истински мъже, а не посткомунистически боклук, трябва да се заемем здравата…
— Той замълча, заслушан в кашлицата на Ники, която се носеше откъм сервизното помещение; не бяха забелязали кога бе напуснал масата. Росица се надигна да види какво става, но Стела я спря.
— Обикновено драйфане! Почва да го хваща от две чашки моя Никсън, ще объркаме графика на задграничните турнета.
— Почакаха малко, но инженерът се бавеше подозрително и тогава станаха. Намериха го на венецианската мозайка в тоалетната, блед и оплескан с материала от драйфането.
— Свиня в собствен сос! — Стела откачи душа телефонна слушалка и пусна струята. Пияният усети присъствието им и даде знак с конвулсия на крайниците, като жабата на Галвани, но продължи да потъва в блаженство и кротост. Извикаха мъжете да го изнесат навън, беше неудобно мъкненето през врати, чупки и прагове; накрая Луков го метна на рамо като навита рогозка, счупена по средата, и го отнесе на горния етаж, в стаята, отредена за младото семейство. Стела го придружи, смъкнаха заедно мокрите дрехи, изтеглиха дънките и го завиха с родопско одеяло, пъхнато в плик.
— Алкохолна кома, бъбреците му да извадя, няма да усети — блесна порцелановата усмивка на Луко. Миг след нея Стела усети прангата на хватката му около китката си. — Сега вече ми падна и няма измъкване!
— Пак ли почваш!
— Адски съм ти навит, казах ти вече. Ставам на кокал… Пипни! Пипни животното! — Той теглеше ръката й към ципа. — Истински сом! Жив сом, ако не си виждала… Можеш ли да му извиеш врата?
— Дръпни се, простако!
— А, не! Не! Така не!… Без злоба, красавице! Изключи алармата! Никой няма да те чуе, в алкохолна кома са… Няма да се измъкнеш! Кротко! Кротко!…
Нямаше измъкване. Беше поне два пъти по-силен от нея, усещаше костите му, обвити в плоски и ръбести мускули, напрегнатите колене, лакти, челюсти. Можеше ли да се надява на чудото от приказките, на внезапното избавление, дошло от силите на доброто, пред които злото подвиваше опашка и се шмугваше нанякъде? Само че това бе във фолклора, във филмите с хепиенд, в измислиците, съчинени да се харесват на невръстните, на безпомощните, да им вдъхват надежда, желание да живеят и по-нататък. В действителния живот вероятността от такива обрати, от избавление в последната секунда бе невероятна, едно на хиляда, на десет хиляди. Оставаше суровата възможност да изтърпиш, да се стегнеш, да стискаш зъби и клепачи и да се молиш по-кратко да трае напънът на ударната вълна.
Тя се свлече на колене, похлупена от тежката мъжка прегръдка, изработена от еволюцията в най- устойчивия, в най-безспорния и дълготраен вариант; усещаше зад себе си тласъците на еластичната стена от мускулни влакна, жили и кръвоносни съдове; здравите му пръсти, впити в ключиците й, пречеха на усещането й, че всеки миг може да се разпадне, да се разглоби. Накрая бе захапката му в гривата на тила й; тя усети снопа косми, обхванат от устните му — тази последна точка за укротяване на женската съпротива. По-късно щеше да си спомни, че в този необикновен момент на разгаряне на страстта в съзнанието й бе се мярнала странна догадка: я виж ти, затова жените не оплешивяват, гривата им е нужна, предвидена от прозорливата природа именно за да послужи за стопиране на съпротивлението им, за да се извърши великото тайнство на оплождането в името на вездесъщата целесъобразност — продължаването на рода!… Щеше да се пита и дали подобна мисъл бе възможно да се появи по време на акта, или въображението бъркаше в своя шейкър обичайния коктейл от съновидения, чуто, видяно, четено, бленувано?
И без будилник Петър Диамандиев се будеше заран по едно и също време, към пет часа. Холтерът, записал денонощния цикъл на кръвообращението му, също бе отбелязал като върхов този час. Усещаше леко почукване в тила и смътна болка, краткотрайна като искра. Кълвачът включи морза, казваше той, и подаде сигнал за ставане. Туй ще е атавизъм някакъв, от предпотопното време, когато е трябвало да раздвижим рано кръвта, за да сме готови за двете точки в дневния ред: да ядем и да се вардим да не ни изядат. Вечният дневен ред. Като погледнеш, какво прави човечеството всъщност от време оно до днес? Все това, все едно и също. И го прави без задръжки, без срам и свян. Търбух бездънен, оченце ненаситно… Ей го и тоя Луко Луков, михлюзинът с михлюзин, откъде се е дигнал, с превоз специален — толкова жива стока не можеш с чувал да задигнеш — и съучастници сигурно е наел… Защо? За да бастиса стоката ни!
