застрахователния деятел.
— Евстати, ти го даде толкова загадъчно, че ни хвърли в оркестъра… Ми кажи на кумицата си, че би решил да промениш досегашния си живот, че захвърляш расото, защото усещаш, че имаш сили да опиташ и нещо друго… Млад си още, в това няма нищо лошо — дори напротив.
— Но какво казах, мисис Марковска? — Евстати се подхилваше. — Ако бях малко повечко врял и кипял в цивилния живот, можех да предложа на Росица да поема по-директно работите й — тя знае чувствата ми към нея! Но и аз съм новобранец, боя се да не я разочаровам накрая. Тя наистина е още в стрес; нека оставим времето постепенно да й подскаже най-вярното решение. Както каза Жоро, и ние, ако бяхме на нейното място, сигурно щяхме да сме същите — това е толкова разбираемо, толкова човешко!
— Но колко ще трае всичко това? — Росица потръпна нервно. — Чувствам се недействителна и не знам ще имам ли сили да издържа.
— Колко? — обади се отново Евтимов. — Има един отговор, в мащабите на страната, разбира се, не се визира отделната човешка личност. Казал го е Бжежински, знаете го, който предсказа падането на Стената… Излизането от комунизма ще трае толкова, колкото е траял самият комунизъм!… Четирсет и пет години, така да се каже, по скалата на Бжежински!
— Не, няма да мога! Поне аз за себе си казвам — няма да издържа.
— Ами това е положението, госпожо Диамандиева… Дето рекъл оня фелдфебел, когато тръгвали на война: „Някои от вас ще паднат, другите ще се върнем!“… В кръга на шегата, разбира се, иска ми се да ви разведря, пък и — защо ли не? — да ви разсмея…
Самият той я гледаше с весели пламъчета в очите и се смееше приглушено, с пресметнато подкупващ смях, докато усети, че ледът помежду им започва да се топи и по устните й пробяга усмивка. Тогава посегна към чантата си, издърпа ципа и разтвори папката с книжата, подготвени за подпис…
Няколко дни по-късно акционерното дружество „Дунав — мост“ преведе по банков път цялата сума от акциите на Диаманд Диамандиев. Росица за пореден път изпадна в паника: какво да прави толкова пари, да ги задържи в банката, или да ги тегли? Хиперинфлацията по това време набираше скорост; търговците криеха стоките по складове и хранилища в очакване на по-спокойни дни; хлябът стигна и надмина петстотин лева, започнал от трийсетина само преди три-четири месеца; появяваха се съобщения по вестниците за фалирали банки. На всичко отгоре една вечер шефката на Държавната спестовна каса изтърва по телевизията — случайно или съзнателно? — една нова дума, която хвърли населението в смут и объркване. Шефката каза, че касата е ликвидна, термин от финансовия речник, който означавал състоятелност, стабилност, но за подозрителното ухо на българина смисълът бе схванат точно обратното — че банката е пред ликвидация. Това бе в петък вечерта, преди уикенда — двата дни бяха достатъчни искрата да предизвика експлозията: в понеделник пред гишетата на спестовните клонове се извиха невиждани опашки и до сряда от касите бяха изтеглени шестнайсет милиарда от влоговете на спестителите. С това банката на българина претърпя крах, непознат в полувековното й съществуване. Остана другата — Бурканбанк.
Преводът се получи в Стари хан по това време; Росица нямаше по-близък човек от Дами, помоли го да я придружи и двамата застанаха с двата кожени сака пред гишето.
Парите не бяха малко, пачките се трупаха на перваза от полиран масленозелен гранит, саковете се пълнеха. Иззад дебелите стъкла на съседните гишета надничаха любопитни очи. Появи се и самият управител на клона — приятел на Джими, — извиняваше се, че не може да им предложи някакъв друг вариант: сейфовете му не били свободни, не разполагал с налична западна валута, можело да стане чейндж, но и дори да имал долари, вече не било изгодно — доларът наближавал третата хилядарка.
— Това не е ли истинска хиперинфлация? — попита го Дами.
— Така е, но не я наричат официално, за да не се плаши населението — повдигна рамене управителят.
