любопитен съм да зърна плачеш ли, или се смееш? Или правиш като нас, българите — смееш се, когато най-много ти се плаче?“
Беше в Профилакториума, когато му се обади Начо, от охраната на ЗАР: Станоев напълнил две халета с жито, сложил и двама свои пазачи. Джими усети, че нервите му се нажежават до бяло: какви ги върти тоя червен боклук, на складова база ли превръща завода, или е влязъл в някакви задкулисни сделки с мелничния комбинат?… През целия път до Стари хан нямаше настроение от белите полета в информацията на своя верен човек, предчувстваше вече открит сблъсък с изпълнителния тъпунгер, дошло бе времето да кръстосат шпаги, пък — каквото шпага покаже…
Връщаше се сам в аудито, Луков бе останал да довършва експедицията на скрапа; беше девет вечерта, но денят бе дълъг, бялата нощ на Дунавската равнина щеше да настъпи два часа по-късно. Че идеше нощта, си личеше и по жриците на любовта, които почнаха да се появяват към ханчетата преди Бяла. Изскачаха иззад смрадликовите храсти единично, по двойки, при един железопътен прелез бяха половин дузина. Махаха му да ги вземе на автостоп, показваха бедро, вадеха живо месо от сутиена; през смъкнатите стъкла чуваше гласовете им: „Господине, сексробиня бута гратис!“ Когато отминаваше, усещаше как ругатните отскачат от ламарината: „Спри бе, вибратор! Мамка ти баровска!“… По-рано, когато имаше настроение, отдръпваше газта и минаваше на забавен каданс, за да разгледа отблизо контингента. Разголени рамене, смъкнати презрамки, кръстчета, стегнати с лачени коланчета от изкуствена змийска кожа; графитно лъскави бодита, впити в пилешки кълчици; висулки по ушите, по шията, гривни, пръстени, християнски разпятия над бюстиетата от фалшив метал; патъчки с токове — платформи или по някой демодиран луи кенз, измъкнат от бабиния таван… Общо взето, тъжен реквизит от още по-отчайващ пейзаж, сълза да пророниш, като го скиваш. Мизерабъл в края на сиекъла, както казваше Данмарк, почнал да взема уроци по френски, за да закръгли полиглотските си митничарски умения. Учителка му беше една Анет, съкратена от френската гимназия, която се представяше при запознаване като „операторка по спири-секс“. „Спири-секс?“, Джими се затрудни в разшифроването на енигмата. „Френска любов, мосю! — каза през смях операторката. — От спиритус, дух; от духане, казано в прав текст.“ Беше червенокоса и освен за услугите й на сексробиня Данмарк я ползваше за преводачка при някои преговори с Гюргево и Букурещ. Веднъж Анет доведе своя колежка румънка, нейно огледално копие от персонала на митницата отвъд Дунава. Беше миньонче, по каквито Джими си падаше открай време; черното на очичките й беше като зрелите зърна на бъза, умити от дъжд; имаше прическа сасон и панталонки от шлиферна коприна, под които по-късно се оказаха еротичните бикини „прашка“ от сатен, тъмнорозови, с кантове от дантела. „Охо, Шанз-Елизе!“, възкликна Джими, за да демонстрира парижки познания. „Но, мосьо! — отрече Миньон Леско (каламбура го измисли Джими пак от същите съображения). — Марка «Фредерикс». Ю Ес Ей!“… С малкото пежо 106 на Анет отидоха в квартал „Чародейка“, на тавана на един познат на Данмарк, който изчезна веднага, със скоростта на добре обучен сводник. Пиха бърбън от овална бутилка с ледчета в целофанени калъпчета от кутия за шоколадови бонбони. По кожата на Миньон Леско над очите, освободена от излишните косъмчета на веждите, избиха бисерни капчици пот; Джими вдъхна мириса им. Отведе я в съседното помещение, тя смъкна панталонките, а еротичните бикини метна нависоко, без да гледа накъде; те се закачиха на аплика на стената, представляващ дунавска платноходка с платно от мътен плексиглас. Триъгълното парче с дантелите се залюля и падна върху купчината парцали, което всъщност бяха дънките на Джими, но и двамата не видяха това. Убиха се да ги търсят по-късно, накрая румънката ги отписа: „Карай да върви, както казвате вие, българите! Имам още в къщи.“ Когато се спускаха с асансьора, тя се кикотеше и по едно време разтвори ципа на панталонките, под които беше голото й пъпче, и се мярна снопче къдрав перчем, като бретон на агънце от породата Плевенска черноглава овца.
