Идеалът на политиката е: всякой да може да разширява своите интереси и да усиля своите успехи, без да накърнява тия на ближния си.
Как се достига това?
Чрез взаимни отстъпки.
За да придобиваме безпрепятствено потребното — тряба да знайме да жертвуваме прекаленото, преувеличеното.
Гамбета изказва твърде красноречиво тая истина, като дума:
— La moderation est la raison politique! — Политическата мъдрост състои в умереността (Reinach, Vie de Gambetta).
Абсолютните философски твърдения в политиката — като не взимат във внимание действителността, като се опълчват против законите на живота — водят към
Много хора разсъждават така:
— Силата не е нищо; правото е всичко.
Това е софизъм.
— Le droit sans la force est une abstraction — дума Тиер, — право без сила е абстракция.
Историята посочва на факти, които оборват тоя софизъм; тя ни дава да разберем, че силата може да се подвизава без одобрението и подпомагането на правото.
Други хора думат:
— Правото не е нищо; силата е всичко.
И това е софизъм.
On peut gouverner avec des baionnettes, дума Гамбета, mais on ne peut s’asseoir dessus — с щикове можем да управляваме, но не можем да направим от тях седалище.
Историята ни посочва на преврати в умовете, произлезли от усилване на чувството на правдивостта, и ни показва как тези преврати в умовете са докарвали преврати в делата.
Къде са — срещу тези софизми — същината на работите, действителността, истината, налагана от живота и от опитността?
Ето ги:
Силата често се подвизава несъюзена с правото; правото често се проявява неподкрепено от силата; но това, което е нормално, това, което хармонира със законите на живота и на историята, това, което е съобразно със земната мисия на човека — духовният възход — изисква щото сили и право да се подвизават задружно. Във всичките си начинания и предприятия мъдрите хора тряба да поставят заедно, да съединяват неразривно силата и правото.
Софизмът поражда духопомрачение — духопомрачението повлича неправда — неправдата поражда насилие…
Един френски писател говори така за грозните злодеяния, които се вършеха във Франца във времето на първата френска революция:
— Ce qu’il y avait d’absurde dans les esprit explique ce qu’il y avait d’atroce dans les actions!
Нелепиците в умовете обясняват свирепостите в делата! (Block, Encyclopedie politique).
Такова присъждане заслужават и крайните елементи в сегашна България. Револверните разправии, каквито гледаме от дълго време насам из софийските улици — и които, нека го речем между скоби, ни дават да разберем, че престъпността е пуснала дълбоки корени в утробата на българщината — не са нищо друго освен логична последица на духовното тровило, което прояжда душата на фанатизирания млад политикан!
В своята студия върху френската революция Anatole Leroy Beaulieu дума:
— Революцията се провали затова, защото тя гледаше на политическата наука като на сбирка от алгебрически и геометрически аксиоми; тя забравяше това учение на историята — че в живота на народите не могат да се намерят явления абсолютно еднообразни по своя зародиш, развой и край; тя забравяше, че всички крайности водят към катастрофа, защото крайностите, сиреч прекаленостите, не са освен погазване законите за правилното и мудно виреене на нещата.
In medio virtus — думаха старите римляни, всяко добро е по средата. Според старите гръцки философи — особено Питагор и Анаксагор — всяко добро в природата и човечеството е последствие на броене и
Френските революционери думаха, наопаки — каквото искаме и вършим, тряба да го искаме в пълния му развой и да го вършим до крайните му предели.
Жирондинците погинаха само защото разсъждаваха така:
— Да искаме мъдра свобода, това е добро; но да искаме свобода, за да беснейме, сиреч да беснейме от името на свободата, това не е вече свобода, а е карикатура на свободата!
Казахме, че софизмът поражда духопомрачение.
Елевтероманията у френските революционери отишла дотам, че един член от парижката комуна се опитал да прокара такова едно постановление:
— Всичките камбанарии ще бъдат съборени, понеже те се издигат високо над другите сгради и по този начин освещават някак принципа на неравенството, толкова ненавиждан от парижаните!
Историята се повтаря.
Същите причини донасят същите резултати. Близо сто и четиридесет години подир френската революция — болшевишка Русия иде да потвърди мнението на историците, че преустройство, предприето от болни души, не може да бъде освен влошаване на тяхната болка.
VIII
Един френски афоризъм дума: On est toujours l’ultra de quelqu’un!
Сиреч: колкото и да бъдеш краен в идеите си — се ще се намерят хора по-крайни от тебе!
Преди четиридесет и шест години бе подарена на турския неволник самоуправия.
Слугата стана господар.
Робът стана повелител.
Окованият стана мечоносец.
Не се минаха пет години, появиха се знаменосители на демократизма.
Питаха ги:
— Какво искате, господа?
Те отговаряха:
— Искаме радикални преобразования!
Казваха им:
— Имате ги. Обезнароден и обезправен дунавски вилает се превърна в народностна и правова държава. Обезбългареното бе наново побългарено. Прабългарщината възкръсна и властвува.
— Не. Тълпите са сега властници, но ние искаме да няма друга власт освен тяхната. Негово величество народът тряба да бъде господар на господарите!
Минаха се други пет години, появиха се социалисти.
— Каква е вашата програма, господа?
— Искаме еманципация на неимотните от владичеството на имотните.
— В България няма индустрия — такава, каквато виждаме в Централна и Западна Европа, в Америка и прочее. В България има
— Не, социализмът е самороден плод; той пониква сам в душите и няма потреба от сеячи. Той изразява духа на времето!
— Вие наричате дух на времето покварата на времето. И ето ви доказателство за това. Вие подучвате работниците-чираци да не пестят пари и ги събирате празничен ден на увеселения в Курубаглар и другаде. И
