Всеки е залитал през живота си, тя също не забравяше пеперуденото си пърхане над онова сбъркано момче, което отначало й се виждаше сериозно, а излезе слаба ракия… Джими си оставаше стабилен, амбициозен, зареден с положителна енергия, както казваше и Веса Марковска. Може би се зареждаше и от тези постоянни контакти с манастира — не сбъркаха, дето се кръстиха и венчаха: ако някой наистина наблюдава от небето делата човешки, не можеше да не си е отбелязал със знак плюс тяхното изправяне пред светия олтар! Тези свети места крият неведоми сили, носят късмет в края на краищата и нейният Джими е пример на човек — късметлия, погален от ласкавата десница на дядо Господ…
Тя се приближи до Джими, притисна се до мокрото му полуголо тяло, току-що излязло изпод струите на душа, погали влажните му коси, близна устната му; сетне рязко се отправи към банята, като смъкваше в движение всичко, което имаше по себе си. Когато се върна, Джими спеше.
А на заранта тя спеше и той не искаше да я буди.
Пусна радиото в шест и половина, да чуе прегледа на печата, докато се бръснеше, изпи дозата алмагел с минерална вода, а сутрешното кафе остави за срещата с Данмарк. Взе чантата и пардесюто и тръгна към гаража.
Времето бе като снощи, поледицата се бе разминала за щастие, от ниското небе прелитаха отделни снежинки — разузнавачи на снега, който идеше откъм Дунава; при сух студ се пътува приятно, с отличен климатик и готина касета в касетофона…
Той седна зад волана, превъртя ключа и не можа да види огненожълтото кълбо, познато от безброй екшъни, което повдигна покрива на гаража и го пръсна във въздуха на ситни и едри късчета, които почнаха да се връщат към земята заедно с падащия сняг.
До вечерта снегът щеше да покрие мястото на взрива, да заличи следите на престъплението. Още едно престъпление щеше да остане невидимо за отслабналото зрение на обществото. Оставаше надеждата, че всевиждащото око на небето е било будно и е видяло всичко. Ако го имаше, разбира се.
— Съсипахме си мъжете! — Веса Марковска редеше карта, две, сякаш изчакваше картите да свикнат една до друга, добавяше нова, похлупваше новата с тестето, спираше пасианса, задържаше го. — Моят можеше още да е жив, ако навремето, по тия бригади… Язовир „Копринка“, каскадите на Баташкия водносилов — и бъбреците му отиват на кино… Аз го взех с издънени бъбреци; какво можеш да направиш! Топеше се пред очите ми… Сега присаждат бъбреци, можех да му дам един мой, донор да му стана, но сега… А тогава — къде ти! И тая дума — донор — я нямаше!… Отиде си, на годините на твоя Джими… И аз бях колкото теб! Жестоко, жестоко! Разбирам те напълно, мила, но това е карма. Предопределеност! Нищо не може да се направи… Вземи си от пая, кайсиите са като пресни, затварях ги лятото цели, без костилката, само със захар и никаква вода… Вземи си!
— Благодаря! Не съм гладна. — Росица седеше на ръба на дивана, скръстила ръце на скута, не й се посягаше към сладкиша.
— Сега пък тая вълна, емигрантската… Половин милион, казват, кой ги е броил? Млади, прави, интелигентни мъже. Предприемчиви. Цветът на нацията!… Какви остават — пенюгите и бандюгите… Да взривяват и малкото кадърни, последните… Пу, мамка му и орисията! Преди ме беше срам! Сега ме е гнус… Ето тази спатия непрекъснато се вре напред; спатията не е на добро, черен кръст, добре, че купата я покри — малко любов… Боже, любов дай, без любов няма живот… Сечи с лява ръка! На какво отсече? Път! Втори път ти се пада същият бирлик, забеляза ли? Път!
— Ще вървим. Да минат четирсетте и снеговете да омекнат, ще вървим. Решили сме го вече. И Дами се е навил. Ще ме придружи, сама просто нямам сили.
— Знаеш, че винаги съм била анти, но не те спирам, мила. Млада си, иди, опитай си късмета… Ако не ти потръгне, винаги можеш да се върнеш. Къщата в Градуил нека стои, не я продавайте.
— И да искаме — на кого? Няма пазар.
— Тъй си е, пазар няма… Това какво е, визонче?
Росица отвори пакета, който бе донесла: беше визонът от Будапеща, който се канеше да облече в оня ден на декември, когато тръгваха за водосвета на бизнес центъра. Не го облече тогава, нямаше да му дойде времето никога, по-добре да го подари на Веса, защо да го ядат молците по гардеробите?