— Докога ще продължи това? — попита Росица и се изплаши, че можеше да чуе отговора на Евтимов на оня въпрос за дълготрайността на прехода: „Четирсет и пет по скалата на Бжежински!“
— Знае ли някой? — каза управителят. — Нищо чудно да стигнем дотам, че да ходим за един хляб с куфарче банкноти!
Той ги изпрати до пикапа и за да не ги отчая съвсем, обеща да направи нещо до ден — два: можело да настъпи някакво движение в неговите трезори, да се освободи сейф; засега да сложат парите на сигурно място и да изчакат да им се обади.
— Сигурно място? — Дами се засмя. — Да ги затваряме като сарми в буркани?… Баща ми ще се обърне в гроба!
Оня безпомощно поклати глава: това е положението!
Сега накъде? Росица не искаше парите да замръкват в нейния апартамент; във вилата в Кенар бе още по-несигурно. Оставаше старата къща на Диамандиеви в Градуил.
Затвориха саковете в един долап в зимника, който се заключваше с катинар; Росица взе ключетата и се прибра в града.
На заранта чу звънеца на входа и докато отиваше да отвори, усети, че краката й се подкосяват. Успя да събере сила и да извика: „Дами, ти ли си?“
В отговор чу гласа на следователя Буйнезов:
— Не съм Дами! Дами бере душа в реанимацията…
Той я изчака на площадката, докато тя се приготви, и служебната кола ги откара в Градуил. Спалнята на Дами бе с разбита врата, кинескопът на телевизора — прострелян с два куршума; по пода се търкаляха възглавници и чаршафи със следи от кръв; долапът в зимника бе с разтворени врати…
— Проследили са ви. — Буйнезов дъвчеше филтъра на цигарата си. — Има едни копелета, дето по цели дни бъзикат по компютрите, хакерчета им викат… Няма начин да не са напипали кода на банката и следят кой внася и кой изнася… Друго обяснение аз нямам.
— Само дано оживее! Моля се на Господа, дано оживее! — каза Росица със свито гърло. — Нищо друго няма значение… Майната му на пари, на всичко.
— Така е, но и вие — съвсем аджамийски… Нямаше ли къде да ги сложите… Покрито мляко котки не го…
— Къде? — попита рязко Росица. — Кажи ми къде? Има ли сигурно място в тая държава?
Буйнезов подритна свлечения юрган, стъпкан на топка на пода, търсеше гилзи, но не му се навеждаше да поглежда около и под леглото.
— Има следи от съпротива… Той се е опънал от началото, по всяка вероятност, те са го простреляли — да го сплашат; дано не е загубил много кръв… После им е казал за зимника… Аджамийска работа, аджамийска… Мъжът ти продаваше оръжие по света, не можа ли да даде на брат си един пищов? Ако е бил въоръжен, нямаше да се стигне до екшъни!
— Дами не се интересуваше от оръжия и… — Тя млъкна изведнъж, защото усети как страшно звучаха думите в минало време. — Да вървим в болницата! Може да се наложи да даваме кръв… Господи, какво ми се струпа на главата!
Тя заплака чак сега и не спря да хълца до болницата.
Пред вратата на реанимацията й дадоха престилка, разрешиха й да влезе, но Буйнезов го оставиха да чака отвън.
— Внимавай какво ще каже хирургът — рече той. — Обикновено се измъкват с неясни формулировки, но е въпрос на досещане. Ако каже „правим всичко възможно“ — надеждата е малка…
Тя не изслуша докрай инструкциите му, втурна се в коридора и видя през стъклената преграда стойката за кръвопреливане, снопа от разноцветни тръбички, отвеждащи към болния, част от лицето на самия болен, облепено с ленти лейкопласт.
Посрещна я лекарят на отделението — тя го познаваше, но не отблизо; не каза нищо, само я хвана под ръка и я върна обратно по коридора.
Буйнезов стоеше пред вратата и въртеше незапалената си цигара.
— Докторе, какво е положението?
— Какво може да бъде, началство, по-добре ти кажи кога ще се справите с тия убийци! — Лекарят говореше грубо, със зло изражение на лицето. — Обърнахме се на лазарет, като на бойно поле. В тоя град и бебетата вече имат калашници, поне оръжието можехте да изземете, а вие не правите нищо.
