Политически и философско-религиозни размишления (откъс)

вие правите това (мнозина измежду вас имаха смелата откровеност да го признаят), вие правите това само и само защото се страхувате, че като поспестят по някоя парица, работниците-чираци ще преминат в лагера на имотопритежателите!

Минаха се други пет-десет години. На българската политическа сцена се появиха: даскали-материалисти и всеотрицатели, богоборци, тесни социалисти, комунисти и болшевишки агенти, земледелци-съсловници водени от Драгиева, земледелци-изтребители водени от Стамболийски, анархисти теоретици, сиреч анархисти-кабинетни мечтатели, анархисти деловни, сиреч анархисти на бомбата, камата и револвера.

За програмата на тези хора е излишно да се говори.

Повечето измежду тях таят в дъното на душата си следното десетословно credo:

Плюя на всичко, що виждам, храча на всичко, що срещам.

Тях роди престъпното нехайство и народоубийствената търпимост на българските властници, които, абсорбирани в партийни ежби и свади, оставяха, дозволяваха да се проповядват между младежта всякакви разрушителни доктрини, като например следните: че власт и ярем са работи тъждествени и равносилни, че безверието е условие за проглеждането на духовно слепите, че лишенията на сиромаха произлизат от охолността на богаташа и че правдата може да бъде всадена в обществото само по един начин — чрез желязо и кръвнина.

Можем по един най-категоричен начин да твърдим, че новите поколения в България — в последните три-четири десетилетия — бидоха заразени от една грозна, от една людоядна психопатия, която на друго място в това съчинение назовахме прослободнелост.

И няма свестяване. И няма опомване.

Колкото по-жестоки са уроците, които българството получава от събитията, колкото по-тежки са жалейките, които постоянно отрупват новата българска история, толкова по-силни биват безсмислените и пагубни писъци на политикантите:

— Искаме радикални политически реформи! Искаме пълна обнова! Искаме коренно пресъздаване! Искаме да възсияй нов ред у възродено общество!

Българската обществена и държавна задача е една от най-страшните, които намираме в историята.

Тая задача стои така:

— Или крайните елементи ще погазят България, или България ще погази крайните елементи!

Или — или!

Представете си една голяма кутия от чист и светъл кристал. В нея стои затворена една дребна буболечица. На едната страна на кутията се намира малка дупчица. Ако буболечката улучи тая дупка и смогне да се препъхне през нея, тя ще избяга от своя затвор; ако ли не — тя ще си остане за всегда пленница и ще погине в кутията.

Такова е положението на България.

Тя е пленница на лъжовни политически учения, на софистическа доктрина.

Ако тя смогне да сгази тези учения, да се изтръгне от тази доктрина — и да постави здрави идеи в основите на своите уредби — тя ще бъде спасена; иначе тя ще погине!

IX

Свободата тряба да расте успоредно с развоя на нравите, думат западноевропейските мислители.

А нравите еволюират, но не могат да бъдат предмет на повеления и постановления.

Доктрината на търновските учредители-конституционалисти може да се съкрати така:

— С мъдрувания човек не става добър плувец. Който иска да се научи да плува — тряба да се хвърли във водата!

Да, това е много вярно!

Действувай — и само като действуваш, ще придобиеш умение и опитност!

Но не по-малко е вярно, че действието не тряба да се отличава с безумна смелост — че действието не тряба да отива дотам, щото живот и съдба да бъдат играни на зар.

Търновските учредители-конституционалисти се мамят, когато си въображават, че са хвърлили възмъжалия българин в реката, за да се научи да плава.

Не. Те извършиха иначе тая работа. Те не хвърлиха във водата възмъжал човек, а дете бозайниче!

Те повериха дете бозайниче на морските вълни, за да стане то мореплавател!

То стана плячка на акулите!

Авторите на търновската Magna Charta не смогнаха никога да разберат тези суверенни социологически твърдения:

а) Че преди да пресъздадем сферата, където еволюира човешкото същество, тряба да пресъздадем самото това същество, понеже това същество си устроява среда по свой образ и подобие, и понеже ролите на това същество в една среда са равносилни с неговата духовна стойност.

б) Че демократизмът върви от демократизиране на нравите към демократизиране на законите, а не от демократизиране на законите към демократизиране на нравите, понеже превратите в начина на живеяне са реални и смислени само когато отражават преврати в духосложението.

в) Че функциите на човешкото същество, взето като зоон политикон, струват толкова, колкото струва това същество; че следователно режимът, формата на управлението не зачитат нищо и публичният строй отражава само качеството на хората, както се доказва от многочислените южноамерикански държавици, които са надарени с републикански уредби, но чийто републиканизъм е една грозна смес от разбойничества, метежи, съзаклятия, междуособици и кръвнини.

г) Че както психическото възмъжаване не дохожда изведнъж, исто така свободата, която е израз на това възмъжаване, не тряба да дохожда изведнъж; че само постепенното установяване на свободните наредби ги прави трайни, понеже само то хармонира с прогресивното превъзпитаване на духовете; че пълна, цялостна, интегрална еманципация при липса на превъзпитание е научна ерес, най-пагубната и народоубийствена ерес.

д) Че между тези две работи, свобода и идея за свобода, няма нищо общо; че политическата свобода е плод на етическата свобода, че никаква политическа свобода, никакво народовластие не са възможни без освобождение от гнета на пороците, понеже най-жалък роб е онзи, който е заробен от своите хищни инстинкти — онзи самозаробеник, който не е способен да насажда наоколо си друго освен робски начала; че еднъж установено каква свобода няма там, гдето няма морал — установява се тоже, че идеята за свобода — какъвто силен научен развой да е добила тя — обитава в интелекта, съставлява едно просто гиздило за ума и не се намира във връзка с никакви морални понятия; че подобна идея за свобода не влияе върху поведението на човека, понеже само онези идеи, които се превръщат от сухи абстрактни понятия на благородни страсти и мощни чувства тласкат човек към действие и подвиг; че само така може да се обясни това странно явление — гдето хора, обладаващи висока научна култура, хора, у които правовите идеи и социалните доктрини достигат до най-пълно процъфтеване, таят в душата си най-отвратителни робски влечения, най-подли ратайски пощръклявания.

* * *

Човек може не дотолкова, доколкото знае, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на знанието си. Това, защото идеята не въздействува върху нашето живеяне, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие, тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.

Исто така човек бива свободен не дотолкова, доколкото знае какво нещо е свободата, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на своята свобода. Това, защото идеята за свобода не въздействува върху нашия modus vivendi, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие — тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.

А това значи, че човек бива свободен пропорционално със своите граждански добродетели — сиреч пропорционално с чувствата на дълг, солидарност, преданост и любов, които го въодушевяват и ръководят в