фадромата!
— По какъв случай? — попита Луко, който бе почнал да се окопитва. — Ти да не си дрогиран нещо…
Евстати извади някаква хартия и му я блъсна в очите.
— Можеш ли да четеш, боклук безподобен! Не си ли забравил буквичките?… Документ за собственост! Частна собственост, ако трябва да съм по-конкретен. Всичко това наоколо, дето го скиваш, вече не е ничие! Вече има стопанин! И името му е изписано тук на кирилица, можеш ли да четеш, неграмотнико?
Луко Луков се вторачи, видя името му, изпсува безадресно и се върна при камиона.
Евстати се повъртя около печката, като плюеше нервно късчета от пурата, която бе дъвкал, ядосан от Луко. Да се махат тия тутманици, да минават границите и повече да не се връщат! Тая държава няма полза от мързеливци. От некадърници. Хрантутници държавни! Скапани продукти на социални помощи… От това семе не очаквай кадърни поколения: боклукът ражда нов боклук!… Лигльовци, бълнуващи за демокрация, за свобода и човешки права; папагали, които мислят, че с митинги се прави държава; че се сплотява нация!… Това общество ще се измъкне от батака само със силна ръка, с пречистена кръв! Баста на кръвосмешенията на проклетия, омърсен, осран балкански кръстопът! Ще изметем цигани, турци, арменци, гагаузи, каракачани, цялата тази измет, ще я запалим, ще я сварим на сапун и ще измием окирливения образ на майката родина… Край на тюрлюгювеча! Иде ерата на експертите, на професионалите! Ставайте, сънливци, берете клонки и цветя — да ни срещате!…
— Ставайте, сънливци! — извика той, бръкнал в джобовете на полушубката, отметнал глава към стълбата, откъдето трябваше да се появят евентуалните му слушатели. — Ставайте, тюрлюгювечи! Свърши гювечът! Фадромата иде да ви изрине като фъшкии…
Появи се Стела, още сънена, загърната с жилетка вместо шал.
— Евстати, какви са тия изпълнения?
Той изведнъж смени тона.
— Оо, Стела ви! Гут морнинг! Гут морнинг!
— Сигурно идеш от дискотека?
— Как позна?
— Много си третопатетичен. От Чайковски.
— Майката ми разгони! — изпъшка той, изчака я да се спусне отгоре, взе ръката й, бавно я плъзна по устните си, замижал по котарашки. — Обожавам мириса на сънена жена!
— Не си в ред, едно кафе ще те проясни! — каза тя, като се измъкна от прегръдката му, развинти кафеварката, зареди я и я сложи на варела. — Седни, докато стане кафето, и кажи за целта на посещението си; ако не е тайна.
— Без цел! „Движението е всичко, целта е нищо!“ Бернщайн, ревизионистът…
— При теб няма случайни работи… Ти си плетеш тайно кошничката и я оплете накрая: купи Профилакториума за един пробит долар.
— Виждам, че Данмарк ти е казал…
— Как стават тия работи бе, Евстати, обясни на съда: беден манастирски послушник, събирал стотинки от лептата на вярващите, и изведнъж се явява в обществото в ролята на новобогаташ, притежател на едра недвижима собственост! Каква беше тая милиционерска школа в Симеоново — тоя инкубатор на гениални бизнесмени, банкери и супермени?
— Виждам: реториката е в кръвта ти, не е само в дипломата. — Той се усмихваше с половин уста; от другата половина излизаше тънка струйка дим от пурата. — Реториката е губивреме, дарлинг, ти го знаеш по-добре от мен… Със задаване на въпроси Сократ — ако не бъркам — стига докъде? До чашата с отровата!… Аз дойдох за друго… Знам, че в неделя тръгваш с твоите аутсайдери; остави ги да вървят на майната си — ти остани!
— Моля?
— Не заминавай, Стела ви! Знаеш, че те харесвам, мога да ти предложа друга оферта…
— Шеф на агенция за недвижими имоти „Евстати Кацаров“? И ще приватизираме манастира на отец Йоан?
— Говоря сериозно! Навита ли си да се ожениш за мен? Няма да те разочаровам.
