Лусинда кимна, без да променя мрачното си изражение. Приписваше на Коул белезите по лицето на Дона и явно едва сдържаше гнева си. Потрисаше я подобно безчовечно отношение. Ако можеше, би нашибала с камшик всеки мъж, който малтретира така жена си.
— Ще се върна след няколко часа. Достатъчно ли е?
Лусинда кимна бързо и тръгна с Дона към отделението с женски артикули.
Коул се върна в магазина след два часа. Лусинда Картрайт го посрещна на вратата с почервеняло от ярост лице.
— Животно такова! Свиня! Как си посмял да биеш горкото дете. Да не мислиш, че не видях гърба й? Цялата е в синини и белези. Камшик заслужаваш за тая работа!
— Чакайте малко, госпожо. Не съм докосвал Дона. Никога не съм удрял жена. Съпругът й е направил това.
— Тогава бих искала него да нашибам с камшик. Надявам се, че той повече няма да я види.
— Съпругът й е мъртъв.
Лусинда го погледна учудено.
— Вие ли го убихте?
— Аз.
— Добре, че се е отървала. Дона ще излезе ей сега. Толкова е слаба, че се наложи да й стесня почти всички дрехи. Щом понапълнее малко, може да разшие стесненото.
Погледът на Коул се плъзна покрай закръглената Лусинда към Дона, която току-що бе излязла иззад една завеса. Дъхът му спря в гърлото. Подозираше, че е красива, но не беше разбрал точно колко. Закръглените гърди подчертаваха слабото тяло. Беше облякла пола за езда от мека еленова кожа, която обгръщаше хълбоците й и се разширяваше надолу. Блузата беше памучна, синя, също като очите й. Съдейки по начина, по който материята обгръщаше тялото й, не беше сложила корсет. Според него корсетът беше напълно ненужна вещ, но жените много държаха на него. Специално на Дона щеше да й бъде абсолютно излишен.
Косата й бе сресана назад и вързана със синя панделка. Златистата кожа и екзотично изтеглените сини очи окончателно плениха Коул. Той я зяпна смаян. И разбра, че я желае.
— Изглежда добре, нали? — каза възхитено Лусинда. — Увих другите покупки и ги вързах с канап, за да ги окачите на седлото.
Коул уреди сметката, после Дона се сбогува с любезната Лусинда и двамата излязоха от магазина. Смути я начинът, по който я бе погледнал Коул. Толкова ли са я променили новите дрехи? Беше достатъчно умна, за да разбере, че той я желае. Ясно съзираше жаждата му в променливите дълбини на зелените му очи.
4.
Изминаха в почти пълно мълчание обратния път до колибата. Коул не можеше да се справи с чувствата, които не разбираше и никак не му харесваха. Можеше някак да се оправи със съчувствието и състраданието. Но другите чувства, които нямаха нищо общо с тях, го притискаха и притесняваха.
Мислите на Дона не се различаваха много от неговите. В магазина Коул я бе погледнал с желание. Бе виждала желание в очите на сподвижниците на Били и се бе научила да се страхува от него. Но от Коул не я беше страх. Той се държеше мило и внимателно с нея, независимо че тя го лъжеше относно откраднатите във влаковия обир пари. Дона знаеше, че не е красавица. Беше слаба, със златиста, а не млечнобяла кожа, устата й бе много голяма, а очите — с изтеглени външни ъгли. Изглеждаше странна, екзотична, но не и красива.
Погледна крадешком към Коул, възхитена от високата му фигура и лекотата, с която седеше на коня. Макар че шапката скриваше по-голямата част от махагоновата му коса, си спомни как безпощадното прерийно слънце я превръщаше в жив пламък. Кожата му бе загоряла, но тя подозираше, че както при повечето бели хора е бяла на местата, които слънцето не бе докоснало.
— Колибата е зад ей тези дървета — каза Коул, нарушавайки размислите й. — Май ще трябва да копая из целия двор, освен ако не ми кажеш къде са парите.
