— Правим всичко възможно — каза Буйнезов. Слязоха при колата; той предложи да я откарат до вкъщи, но Росица каза, че ще повърви.
— Нямам думи — каза следователят и прибра цигарата си, преди да влезе в колата. — На някои хора просто не им върви… То на кого ли е тръгнало, но на твоите Диамандиеви пък хептен… Прасета им крадоха, пицарията запалиха, мъжа ти взривиха, сега и девера ти… Не знам, не знам… Някой ви е направил черна, ама от най-черната магия! Друго обяснение аз нямам.
— Вярваш ли в магии? — погледна го Росица.
— Абе… не е до вярване, а има ли го, или го няма… Биоелектричество някакво не може да няма. Отрицателно на единия полюс, положително — на другия… Как има прав и променлив ток? Друго обяснение аз нямам.
Росица си тръгна покрай оградата на болницата, мина пешеходния метален мост над Стара бара и се насочи по най-прекия път към Овчи пазар, където бе блокът с двата апартамента на братя Диамандиеви. Тя щеше да минава два пъти на ден по същия маршрут, шест дни поред, а на седмия Дами щеше да умре от белодробна емболия, без да дойде в съзнание.
Погребаха го в един кишав февруарски ден, на стотина крачки по-далече от Джими. В гробището на Стари хан копаеха гробовете с малко холандско багерче, подарено на града за инфраструктурни цели, но го използваха веднъж месечно и на гробищата. Багерчето копаеше гробовете предварително на дълги редове, на определено разстояние един от друг, съгласно утвърдени норми и стандарти; пръстта се извисяваше на сиви пирамиди — на това място земята бе пясъчно — белезникава — и отдалече гробището приличаше на палатков бивак, чиито обитатели са заминали за някъде и вече нямаше да се върнат…
Стела остана няколко дни при Росица, не излизаха никъде, почти не ядяха нищо, само пиеха кафе и пушеха. Обмисляха пътуването с камиона, италианецът бе се съгласил да ги прехвърли нелегално срещу две хиляди и петстотин марки на човек, и дата на тръгването бе насрочил. Нямаше време за продажби на апартаментите, пък и Росица не искаше изведнъж да продава всичко — ако не потръгнат нещата в чужбина, трябва да има къде да се върне един ден. После се сетиха изведнъж: какви продажби? Апартаментът бе ипотекиран, както и къщата в Градуил и вилата в Кенар! Трябваше да намерят адвокат, на когото да оставят пълномощно и с него да държат връзка за процедурите на банката по-нататък. Адвокат нямаше, затова потърсиха счетоводителя Сапунджиев, той склони срещу комисиона от петнайсет процента, а за вилата бе категоричен, че трябва да намерят купувач, иначе ще я разграбят до основи. Но ще се съгласи ли някой да купи ипотекиран имот, да плаща заем, натрупани лихви и тъй нататък?
— Познавам един, който ще се навие! — каза Стела. — Йоргаки!
Няколко дни по-късно заведоха Йоргаки Цанев, собственика на „Приста“, в Кенар. Посрещна го кучето Дики, само кожа и кокали, повече от месец — през кризата за бензин — Роси не му бе носила храна и вода и не можеше да повярва, че е оживял.
— Тая мърша да я разкарате оттук! — каза Йоргаки. — Не обичам кучетата по принцип; котките поне ловят мишки.
Кучето го дразнеше, но вилата му хареса, макар да се сдържаше откъм одобрителни реакции. Разгледа стабилната ограда, дърворезбите и бетонните скривалища на полковника, системата за снабдяване с планинска вода за пиене. Тайно правеше сметка, че сега да се построи всичко това, трийсет хиляди долара едва ли щяха да стигнат. Но Йоргаки каза, че може да даде само пет хиляди долара на ръка, като поема ипотеката пред банката.
— Йоргаки, ти ни разби! — каза му Стела. — Тоя имот струва поне пет пъти по пет!
Тя не смееше да каже пред Роси (надяваше се, че няма да се досети) тънката сметка на хитреца: след рязкото вдигане на зелената валута заемът, взет от Джими, се обезценяваше десет пъти, вилата отиваше за жълти стотинки!…
Усетил се вече победител, Йоргаки се гърчеше в стремежа си да запази хладнокръвие.
— Намерете друг, който да ви даде повече… Аз не съм милионер, нямам печатница за американски пари. Правя по-скоро една приятелска услуга, нищо повече!