— И да ти родя две момчета и едно момиче — нормата за положителен прираст? Ноу, сър! Вече съм държала теста за лоша майка. Сори.
— Всеки е бъркал през живота си… Не заминавай! Къде отиваш всъщност?… Да буташ из целия свят? За какво? За един скапан бутик евентуално; във всеки случай не на Шанз-Елизе, няма да те пуснат чак там… Трябва да останем, тая земя е наша! Трябва да сме тук и сега!
— „Ние пак сме тук!“ — засмя се тя. — И сме същите!… С колко захар го пиеш, сър, лъжичка, две?
— Върви по дяволите! — Той перна лъжичката, разпиля захарта; лицето му бе станало тъмноалено от нахлулата кръв. В здравните колони на таблоидите това се наричаше хиперемия, прекомерен прилив на кръв, признак на съдово заболяване, и рано или късно щеше да го доведе до инсулт или инфаркт — краят на бизнесмените. Ако не го гръмнеха преди това, разбира се, помисли си Стела, като гледаше вдигнатата бисерна яка да се отдалечава към тойотата на двора.
Дино дел Монти, швейцарецът от италиански произход, притежател на предприятие за млечни продукти в кантон Тичино — ако можеше да му се вярва, че има такава мандра и такъв кантон, — бе определил неслучайно неделята за ден за тръгване. В неделя следобед митничари и граничари гледат с презрение към останалия, недежурен, свободен свят; движенията им са вяли, проверките — епидермални. Плюс това тази неделя, двайсет и трети февруари, дежурен на митница Дунав — мост щеше да бъде Данмарк, който лично щеше да сложи пломбата на камиона и да удари печатите на трийсет и първа страница на паспортите.
Дино ръководеше товаренето на ифата. Той беше петдесетгодишен, леко прошарен, с гъста коса, слизаща упорито към мургавото му чело; знаеше завален български, смесваше понякога българските думи с турски, румънски и сръбски; любимата му дума бе „тюрлюгювеч“ — думата, която винаги предизвикваше яростта на Евстати Кацаров: след вавилонското стълпотворение, смяташе той, балканският тюрлюгювеч е символ на скапаниада и невървеж.
— Трябва балансира товар! — викаше Дино към товарачите. — Не може тюрлюгювеч: всичко накуп! Къде помъкнал пружина? Пружина ненужна, камион има федерасион, не друса…
Ачо бе помъкнал пружината на кушетка, скараха му се всички и го отпратиха да я занесе, откъдето я бе донесъл. Няколко дюшека щяха да бъдат леглата, а за малката Касандра приспособиха от два кашона за телевизор бебешко креватче с дунапренена плънка вместо дюшече.
Докато другите пренасяха вещи, дрехи, завивки, Стела свари две кафеварки кафе — да пийнат по чаша преди тръгване. Когато насядаха, настъпи внезапно мълчание, като в руския обичай преди заминаване. Беше им тежко на душите, пък и нямаше какво да си кажат след толкова приказки, изприказвани от съвместния живот в свърталището.
Стела извади трикольорната лента, която бе прибрала в чантата си при последното ходене на улица „Бурмов“, режеше с кухненския нож по една педя от лентата и я даваше на всеки един.
— Сувенир дьо булгари!… Можем да се изпогубим по широкия свят, това да ни спомня откъде сме тръгнали!
Павлина изхлипа и поиска още една лентичка — за бебето.
— Глупости! — каза Ники.
— Фетишизъм, Никсън! Мементо сантименто — да каже Дино звучи ли му по италиански…
— Си, синьора, си! — потвърди Дино.
Ромът също протегна ръка, но Стела се поколеба.
— Ти нямаш паспорт, душа, няма начин да те вземем!
— Вземете ме, как’ Стелче! Земете ме с мене си… такова, имам две хиляди марки. — И циганинът започна да се бърка за марките.
— Мани се бе, мангал! — Луко се присегна да го удари. — Казва ти се, че си без паспорт! Визи се купуват с мангизи!… Ай разкарай се!
Циганинът го удари на плач.
— Скрийте ме бе, ще кротувам! Не ме оставяйте! Имам две хиляди марки, ей ги, ако не вярвате… Как’
