публичния живот.
Друго нещо е свобода, и друго нещо е вънкашна свобода, дума Соловьов, като подразбира, че друго нещо е вънкашна свобода, веществена свобода, и друго нещо е вътрешна свобода, сиреч духовна свобода. Човек може да обладава пълна вънкашна свобода — получена в подарък, например като вънкашната свобода на българите, и да таи в душата си най-грозни робски инстинкти. Примери можем да наброим със стотини и хиляди в нашето общество, където безбройни политикани не се подвоумиха, в минута на партийни вълнения и ежби, да хулят отечеството си пред чужденеца, да дирят помощ у най-заклетите врази на българството, за да заграбят наново изгубените властнически блага и прерогативи.
Да, заробен човек не значи човек, комуто деспот някакъв връзва ръцете и ограничава волята и начинанията.
Човек може да е с развързани ръце, да се държи волно и независимо — и да бъде раб.
Казваме раб, а не роб.
Роб — това е физическият заробеник.
Раб — това е духовният заробеник, робуващият на пороците.
Рабът може да не бъде роб: това обстоятелство обаче не го прави волен.
Истински свободен човек е онзи, който може всичко над себе си; рабът не може всичко над себе си, понеже е заробеник духовен, понеже слугува на своите лоши страсти.
Неволничеството не изчезва с освобождението от политическия гнет; има, наопаки, случаи, когато вънкашната, чисто веществената свобода усиля вътрешното, духовното робуване, като дава на развалата възможност да се развива безпрепятствено и безнаказано!
Така стана с българите.
Може да се докаже с една математическа точност — сиреч със статистически данни в ръка, че от четиридесет и шест години насам развратът в България се е усилвал от година на година; че единственият прогрес осъществен у нас е прогресирането на рабската алчност и хищност, на рабската вражда и мстителност, на рабското самолюбие и самопоклонство.
Да, робът изчезна — рабът продължава свят да светува.
Потисникът — като се отстрани от политическата арена — завеща своята духовна сплутост на потиснатия!
Съдбата гачели дума на робуващите:
— Никакво вънкашно явление, никакво историческо събитие, колкото велико и славно да бъде то, не ще изправи това, което е криво у вас!
В йерейския молитвослов се намира един кондак, който свършва така:
— И неисправлен пребьiсть, раб и льстец! (тропарй и кондакй, глаголемiи от недели мытаря и фарпсея, и во всю светию четыредесятницу, до светьiя пасхи).
— Истината ще ви освободи, дума Богочеловекът.
Коя истина?
В Евангелието се разправя на много места за нея.
Тази истина е любовта към ближния, милосърдието, състраданието, взаимното грехопрощение и взаимнопомощта между човешки същества, които са рожби на един и същ небесен баща.
Тая истина проповядвал Исус на тълпите — в разпространяването на тая истина Той виждал суверенен способ за общочовешко възраждане.
Е добре, абсолютно същата истина прогласяват философията на историята и социологията.
И тези науки думат:
— Когато обществото почувствува в себе си една обща душа, когато всички заживеят за едного и всеки заживее за всички — тогава ще настъпи пасхата на общочовешката правда, на обществения ред и мир.
Евангелие и наука са прочее напълно съгласни: въздигнете себе си до истината. Истината ще ви еманципира.
Евангелие и наука прогласяват, че всяка реформа тряба да почнува от съвестите.
Евангелие и наука прогласяват, че истинският прогрес е моралният прогрес.
X
Г-н Драгиев и г-н Костурков — а преди тях г-н Мишев, г-н Киров и г-н Найчо Цанов — често се провикват:
— Политика без морал е пакостна и человеконенавистна игра с думи. Искаме морал в политиката!
Aug. Comte отговаря така на подобно искане:
On ne rend pas les gens vertueux en leur demonstrant scientifiquement la necessite de la vertu, mais en changeant leurs ames. — За да направим хората добродетелни, не тряба да доказваме с научни доводи потребата от добродетел, но тряба да им дадем нова душа.
Но да се обнови колективната душа на масите е нещо, което иска гигантски трудове и вековни усилия.
Какво да се прави тогава?
Тряба да попречим на всичките замисли и домогвания на недобродетелните хора, когато със своите замисли и домогвания те искат да пакостят на ближния си.
Покойният Roosevelt думаше:
— От всичките отрови най-страшната е снизхождението към злотворците. Злодейците са хора прекалено лоши: и ние тряба да бъдем към тях прекалено строги. Само чрез строгост се изпразват затвори. Светът ще се поправи само тогаз, когато добродетелните хора се въоръжат с онази енергия и онзи борчески дух, които никога не липсват у пакостниците.
Читателят ще ни рече:
— За всичко това са потребни строги закони. А вие казахте еднъж, че обществото не се вкарва в нови пътища чрез нови закони!
Отговаряме:
Има два вида закони.
Първо, закони, чрез които променяваме основните начала на държавното устройство и на социалния ред.
Такива закони тряба да дойдат подир промяната на публичната психика. Те тряба напълно да съответствуват с тая психична промяна.
Второ, закони, които уреждат материалния ред в обществото, закони, които определят държавната йерархия и дисциплина. Такива закони няма що да чакат от манталитета на хората: те им налагат известни правила и преобразования независимо от техните добри или лоши инстинкти.
Когато се констатира в едно общество печалният тоя факт — че числото на развалените хора постоянно се умножава — залавят се за работа моралистите и законодателят. Моралистът увещава, законодателят обуздава. Моралистът напомня повелята на Бога и показва, че в нея стои всяка доброчестина. Законодателят заплашва с шибалото, което държи в ръката си; навремени той бива безмилостен: взима нажежено желязо и го поставя върху язвите на обществото.
Монтескьо дума, че базисът на демокрацията е добродетелта, но той не дума, че на недобродетелни хора тряба да дадем такива наредби, каквито даваме на добродетелни; той не дума, че законодателите тряба да чакат последствията от проповедите на моралистите или че тряба да предвиждат в законите си тези последствия.
Съвсем наопаки. Когато обществото гине в морална безредица, в кипежа на срамните страсти — когато от минута на минута него може да сполети най-грозна катастрофа — законодателят не тряба да обръща никакво внимание на това, що вършат работниците на духовното слово и на моралната мисъл. Той взима незабавно мерки — колкото е възможно по-строги мерки, драконовски мерки — за да отстрани опасността, която заплашва съдбините на държавата и на народа.
— Защо драконовски мерки — ще ни попитат някои читатели, — нима законите и наредбите са бездействени, когато са хуманни?
Ние говорим за общество току-що излязло от робство и което запада в развала; ние говорим за