— Йоргаки, Йоргаки! — Стела го гледаше с присмех. — Какво си ми пухче и шепа перушина!
Той не знаеше какво означаваха тия перушинени сравнения и се чудеше да се засмее ли, или да се нацупи, но избра първото. И като разтвори чантата, която висеше на ремък на рамото му, извади бутилка уиски, взета за поливане на евентуалната успешна сделка.
Сделката стана; Росица разля от питието по чашите и по някое време реши да прескочи до „Бавария“, където бе уговорила — срещу стотина марки — да остави Дики на „доизживяване“.
Когато чуха тежката порта да хлопва, Йоргаки пусна ръка.
— Моля? — погледна го Стела, без да трепне. — Как да разбирам жеста ти?
— Много съм ти навит! — По веждите на Йоргаки избиха ситни перлички пот. — Знаеш, че тръгнах заради теб; тоя имот за какво ми е — аз съм вдовец, дъщерята съм оправил, пари имам; искам само да ти се порадвам, макар и веднъж, пък ако ще да пукна между кълките ти!
— А, не! Само тия да ги нямаме! Ако смяташ да стигаш до такива изпълнения, по-добре не почвай!
— Здрав съм като бик! — похвали се той.
— Второ: знам, че си известен скъперник, затова мангизите предварително, ето тук. — Тя потропа по масата. — Живеем при пазарна икономика, всичко трябва да е регламентирано, алинея по алинея.
— Но аз те обичам! — простена Йоргаки.
— Обич? Няма такова животно, сър, по нашите краища. Никой никого не обича, ако си забелязал, размножаването е на нулево равнище. Оттам се породиха и демографските проблеми на обществото.
— Стелче, да не губим време; Диамандиева може да се върне всеки момент!
— Пет хиляди марки! — каза Стела.
Той извади портфейла, отброи пет банкноти и посегна да разхлаби възела на вратовръзката си.
— Не тук, сър! Наблизо има диван с китеник! — И тръгна към съседната стая.
Йоргаки сумтеше подире й.
Няколко дни по-късно тя внесе петте банкноти като такса за две места в ифата — нейното и на Росица. След обира в Градуил Росица изведнъж остана без средства; Йоргаки бавеше капарото — държеше да внесе цялата сума пред нотариуса при получаването на нотариалния акт. Не можаха да продадат лесно и пикапа — продажбите на коли бяха рязко спаднали при инфлационните трусове. След дълго назлъндисване Йоргаки даде две хиляди марки и за него — щеше да го притури към машинния парк на „Приста“. Оставаше фрезата. Не можеха да я обявяват публично — беше вещ, която можеше да привлече вниманието на контролните органи, единствената надежда беше Данчо Марков и една вечер той ги събра и изсипа на масата осем хиляди швейцарски франка — точно валутата, която щеше да им върши работа на първо време в страната, за която се готвеха да заминават.
Не попитаха кой е новият собственик на скъпото средство за производство на суперизделията — парите отклониха вниманието им. На другата заран той дойде сам, с лъскавата си тойота в доматен цвят, която събуди завистта на Луко Луков.
Беше Евстати Кацаров, загърнат в модната полушуба с бисерна яка; пушеше тънка кафява пуричка, а ключовете на колата бе нанизал на златна верижка.
— Много баровски го даваш бе, Ефо! — каза Луков, който притягаше въжетата на платнището на камиона. — А тойотата е с пренабити номера, нали? Ха-ха!
Евстати посегна изведнъж и стисна ластичната яка на полото му.
— Ама ако не е с пренабити номера, ще ги оближеш ли?
И го повлече към колата. Луко успя да се измъкне от хватката му, гледаше объркано — не бе очаквал такъв обрат във взаимоотношенията им, протичащи винаги досега в иронично лигав тон.
— Писнахте ми с вашите лигавщини! — каза Евстати и се насочи към общото помещение. — Боклуци скапани! Сбирайте си партакешите и да ви няма до понеделник!… Ясен ли съм?
Сигурно щеше да продължи тирадата си, но в помещението нямаше никой, обитателите на Профилакториума още не бяха слезли на закуска от нощните си леговища; на варела вреше чайникът, миришеше на евтино вино от недопитите бутилки от вечерта.
— Кочина! — каза Евстати и катурна най-близкия стол. — Ще ви изрина за отрицателно време с