Дона прехапа устни. Как да му позволи да вземе парите, когато тя така отчаяно се нуждае от тях?
Отминаха дърветата и излязоха на полянката. Обедното слънце огряваше колибата и тя изглеждаше напълно спокойна. Но Коул внезапно дръпна юздите; конят на Дона спря послушно зад неговия.
— Какво има?
Да не би да е доловил нещо, което й е убягнало, запита се тя.
— Не знам. Инстинктът ми подсказва, че нещо не е наред. Прикрий се в горичката. Аз ще се приближа. Не излизай, докато не ти кажа, че е безопасно.
Той се насочи към колибата. Всичко изглеждаше точно така, както го бяха оставили, но напрегнатите нерви на Коул говореха друго. Животът сред индианците го бе научил на много неща. Едно от тях беше да следва интуицията си; рядко се лъжеше. Той слезе от коня на няколко ярда от колибата, върза го за един кол и спря пред плевнята, за да проучи ситуацията. Не чу нищо необикновено. Не видя нищо нередно. Приближи се предпазливо към колибата и ритна вратата.
Вътре нямаше никой. Коул усети прилив на облекчение, но за кратко. Стомахът му още беше стегнат и по тила му лазеха тръпки. Може би остарявам, помисли той, извърна се и погледна към двора. Застана на прага и внимателният му поглед обходи околността. В последния момент зърна една ръка и една глава да се подават иззад плевнята. Извади пистолета си и се хвърли наляво. Това му спаси живота. Ако беше останал прав, куршумът щеше да прониже сърцето му. Вместо това той прониза лявото му рамо, излезе през гърба и се заби във вратата зад него.
Коул се олюля, но запази равновесие и с върховно усилие на волята остана на крака. След секунда стрелецът безразсъдно излезе на открито, очаквайки навярно да го види прострян долу. Но Коул беше готов. Вдигна пистолета, прицели се и стреля. Мъжът изрева от болка и се скри зад плевнята. Коул го чу да се отдалечава в галоп точно когато започна да се свлича на земята.
Дона бе чула първия изстрел и наблюдаваше с нарастващ ужас как Коул с огромни усилия се стреми да остане прав. Нямаше представа откъде е намерил сили да се прицели и да стреля, но като че ли бе ранил нападателя. Дона видя един конник да изскача иззад плевнята и да се насочва право насреща й. Тя благоразумно остана скрита, докато мъжът профучаваше покрай нея. Беше се навел ниско над седлото и голямо петно кръв обагряше предницата на ризата му, но тя го позна. Беше Сам Пикънс, член на бандата на Били.
Без да се обръща да погледне подире му, тя напусна прикритието си и се устреми към колибата. Спусна се от седлото още преди конят да беше спрял, и коленичи край Коул.
— Коул! Лошо ли си ранен?
Отвори ризата му, за да намери раната. Донякъде се успокои, когато видя, че куршумът е влязъл през рамото и е излязъл, без да засегне костта. Коул бе целият в кръв, но това беше хубаво, защото кръвта щеше да прочисти раната.
Той изстена и отвори очи. Опита се да помръдне, но избухналата болка го отведе почти до ръба на припадъка. Преглътна с усилие и насочи поглед към Дона. Тя бе откъснала парче от ризата му и го бе сгънала, за да го притисне към раната. Действаше уверено, затова Коул се съсредоточи върху болката, опитвайки се да я овладее.
— Куршумът мина напряко — каза той през зъби. — Виж дали няма парченца плат в раната.
Дона кимна.
— Можеш ли да станеш, ако ти помогна? Трябва да легнеш в леглото. Правила съм така с Били. Имаш ли уиски? Били казваше, че уискито било най-добрият дезинфектант.
— В дисагите. Ако се опра на рамото ти, мисля, че ще мога да стана. Проклето копеле! Видя ли кой е?
Дона се наведе и метна ръката му на рамото си.
