Политически и философско-религиозни размишления (откъс)

Сиреч: каквото обновление и да вършим, тряба да го съгласуваме с традициите!

В нови времена един френски академик изказва същото мнение по следния начин:

Всяка нова социална наредба тряба да бъде последица на едно сдружение и съчетание между следните две сили: от една страна, една нова идея, която се стреми да реализира себе си, и от друга страна, съществуващия у народните маси психически елемент. Не подири ли подобно сдружение, новата идея ще си остане суха абстракция.

Авторите на Търновската конституция говореха:

— Новото публично устройство ще създаде нови хора!

Тая надежда не се оправда, а се оправда твърдението на историята, че ново публично устройство не може да създаде нови хора, а наопаки, новите хора създават ново публично устройство.

А нови хора не се изкалъпват моментално, не се импровизирват. Нов свят не иде внезапно.

Изражението нов свят е едно от най-безсмислените игродумства. Нов свят не може да има, нов свят не е имало никога, нов свят никой не е виждал. Историята говори само за градуирана трансформация.

Младите политикани и кабинетни мечтатели, навикнали да зачитат само онези мъдродумства, които ласкаят техните влечения, силно протестират против твърдението, че за да променим публичното духосложение, потребно е да работим през дълъг наниз от десетилетия, а може би и столетия.

Те думат:

— Искаме ускорено назряване! Искаме бърз прогрес!

Уви, те не знаят що искат! Те не знаят, че прогрес изкуствено усилен не е нищо друго освен изкуствено приближен упадък и изкуствено докарана провала.

И действително, епохите и фазите на напредъка са епохи и фази на живота — та като ускоряваме напредъка, сиреч като съкращаваме казаните епохи и фази, ние всъщност съкращаваме живота!

Нашите читатели знаят какво се нарича в Западна Европа enfant precoce — дете преждевременно развито; дете, у което умствените, нравствените и физическите сили са добили необикновено развитие и усиляне; дете, което на дванадесет или четиринадесет години мисли, чувствува, говори и действува като четиридесетгодишен мъж. Такива деца преживяват твърде бърже своето земно битие — като вземат, тъй да речем, три години в една година: те минават и отминават, без да оставят диря, като същински призраци.

Такива биват и онези народи, чието унапредване е било безмерно ускорено, нека речем лудешки ускорено. Тяхното битие е един минутен сън. Тяхната история е история на едно видение.

Принципът — или както го нарича Спенсер, историческият закон за мудността на прогреса — почива върху факти, които констатираме, когато наблюдаваме живота на обществата.

Тези факти показват у човека един звяр — сиреч едно същество, у което злите наклонности се продължават от поколение на поколение.

Тези факти ни дават да разберем, че звярът у човека се усиля, когато искаме — изведнъж, без всяка градация — да го превърнем в същество чисто, светло, ангелско; тези факти ни дават да разберем, че няма по-зловредно насилие от подобрение извършено извън всяка еволюция, от импровизирано съвършенство.

За да се издигне в светлите висини на истинното, доброто и хубавото, човешката душа има нужда от повседневно и дългогодишно култивиране. Тя е като едно деликатно градинско цвете, което почва да глъхне и да вехне — ако не се грижим за него — и най-после бива удавено в трева и буренак. А тълпата — предадена на тежка и непрекъсвана работа, осъдена, както дума Библията, да се прехранва с пот на челото си, не е годна за никаква бърза самопросвета, за никакво оживително пречистително самовъздействие. Поради това по пътя на прогреса човечеството едва ли прави по една стъпка на столетие.

VII

Въпросът за реформата на умовете посред българската интелигенция е всъщност въпрос за нейното отказване от всякакви абсолютни философски твърдения в политиката.

Велико благодеяние ще стори на тая интелигенция онзи, който смогне да я убеди, че абсолютното — в политиката — е абсолютно относително!

Преценявайки нравствената стойност на човечеството в деветнадесетия век, Ренан дума:

— L’humanite dans son ensemble offre en assemblage d’etres bas, egoistes, superieurs a l’animal en cela seul que leur egoisme est plus reflechi… Сиреч: човечеството, в своята цялост, не е друго освен една сбирщина от низки и себелюбиви същества, отличаващи се от животните само по хитроумството, с което подкрепят своя егоизъм! (Renan, Vie de Jesus.)

Тая оценка е може би прекалено рязка и люта.

Нека речем, че — при сегашния стадий на своето духовно развитие — човешкото същество е вдадено в един култ, който абсорбира всичките му психически сили — култът на интереса.

Култ на интереса, това е, ако щете, култът на материалното добруване, на щастието.

Щастие и материални интереси — човеците ги идентифицират. Те казват: страданията изхождат от лишения, от нищета. На всяка цена тряба да бъдем охолни. На всяка цена тряба да овладейме доволство.

Материалистите измислиха даже — във втората половина на деветнадесетия век — един особен израз, с който формулират своите влечения — le droit au bonheur, право на щастие, право на благуване, право на жизнерадост.

Но нека не се отстраняваме от предмета си.

Божеството, на което се покланят деветдесет и девет на сто между човешките същества, е интересът.

Това не тряба да ни отчайва, разбира се. Човечеството има да живее още милиони години. До-ще време, прочее, когато, наситено да се лута от вълнения във вълнения и от тревоги в тревоги, човечеството ще разбере, че само доктрината на любовта, възвестена от Богочеловека, може да уздрави, във всяко общество, траен ред и блага хармония. Но тоя час не е ударил още.

Материалните интереси, макар неразрушими, са променчиви.

Развоят на цивилизацията променя начина на живеянето у нас, променя нашите потреби и нашите домогвания. Работи, от които имахме нужда преди сто години, сега не ни трябат. Работи, от които нямахме нужда преди сто години, сега ни са нужни.

Освен туй обществени и индивидуални сили и стойности — каквито нямаше преди един-два века, има ги сега; а такива, каквито имаше в него време — изчезнаха вече.

Всичко дохожда и отхожда — всичко се променя; животът е калейдоскоп.

Е добре, политиката има за цел да урежда човешките интереси — да канализира тяхната променчивост.

Политиката поддържа ред; политиката бди щото между ламтежи и ламтежи да няма стълкновения. Политиката бди щото в кръга на законното си саморазвитие всякой член от обществото да може волно да се предава на своето културно живуване и духовно усъвършенствувание.

Политиката учи хората, че всичко, което има сили да вирее, има право да живее — че всичките законни интереси заслужават закрила и уважение.

Интересите, бидейки променчиви — политиката е променчива.

Политиката е променчива в тоя смисъл, че тя не е като религиозните догми — не почива на априорни твърдения. Тя върви подир живота, наблюдава живота и се съобразява с него, получава лозунг от него. Тя лъкатуши, извива се, криволичи — както лъкатуши, криволичи и се извива животът.

В тоя смисъл ние казахме, че в политиката абсолютното е абсолютно относително.

Най-добро определение на политиката е било дадено от френския държавен мъж Jules Simon:

— La politique, дума той, est la science de l’equihbre — политиката е наука на равновеса (M. Blok. Encyclopedie politique.)

Хората нямат еднакви убеждения, еднакъв талант, еднакви вярвания, еднакво възпитание, еднакви познания, еднаква умелост и опитност: това поражда конфликти; политиката се мъчи да ги спогажда. Тълкувайки своята дефиниция, J. Simon прибавя: la politique concilie les interets opposes.