свенеше да я обсипва с обиди, наричаше я торба с кокали, давайки й да разбере какъв късмет има, че го е срещнала. Беше се опитала да пренебрегва оскърбленията, но с времето наистина повярва, че е грозна и недостойна да бъде обичана. Дори баща й не я бе обичал.
— Сега си поспи, Дона. Тръгваме за града утре сутрин след закуска.
Коул лежа буден, докато не се увери, че тя е заспала. После затвори очи и се унесе. В мига, преди да потъне в сън, разбра потресен, че пръстите му още треперят от допира до свежата й плът.
На следващата сутрин след закуска Коул натовари Дюк Райли на гърба на Старата Бетси и зачака Дона да излезе от колибата. Тя се бе опитала да го убеди да я остави тук, но той не даде и дума да се издума. Според него нежеланието й да отиде в града не беше естествено и той приписа на Коб вината за недоверието й. Щом Дона трябваше сама да си пробива път в живота, след като той замине, трябваше да се научи да общува с хора. Пътуването до Додж беше само началото.
Накрая тя се появи на прага. Коул забеляза с удоволствие, че вече не върви така сковано, както преди, и предположи, че мехлемът е подействал добре. Помогна й да се качи на седлото и потеглиха. Дюк не престана да се оплаква през целия път до Додж. Яхнал мулето, с ръце, вързани за дъгата на седлото, той ругаеше, без да спира, и на висок глас, така че се наложи Коул да му затъкне устата. Сутринта бе проверил раната му и забеляза, че не проявява признаци на инфекция. По време на влаковия обир бяха убити двама мъже и Коул искаше Дюк да остане жив достатъчно време, за да увисне на бесилката заради престъпленията си.
Колкото повече наближаваха Додж, толкова по-нервна ставаше Дона. Докато живееше изолирана в колибата, не я беше грижа как изглежда, но присъствието на хора край нея променяше всичко. Облечена в старите дрехи на Били, изглеждаше като дрипла. Според нея това, че е била омъжена за разбойник, нямаше да й спечели никакви приятели. Единственият начин да започне нов живот беше да иде там, където никой не я познава. А за тази цел бяха необходими пари.
Тримата потънали в прах пътници спряха най-напред пред вратата на затвора.
— Значи водиш още един — отбеляза шериф Тайлър, излизайки на прага.
— Така изглежда — отвърна сухо Коул. — Този има нужда от лекар. Това е Дюк Райли от бандата на Коб. Дойде в колибата да търси парите. Двама са обезвредени, остават още двама.
Тайлър развърза Дюк, заключи го в една килия и прати разсилния за лекар. Разрови се в афишите за търсени престъпници и измъкна обявата за Дюк.
— Дават награда двеста долара за Райли. Петстотинте за Коб още не са дошли, така че ще прибавя сегашните към тях. Парите за двете награди ще дойдат идната седмица с влака.
— Дай ги на вдовицата на Коб — каза Коул, сочейки към Дона, която се мъчеше да остане незабелязана.
Шериф Тайлър обаче я бе забелязал. Не можеше да не се запита коя е тази кльощава жена в износени мъжки дрехи, прекалено широки за нея, но реши да изчака с въпросите. По неверието, изписани на лицето му, обаче ясно се виждаше колко е шокиран от новината, че Били Коб е имал жена.
— Значи, Коб е бил женен? Проклет да съм! — Докосна шапката си. — Здравейте, госпожо Коб.
Дона леко вдигна глава и кимна предпазливо на Тайлър.
— Моля, наричайте ме Дона. Нямам никакво желание да ме свързват с Били Коб.
Тайлър вероятно бе потресен от изпонасиненото лице на Дона, но не го показа.
— Не мога да ви обвинявам за това. Коул каза, че парите от наградата трябва да идат при вас. Ще се погрижа да си ги получите.
Дона не каза нищо, но отвътре кипеше. Проклет да е Коул Уебстър, ако смята, че ще вземе милостинята му! Тя си имаше пари, много пари, така че ако той просто си тръгне, ще може да си ги вземе.
