отгоре му. Ако беше с плетената си ризница и с верния си тридесетфунтов двуръчен меч, Торн би се справил с лекота с тях. Но нападението го бе заварило неподготвен и изскочил само по кожената си престилка, с ковашкия чук от работилницата, кимериецът бе успял да заварди единствения вход на селището. Съплеменниците му, изненадани по същия начин като него, се сражаваха от другата страна на палисадата. Та кой би предположил, че ванирите ще проникнат чак до Долината на Звяра! Могъщият ковач не би могъл да очаква помощ от другарите си…
Тежкият чук превърна още едно човешко тяло в кървава каша. Но ванирите се скупчиха пред Торн и един от тях му нанесе силен удар с боздуган по лявото рамо. Грамадният ковач се олюля, но светкавично възстанови равновесието си и повали нападателят с огромния си юмрук. Острие на меч го жилна в мускулестия, подобен на релефен есирски щит корем. Торн разбра, че така, без доспехи, няма да издържи дълго на неистовия напор. Въпреки колосалното си сила, съвсем скоро щеше да бъде повален. Ванирите бяха корави и опитни бойци и благодарение на численото превъзходство и на въоръжението си щяха да надделеят над самотния защитник на портите.
Рояк жени, сграбили в ръце каквото им попадне, се изсипа зад гърба му. Жените на кимерийците, подобно на тези на есирите, често придружаваха съпрузите си в набезите им и се сражаваха ожесточено редом с тях. Повечето от представителките на нежния пол предпочитаха да се бият чисто голи, дори през зимата. Плетените стоманени ризници бяха редки и извънредно скъпи и се ползваха само от най-изявените войни на племената на суровия Север, а разголената женска плът понякога действаше доста разконцентриращо на противниците.
Неочакваната подкрепа за страховития ковач обърка ванирите. Сега вниманието им бе насочено не към един единствен враг, а към множество кряскащи, замахващи и поразяващи с импровизираните си оръжия голи валкирии, защитаващи семейните си огнища. А няма нищо по-унищожително от самки, бранещи малките си. Само за мит нашествениците от Ванахейм бяха буквално разкъсани на парчета, не без осезателната намеса на огромния Торн.
Откъм задната част на селото се чуваха ужасните крясъци, с които разгневените кимерийци довършваха ванирите. Бойният бяс на планинците беше нещо, което никой не би трябвало да пренебрегва. Торн отпусна чука и се огледа. Около портите бяха разпръснати телата на нападателите. Грамадният ковач се насочи към задната част на укреплението, където битката още продължаваше, когато силен женски вик го накара да спре:
— Торн! Рея и стария Горм се прибираха от светилището на Кром и сигурно са попаднали в засада!
Като разярен тур огромният кимериец се втурна по тясна стръмна пътека, виеща се като чудовищна змия нагоре по ръбатите склонове на планината. Неколцината бойци, които пристигнаха с победоносни викове от мястото на полесражението, се втурнаха да му помогнат. Освен, че беше най-силният мъж в селото, ковачът Торн бе много уважаван от всички кимерийци заради превъзходното владеене на занаята си, както и за мъдрите съвети, които даваше на сеймовете. Често, при бойните походи, именно Торн бе избиран за предводител, което бе огромно признание сред мрачните кимерийци.
Но сега дори и най-бързоногите войни не можеха да настигнат иначе тежкия ковач. Бойният бяс на берсерка му даваше неподозирана издръжливост и бързина. А може би имаше и още нещо, което даваше крила на Торн, синът на Айвън…
… Преди години завръщащите се от поход кимерийци бяха намерили в дълбока планинска клисура изпаднал в несвяст чуждоземец. Непознатият беше силно отпаднал, по мускулестото му тяло личаха следите на жестоки лишения. Бълнуваше на аквилонски, което накара Стриг Белязания, който пръв го забеляза, да измъкне кинжала си с недвусмисленото намерение да пререже гърлото му. Но младият тогава Айвън Бясното Куче, главатар на отряда, нареди да пощадят живота на аквилонеца. Донесоха го на носилка в укрепеното селище, където заклинателят Горм след дълга борба със злите духове, желаещи душата и тялото на непознатия, му спаси живота.
