война. Тя всъщност се водеше вече седма година, макар и безкръвна, колко му трябваше да се окървави!… В такава нестабилна обстановка логично бе да не предприемат нищо, да изчакат отминаването на бурята, а Сапунджиев ги съветваше точно обратното: да продават акциите! „Той е специалист, Джими го ценеше — казваше Росица, — може наистина накрая да останем с едни хартийки без покритие (тя си спомни загадъчното превращение на ония дойче марки в бяла хартия); най-добре е да го послушаме, да свърши веднъж завинаги с тоя ЗАР, който уби Джими.“ Не му ще повече облагите, печалбите; да се вдигат с италианеца и да минават Дунав — мост, това решение може да се окаже единствено най-правилното, най- спасителното… „Добре — казваше Дами, опитвайки се да погледне на проблема от нови, неочаквани позиции, — ами ако юристът се окаже подкупено лице, уговорено да дава точно определени консултантски съвети, изгодни за този, който му е платил?“ — „Сапунджиев? — трепваше Роси. — Не вярвам, Джими го ценеше, бяха приятели…“ — „Няма приятели, Роси, да не се заблуждаваме: дето играят големи пари, няма приятели, има интереси. Класическият лозунг на стара Англия!…“ Чаят остана недопит в чашите, Дами се прибра в полунощ в апартамента си отсреща, Росица не заспа цялата нощ и още две нощи след това и дойде на срещата още повече объркана, обезверена, със сломено желание за съпротива, за живеене по- нататък…
— И тъй, госпожо Диамандиева — подхвана Евтимов, — имахте малко време за размисъл. Подчертавам, че наистина времето бе малко, но с повече не разполагаме в тоя исторически момент! Кажете какво мислите, защото събитията ни пришпорват…
— Събитията са неприятни — съгласи се тя. Така е, не се знае какво ни очаква утре, но не смятате ли, че предложението ви за продажба по номинална стойност не е логично точно сега, когато доларът играе нагоре-надолу като луд? Ами ако утре мине хиляда лева — това не е ли пълно обезценяване на акциите? Аз, разбира се, не съм компетентна по финансовите операции, Джими се занимаваше с валутите, но като разсъждавам логически…
— В тия неща няма логика, скъпа госпожо! — Евтимов усети, че трябва да вземе положението в ръцете си. — Вярно е, което казвате, за долара — може да стигне хилядарката, но има и обратната — напълно възможна — възможност, извинявам се за тавтологията. Може — какво? Да се срине до границите на шейсет лева, откъдето и почна… Не е ли така?
— Не гледаме ли какво става на Токийската борса — намеси се Веса, — всяка вечер ту се качва, ту се срива! Нас какво ни засяга доларът, питам аз? Американска им работа.
— Не знам — каза Роси и повтори: — Не знам…
— Ваша воля, не настояваме на всяка цена! — продължи Евтимов. — Изнесете ги на борсата, ще разберете колко ще ви дадат. Само че — той прихна неочаквано — къде я виждате тази борса, тук не е Токио или Лондон, няма го индекса Дау Джоунс… А нашето дружество няма големи възможности, повече не бихме могли да качим, съжалявам. Пък и предприятието — всички знаем — в какво небулозно състояние се намира: дългове, стара технология — до болка втръснали ни истини!
Евтимов погълна последната капка уиски, погледна към Евстати: какво, да бяхме си тръгнали, що ли?
— Росе, мила — обади се в настъпилата пауза Марковска, — ти си знаеш най-добре, не ти се бъркам в работите, но на твое място — при този жесток удар на съдбата, който те сполетя… аз самата си давам сметка, че не бих могла да издържа, да се забъркам в производство, да правя планове, да търся суровини и да пласирам готова продукция. Това за жена ли е? — питам се и не намирам отговор. Не намирам отговор… Апропо, не ви попитах: няма ли да пиете по едно нес — кафе, чайникът ври, ще стане за минутка.
— Ще ставаме, госпожо Веса… Може би следващия път… Струва ми се, че ще се видим отново на кръглата маса, не е речено, че трябва да постигнем консенсус още на прима виста, нали така?
— Росе, ти питай нещо, душко, докато Жоро е тук, не се стеснявай, поговорете си. — Веса Марковска продължаваше ролята си на парламентьор. — Виждам напрежение в ирисите ти, не е обидно да питаш господата, докато са тук.