— Намери ли откраднатите пари? — запита шерифът.
— Не, но ще ги намеря — закани се Коул. — Досега не съм се провалял. Може да се наложи да разкопая целия двор, но ще ги открия. Ако не ви трябваме повече, шерифе, ние с Дона имаме работа.
— Каква работа имаме в града? — запита Дона, когато се отдалечиха от затвора.
— Най-напред ще идем в магазина и ще намерим нещо прилично да облечеш.
Тя дръпна рязко юздите.
— Не ти искам милостинята.
— Не е милостиня. Когато убих Коб, с това ти отрязах единствения източник за снабдяване с каквото и да било. Сега е редно да те възмездя по някакъв начин. Няма да се разоря, като ти купя нови дрехи. По- късно ще получиш парите от наградата, но за съжаление няма да изтраят дълго.
Сините очи на Дона блеснаха гневно.
— Това е още едно нещо, което няма да приема. Наградата си е твоя.
Коул се усмихна.
— Много опака жена си ти.
Дръпна юздите й и потеглиха. Конят на Дона следваше послушно неговия. Ездачката обаче не беше от послушните.
Коул спря коня пред магазина на Картрайт, свали Дона от седлото въпреки протестите й и върза конете пред магазина. Той поведе дърпащата се жена за ръка; когато тя видя, че хората ги заглеждат, се усмири. Последното, което искаше, бе да привлича нечие внимание.
— Мога ли да ви помогна, господине?
Коул отправи любезна усмивка към собственика, мъж на средна възраст с оредяваща коса и закръглено коремче.
— Вие ли сте господин Картрайт?
Собственикът се изпъчи гордо.
— Точно така. От какво имате нужда?
Коул издърпа Дона пред себе си.
— От нови дрехи за дамата. Като се започне от бельото. И обувки. Всичко, от което може да има нужда.
Картрайт се вгледа предпазливо в Дона, намествайки очилата си, за да се увери, че вижда правилно.
— Тя е метиска, нали?
Дона замръзна на място, но Коул остана невъзмутим.
— Точно така. И какво? Да не би да отказвате парите ми?
— Джоузеф Картрайт! Нямаш право да се държиш като надут горделивец. Върви си гледай работата, аз ще се оправям тук.
Картрайт отстъпи, явно уплашен от властната си жена.
— Аз съм Лусинда Картрайт. Трябва да извините мъжа ми, понякога страшно се инати.
Закръглената, розовобузеста и усмихната Лусинда Картрайт беше яростна защитничка на правата на жените. Без разлика дали са червенокожи, бели или черни, Лусинда вярваше, че всички жени заслужават почтително отношение от страна на противоположния пол. И право да гласуват.
— Е, както дочух, бихте искали да облечете жена си от глава до пети — каза Лусинда, измервайки Дона с опитно око. — Тя е малко слабичка, но аз се справям добре с иглата. Мога да преправя всяка дреха.
Дона, стресната от това, че говорят за нея като за жена на Коул, вдигна глава и погледна Лусинда право в очите.
— Аз не съм му жена.
Лусинда забеляза жълтите петна, белези от стари синини, които изпъстряха бледите бузи на Дона, и простреля Коул с поглед, който би убил някой по-слаб мъж.
— О, горкото дете. Какво е станало с вас?
— Паднах — каза Дона, преди Коул да успее да отговори.
— Разбира се — потвърди Лусинда и простреля Коул с още един смъртоносен поглед. — Ела с мене, мое дете, да ти намерим нещо хубаво за обличане.
— Трябват й всякакви дрехи, като се започне от бельото — обади се Коул. — Никакви фантазета. И по едно за резерва от всяка дреха. Ботуши и обувки. Сложете и една топла наметка. И всичко друго, от каквото има нужда. А, и ако имате от тия поли, разцепените, за езда, може би ще й хареса да има една такава.