— Не, не! — Веса Марковска не можеше да го приеме. — Това е скъп подарък, миличка, благодаря ти, но ако имах пари, щях да ти го платя, не мога да го взема даром… Или да опитаме с една съученичка, синът й е дилърче, има възможности, но нямам представа — колко марки да му кажа? Сто и петдесет — двеста, татък някъде.
— И за десет му го дай, все ми е едно.
— А, не! Не! Виждам колко си неадекватна, но трябва постепенно да се измъкваш от това състояние.
— Направо съм недействителна.
— След малко, като дойдат хората, не трябва да те виждат такава… Да ти направя един джус с лимон, ще те ободри.
Тя щеше да направи напитката, ако не бе се звъннало на входа; грабна пакета с визона, пътьом го пъхна в някакъв шкаф и отвори, като ахкаше на поднесените подаръци: „Бели хризантеми! Е И уиски! Господи, сега бутилка уиски струва колкото моята пенсия, господин Евтимов! Бива ли да се охарчвате?!“
Тя въведе двамата мъже — бяха Жоро Евтимов и Евстати; телевизионният бос се наведе и целуна ръка на Роси, изрази съболезнованията си.
— Много са ми говорили за вашия съпруг, лека му пръст, съжалявам, съжалявам…
Евстати само кимна и седна малко настрана, пъхнал ръце в джобовете на кожена полушубка с бисерна яка.
Веса Марковска донесе чаши и сипа на всички по малко уиски от донесената бутилка.
— Каква стана тя? Да ви почерпя с вашето питие!
— От благодарния клиент! — подчерта Евтимов, вдигнал чашата си. — Госпожа Веса ми гледа през Лукановата зима и още тогава ми позна — какво? Позна ми трите „П“: Път, пари и…
— Писмо навярно? Не помня, Жоро… — гадаеше домакинята.
— Просперитет!… Ти си забравила, но за мен бе много важен знак в оня момент… И няма да го забравя никога! Защото всичко, което ми каза тогава, се сбъдна, в общи линии… Тъй че — наздраве за нашата мила и надарена от Бога домакиня… И сигурно избързвам, но ще ви разкрия една редакционна тайна: ние възнамеряваме да направим филм за Веса Марковска. И спонсор сме намерили — господин Станоев!… Но за това друг път, сега сме дошли за главното — той се обърна към Росица, — как гледате на нашата оферта, госпожо Диамандиева?
Преди два дни Евстати бе посетил Росица и бе казал, че телецентърът „Дунав — мост“ иска да купи акциите на Джими от ЗАР; тогава решиха да се срещнат с Жоро Евтимов на днешния ден при Веса. Евстати бе дошъл с черен джип „Тойота“, с шофьор, който остана на волана; послушникът също остана на вратата, като се извини, че закъснява за друга среща, и когато си замина, Росица усети, че кръвното й се качи светкавично в слепите очи и за малко да колабира на стълбищната площадка. Взе две таблетки лексотан и замина веднага с пикапа за Градуил, да се посъветва с девера Дами; оттам се върнаха при юриста на завода, Сапунджиев, да се посъветват като с близко и компетентно лице. Но юристът бил пенсиониран около Коледа от съвета на директорите и ги посрещна мрачен като облак. „Продавайте каквото ви дадат — каза той. — Ако ви дадат нещо, защото утре и половината на това може да не получите. Виждате каква каша е в държавата!“ И ги отпрати… Те се прибраха, още по-объркани. Росица запари чай от кантарион и маточина, седяха и разсъждаваха на глас, умуваха. В държавата наистина бе настъпила пълна неразбория. Само преди дни бе станало нападение над парламента, видяха на екрана сблъсъка на демонстранти и полиция, катерещи се хора по прозорците, лумпени, трошащи вратите на една джипка под погледите на нищо не предприемащи пазители на реда. „Това нещо силно напомня за опожаряването на партийния дом през август деветдесета — казваше Дами, — тогава също полицията наблюдаваше отстрани как изнасяха телевизори, компютри и купища документи и накрая не се стигна до процес, не бе осъден нито един грабител, нито един подпалвач, макар че ги имаше на лента, да не говорим за стотиците свидетели, скупчени отстрани, с техните показания можеха да бъдат вкарани в затвора две роти престъпници!“ Но някой бе дал заповед на органите на реда да си траят; някой бе заинтересован от бъркотията — тогава, както и сега… Последва падане на правителството, появи се опасността от граждански междуособици, от