— Споменахте, господин Евтимов, едно име в началото… Да попитам все пак, Станоев замесен ли е в нашата сделка?
— Дотолкова, доколкото и той е един от акционерите на дружеството.
— На Станоев не давам и четвърт акция! — избухна Росица.
— Но защо? Не разбирам.
— Той уби мъжа ми! В това съм сто процента сигурна.
— Доказателства имате ли? Факти?
— Никой не може да ме разубеди.
Жоро Евтимов се усмихна, сетне сви усмивката си, стана отново угрижен.
— Може и да е така… На ваше място сигурно същото щях да мисля и аз; има неща, за които не са нужни факти и доказателства, достатъчна е едната интуиция… Убийството не е случайно, права сте, това не е транспортна злополука или гръм от небесата… От уроците в гимназията още знаем: обществото убива, а не наемният убиец; азбучна истина…
— Станоев имаше интереси, той е платил да сложат бомбата.
— Може и да е така, но на търга е имало и още двама-трима кандидати, доколкото знам… Каква е гаранцията, че най-незабележимият измежду тях — най мижитурката! — не е авторът на гнусното злодеяние?
— Евалла, Жоро! — възкликна Веса Марковска. — Обичам добрата полемика.
И като улови ръката на Росица, разтвори дланта й и се вгледа в нея.
— Не мисли, че чакам някакво комисионно, мила, виждам колко ти е тежко в тоя момент, искам само да ти окажа помощ и подкрепа… Господин Евтимов не е лош човек, погледни линиите на дланта му — колко много напомнят на твоите, — това са линии, които се събират към палеца… Само при добрите хора е така, доказала го е науката…
Тя взе ръката и на Евтимов, доближи я до дланта на Росица, събра ги в неусетно ръкостискане и ги задържа дълго, застинала неподвижно, с изчезнал поглед зад клепачите, обърнат някъде навътре към неуловимите токови импулси, които преминаваха в тоя момент от едното биополе към другото. Накрая отвори очи и ги задържа на Евстати.
— Евстати, само ти мълчиш през цялото време, не казваш нищо…
— Какво да кажа, мисис Марковска! Аз съм само един деятел от застрахователния бранш. И то отскоро… Гледам, слушам, съобразявам…
— Застраховател, така ли каза? Росица погледна манастирския послушник, за миг го видя в нова светлина: това не беше голият дангалак, когото бе заварила на китеника във вилата и чиито парцали бе мятала през перилото на чардака; не беше гладната черковна мишка, която носеше топла вода за пластмасовия леген и разпалваше кадилницата на отец Йоан!… Бе подкъсил косата си и я бе сресал на две, разделена от правия път — модна прическа на бизнесмените напоследък. И кожухчето му бе модерно, с тази биберна яка, която обгръщаше лицето му, понапълняло, озарено от кротка, дяволита усмивка, издаваща добро самочувствие… Кой всъщност бе този Евстати, какво знаеше за него освен беглото му подхвърляне, че познавал навремето баща й, полковника?… Кога е било то, колко годишен е бил — двайсетина и нещо, откъде можеше да познава отблизо шефа на районната държавна сигурност — информатор ли е бил, сътрудник, щатен служител?… Тя помнеше смътно баща си да казва веднъж за момчетата от Школата в Симеоново — партията подготвяла отдалече нови поколения: идейно здрави, образовани, интелигентни, за постепенна подмяна на стария кадър, напускащ властта по неумолимите биологични закони. За някои от тях се споменаваше сега из вестниците — един станал банкер, друг искаше да управлява столицата, трети издаваше вестници, четвърти развиваше родолюбива и християнска дейност, за която в Школата са го учили, че е опиум за народа… И Евстати ли бе един от тях? Знаеше ли и Джими нещо повече за него, когато се канеше да го наема за пъблик рилейшънс на новата фабрика? „Боже, ще се взривя от толкова неясноти, от толкова неочаквани обрати с хората около теб, сякаш не живееш един нормален живот, а участваш в карнавал, в маскен бал, и не знаеш от внезапно падналата маска кои очи ще срещнеш, в радост или в уплаха ще подскочи сърцето ти от картините, които непрестанно се сменят пред теб с кинематографична скорост… Докога ще трае този наш начин на съществуване, приличен на сънуване, изпълнено с кошмари, въздишане, невнятен говор, смях, избиващ на моменти в плач?“
Веса Марковска донесе каничка с вряла вода, бурканче с нес — кафе; погледна с укор към