Минаха седмици, преди Сзезар Умедин, както се казваше аквилонецът, да проговори. Тогава Айвън свика сейм, на който да обсъдят съдбата му. Сзезар разказа объркана история с много интриги, родови вражди, коварства и смърт. Бил по-малък син на дребен гандерландски барон, но след смъртта на баща си бил принуден да напусне родното имение, за да спаси живота си от по-големия брат, който не търпял конкуренция.
Интригите и имуществените спорове бяха чужди и далечни на първобитните кимерийци. За да не таят злоба и корист един към друг, те разрешаваха всичките си спорове — за плячка, жени, обиди — веднага. Обикновено — чрез двубой до първа кръв или смърт, според нивото на обидата, красотата на жената или количеството на оспорваната плячка. Рядко някой вожд, дори такъв с огромен авторитет и бойна слава, се решаваше да се противопостави на подобен двубой. Именно затова броят на кимерийските мъже винаги бе много малък — на десетина жени се падаше само един мъж. Но пък този мъж бе войн, какъвто не можеше да се намери никъде другаде в цивилизования хайборейски Юг. Единствено в мразовитите земи на Асгард и Ванахейм се раждаха бойци, които можеха да мерят сили с дивите кимерийци, но дори и те рядко се осмеляваха да нахлуват в мрачните Кимерийски планини. Поради тази причина планинските варвари предлагаха на всеки смел чужденец или пленник да се присъедини към тях. Кимерийците не държаха роби, а свежа струйка кръв в потомството бе всякога добре дошла по тези забравени от боговете земи. И винаги поканените приемаха жеста с благодарност. Не само заради свободата, но и заради красивите кимерийски жени — високи, с кръшни снаги и разкошни руси коси, зажаднели за мъжки ласки.
Та, ако всичко минеше нормално, аквилонецът би бил приет за пълноправен член на племето. Но Стриг Белязания имаше друго предвид. Когато откри Сзезар, той бе забелязал на врата му странен амулет със скъпоценен камък. Кимериецът предяви претенции за украшението, твърдейки, че му се полага по право. Аквилонецът категорично отказа да се раздели с амулета си. Бил ценна семейна реликва. Тогава Стриг го предизвика на двубой.
Това си беше чиста проба убийство. Стриг беше висок над шест фута, масивен и широкоплещест. Освен това беше изкусен воин, вещ в боравенето с всички оръжия. А аквилонецът, въпреки че беше як мъж, не би могъл да му противопостави нищо, освен мъжеството си. Силите на Сзезар не бяха възстановени от продължителното боледуване, но въпреки това, той докуцука до шатрата на Горм където живееше, и се върна, въоръжен с лек, порядъчно ръждясал аквилонски меч — отдавнашна плячка на стария заклинател.
Белязания го посрещна в пълно бойно снаряжение. И двубоят наистина завърши бързо, както всички очакваха. Но с неочакван победител! Защото Сзезар, още при първата атака, с невиждана бързина се гмурна под могъщия удар на противника си и само с едно мушване бе пратил огромния Стриг в мрачните владения на Кром — навъсеният бог на Кимерия.
Така, аквилонецът бе станал член на племето и съпруг на Хелгеда — жената на победения от него Стриг. Оказа се добър воин и съпруг. Обучи мъжете на непознати за тях прийоми в боя с право оръжие, познати само на техния благороден род, както обясни самият той. Отнасяше се нежно с натрапената му съпруга и скоро Хелгеда роди дъщеря. Нарекоха я Рея — име, нетрадиционно за Кимерия. И самата Рея израсна дребничка и слаба на фона на едрите варварски деца — изящна горска теменужка сред леха