— Не е знаел, че е наша, случайно било — каза Дами, току-що дошъл от града с известието за извършителя на свинския обир.
— Знаел е! — Петър Диамандиев имаше друга версия за мотивите на крадеца. — Не го оневинявай. Познавам ги аз Луковите, тия лукови глави…
— Май не трябваше да ти казвам — усмихна се Дами. — Щях да ти спестя излишни вълнения.
— Рано или късно щях да се досетя. — Старецът бърчеше чело, погледът му бе обърнат някъде навътре, към гънките на паметта, където се спотайваха стародавните деяния на Луковия род. — Дъртият Луков, сватът, да ми прости Господ, не е свършил работа за пет стотинки през целия си живот. Само е тъпкал търбуха и е гледал кого да хване за гръцмуля, да му изпие кръвчицата. Затворници му направиха вилата, от мазето до комина. Осемдесет и трета, когато подгониха щурците, той ги привикваше по двама, по трима: „Ти какъв си? Зидар. Ела, че ми трябваш!“ Турци му зидаха оградите, лепиха плочките, мозайките, атомно скривалище му направиха — срещу един печат в паспорта… По него време бил в командировка из капанските села, ръководел бригада цивилни милиционери. Ония завалии, уплашени, товарят багажа на москвичите — какво може да побере един багажник на москвич? Другото го оставят на Луков и Луковци… Овца за три лева, крава за пет, къща с двор, с хамбари, с плевни и кошари — за хиляда! Лапай, Луков, сега ти се е паднало, няма кой да ти държи сметка, партията — твоя, държавата — на партията! Няма срам, няма свян, няма задръжка никаква! Ей за тоя грабеж трябваше Тодор да лежи, ама днешните Луковци заметоха следите, все едно, че нищо не е било, тури му пепел! И на твоите прасета ще турят пепел, ще го влачат с години туй дело, помни ми думата, защото Тодор не е на власт, но властта е в неговите наследници, които помнят неговите инструкции: „Дела, дела и пак дела! И никакви присъди!“ Има пари Луко Луков, ще се откупи, а ти ще пиеш една студена вода, ще видиш, че тъй ще стане!
— Джими му плати гаранцията — каза Дами.
— Така си и знаех!
— Какво да го прави — шурей!
— Глупав е Джими, като глух петел. Не разбира, че Луков е откраднал твоите прасета, за да отмъсти на Росица за вилата. Той няма да се помири цял живот, че вилата остана за сестра му, и ще я мрази кръвно, както само брат може да мрази собствената си сестра…
— Е, татко, версията ти е съвсем отчайваща! Едва ли е толкова завъртяно; за една кокошкарска акция едва ли си струват някакви сложни разработки, дълбоки замисли. Крадецът краде, когато усети, че няма да бъде заловен, че няма да бъде наказан, всичко останало са случайности.
„И ти си наивен като брат си!“, помисли си Петър Диамандиев, но усети, че му става жал за момчето, и не посмя да му го каже в очите. Грях ли е да си наивен, вина ли е или недъг? И за да са такива децата му, не беше ли виновен той, че цял живот бе ги възпитавал в честност и почтеност, че беше ги учил на морал? Не беше ли учил и децата на другите на същото, нали за това са учителите, училището! На какво друго да ги учи — да лъжат, да крадат, убиват, да са агресивни, неотстъпчиви, жестоки, безпощадни? Какво ще е това общество, в което всички ще са хитри, пресметливи, хладнокръвни и безмилостни, а няма да ги има добродушните, учтивите, добронамерените, Донкихотовците и Хамлетовците?
Той взе новия вестник, донесен от града, и отиде да полегне. Кълвачът почукваше на тила му и следобед, беше го раздразнил, изглежда, с неприятните новини около свинската афера, дано го успокои с някое приятно четиво, с някоя утеха и добро предзнаменование…
Пак същото. Няма утеха, няма радости. Бизнесмен гръмнат от неизвестен килър в офиса си. Снаха бастисала свекър със сатър. Шестнайсетгодишна изнасилена трижди за една нощ. „30-годишният С. И. от село Вълчитрън, излязъл преди месец от затвора, срещнал девойчето на улицата и го отвел в изоставена къща. Там го изнасилил. Жертвата се отскубнала и потърсила закрила в близкото ТКЗС. Докато успокоявал разплаканото дете, пазачът щракнал резето на стаичката си и го тръшнал на кревата. Виковете чул минувач, който изритал мъчителя и повел малката към къщи. Там той й бил третият за тази нощ.“
Петър Диамандиев притвори очи. „Боже, Боже, ако те има! И ако четеш сега дописката от Вълчитрън,