Загадката се разкри, когато Джими се прибра в Профилакториума: розовите бикини изпаднаха от чатала на дънките му; бяха толкова ефирни, че не бе усетил гънките им през цялото време, докато бе се движил до квартирата. На другия ден той ги изпра, изглади и ги сложи в целофанен плик от някаква друга стока, защото бе сигурен, че Росица няма да обърне внимание на опаковката. Тя наистина не я забеляза, но се нацупи на размера. „Мъж не трябва да купува бельо на жена си! — каза тя, докато пробваше подаръка и дантелените крачоли пращяха върху пълните й бедра. — Ти не видя ли, че тоя размер не е за моя диференциал!? Или си ги купил за някоя друга, пезевенко мой? Признай си!“ Той се оправдаваше, докато съчиняваше някаква версия около покупката на задокеанското еротично изобретение…
Стари истории. Вече се улавяше, че все по-рядко му оставаше време да мисли за забавления и секс — наслади. Бизнес и секс са две материи, от които не се получава еднородна сплав. Като студент си бе купил два тома с лекции на Зигмунд Фройд, русенско издание на циклостил, забранено по него време. Помнеше, че още първите изречения на виенския професор бяха за непрекъснатото мислене на човека за секс, наяве и насън, от ранно детство до старостта; тогава му се видя вярна тази мисъл, звучаща като аксиома. Сега аксиомата му се струваше не толкова категорична. Професорът я бе създал преди бизнес епохата, не бе предвидил динамиката на постиндустриалното общество, новите технологии, скоростите, проникването във всички тайни на живия и неживия свят — остава ли пространство за човешки чувства, за любовни емоции? Къде вече време за дълги погледи, безкрайни разговори, за безконечни тегели по градското стъргало — то и стъргалото отдавна го няма! — дошъл бе редът на нетърпението, на акробатическите номера, на „чук и чао“… Той си спомни миньончето, което облизваше набъбналите си устни, тъмночервени, с морав оттенък, като цвета на дива джанка; светкавиците в бъзовия й поглед, замаха, с който смъкна „прашката“ и я запокити към тавана, към небето, все едно къде, само по-скоро да се отърве от нея, да отхвърли преградата, която забавя втурването в сеанса, в тръпката. Всичко е гонене на двете секунди потръпване, каква любов, какви чувства! Техника, акробатика, здравословно изтичане на статично електричество, гимнастически упражнения на телата! Може би не си даваме сметка, че сме в подстъпите на нова ера, ерата на победилия егоизъм. Егоизмът, изпълзял от досегашната си нелегалност, преживял вековните атаки на философи, мислители, алтруисти, педагози. Веднъж се живее на белия свят, веднъж си се родил, вземи всичко, което можеш да вземеш, хич да не ти пука за другите, за ближните. Другите — това е адът, досадната паплач, омръзналият ближен. Презри го, обърни му гръб, изключи му микрофона. Тренирай само индивидуален стил. Едноместно кану по талвега на живота. Сам като бог, единствен и неповторим. Виртуозен солист в единственото изкуство — изкуството да бъдеш егоист. Модна къща „Егоист“ — твоята бърлога. Списание „Егоист“ — четивото за теб. Кафене „Ароганс“ — коневръзът, където можеш да цвилиш, да лочиш и да хвърляш къчове към света зад тебе. Разбий го с твоя шут. Ритник за ближния, слабия, безпомощния. Резервето е само за настъпателните, напористите, бруталните. За читателите на вулгарния таблоид, на постмодерната фекална проза. Вулгарността е аурата ти, тя е в твоя ген. Исторически кодирана. Ти си хомо булгарикус, вулгарикус, българският нахал, преминал Дунава и самонастанил се в тучните прерии на Византия. Озовал се тук без Дунав — мостове, преджапал, прерипнал на куц крак. Мостове не са нужни — към нищо. Към никого. Долу мостовете! Руши изградените, не гради нови! В природата мостове няма, те са приумица човешка, а всичко човешко е грешно, нетрайно, нестабилно. Сбъркано!… Всички сме сбъркани, Станоев, но на теб по ти личи! Ти си завършен егоист, другарю Станоев, член на най-егоистичната партия, майка на сбърканото време. Не ви стига половин век господаруване върху изтощеното тяло на държавата, не се пускате, кърлежи подути, искате да продължите като капиталисти номенклатурчици. Обаче този път — нанай! Нанай! Нанай!
Барабаните от касетата на металиците дънеха: Нанай! Нанай! Той пускаше волана и удряше с длан по грапавия му кравай: Нанай! Нанай!… Цяло парче ставаше от това „нанай“, как нямаше дар — перо да го запише на нотен лист, да го аранжира за някой състав, ще накара феновете да цвилят и се гърчат от кеф до припадък. Нанай! Баста! Стига! Дотук с изчакването, с отлагането и протакането. Интелигентният си подава оставката, егоистът трябва да бъде изритан!
На портала го чакаше Начо, видял фаровете на колата, беше го очаквал.
— Какво жито, за какви складове става дума? — попита Джими, като спусна стъклото и не бързаше да слезе.
— Ми ела да видиш! — каза Начо. — Целият хангар на пласмента е задръстен. И негов човек стои въоръжена охрана!
Преминаха през тъмния двор, осветление бяха оставили само около секретните цехове. Пред хангара на пласмента светеше мижава неонова тръба, която припламваше на пресекулки, сякаш броеше секундите живот, които й оставаха. Бодигардът седеше върху бракувано сандъче за патрони и не се помръдна, когато
