Жената на разбойника

— Беше Сам Пикънс. Дошъл е за парите. Ти го рани.

Коул направи гримаса.

— Ще се върне. И Спайдър Луис също.

— Добре, сега внимателно. Ставай.

Коул сви колене и се надигна, опитвайки се да не натоварва Дона прекалено много. Тя беше твърде крехка, за да издържи цялата му тежест. Болката беше поносима, но все пак се зарадва, когато стигна леглото.

— Ще ти сваля ботушите и ще ти донеса малко уиски — каза Дона със загрижен глас.

Коул благодари на Бога, че не беше лошо ранен, но се разгневи на себе си, че бе допуснал такава небрежност. Проклетата рана щеше да му попречи да работи поне един-два дни. Размърда се и затвори очи, мъчейки се да прогони болката.

Дона се върна с уискито и замря до леглото, като видя, че той лежи неподвижно със затворени очи. Обзе я страх. Помисли, че е… Не, разтърси се тя мислено, раната му не е сериозна. Той е силен мъж. Били бе получавал доста по-лоши рани от тази и бе оцелявал. И Коул щеше да оцелее. После видя, че гърдите му се вдигат и спускат равномерно, и разбра каква глупачка е била. Разбира се, че ще оживее.

Тя се приближи до леглото и остави бутилката с уиски на пода.

— Ще ти сваля ризата и ще промия раната — каза тя, когато Коул усети присъствието й и отвори очи.

Той се надигна леко, за да може тя по-лесно да измъкне ръцете му от ръкавите.

— Ще боли адски много. Били винаги караше някой от хората му да го натиска към леглото.

Той стисна зъби.

— Давай. Свикнал съм да ме боли.

Дона прехапа побелелите си устни и наведе бутилката с уиски над раната на Коул. Когато усети първата капка от кехлибарената течност върху живата рана, той трепна, после застина съвсем неподвижен.

— Добре ли си?

— Чудесно. — Задавеният глас и потъмнелите от болка очи издаваха непоносимото му страдание. — Продължавай.

Дона продължи да промива.

— Обърни се, трябва да промия и изходната рана.

Капки пот избиха по челото на Коул, докато се обръщаше първо настрани, после по корем.

— Ти… си… добра… болногледачка.

— А ти си по-добър пациент от Били. Той не смееше да ходи на лекар и ме караше да се грижа за раните му. Извадила съм няколко куршума от него.

Тя работеше бързо и ефикасно. Когато проми раната, разкъса единствената си резервна риза и я превърза стегнато. Накрая разклати бутилката, видя, че в нея е останало два пръста уиски, и каза:

— Има още малко, добре ще е да го изпиеш.

Коул се опита да се надигне, но не можа.

— Ще ми трябва помощ.

Дона сипа уискито в очукана калайдисана чаша, повдигна главата му и поднесе чашата към устните му. Той изпи всичко. После се отпусна на леглото с въздишка и затвори очи. Утре щеше да има повече сили. Щеше да стане от леглото и да продължи да търси парите. Надяваше се Сам и Спайдър да не се покажат скоро, поне докато не възстанови силите си.

Ужасно му се спеше, но не можеше да заспи. Знаеше, че забравя нещо. Нещо, което трябва да каже на Дона. С голямо усилие отвори очи. Тя беше още тук, виждаше я размазано, но беше тук. Спомни си какво искаше да й каже.

— Оръжието. Донеси го. Ако Сам или Спайдър дойдат, докато съм още зле, вземи пистолетите ми и стреляй на месо. Те са пропаднали хора, няма да се спрат пред нищо, за да получат парите.

— Мога да се грижа за себе си — възрази Дона. — Сега спи. Не мисля, че Сам ще се върне скоро. Не знам как успя, но ти го рани.

Коул се опита да се съсредоточи върху думите на Дона, но като че ли ги чуваше много отдалече. Уискито започваше да действа и той се унесе в здрав сън.

Дона седя дълго на ръба на леглото, взирайки се в оголените гърди на Коул. Тялото му изглеждаше толкова стройно, толкова твърдо. Гърдите му бяха също така загорели, както ръцете и лицето. Малко мъже събличаха ризите си за толкова дълго, че слънцето да обгори тази част от телата им. Но Коул бе различен от повечето мъже.

Тя стана рязко и се заразхожда из тясната колиба, а умът й работеше на пълни обороти. Коул нямаше да се събуди поне няколко часа. Тъкмо сега бе най-подходящото време да тръгне. Можеше да извади парите от скривалището, да вземе един от пистолетите на Коул и да се изпари оттук, да иде много далече. Раната му не беше сериозна, щеше да оздравее, значи нямаше да изостави безпомощен човек. Когато се събуди, най-вероятно ще е започнал да оздравява.

Но се поколеба, припомни си колко мило се бе държал с нея, колко нежно се бе грижил, когато тя беше ранена. Върви, викаше един глас в главата й. Тя погледна с копнеж към вратата, но краката й отказваха да помръднат. Какво беше това странно чувство? Каквото и да беше, интуицията й подсказваше да му се съпротивлява.

Смешно е, упрекна се тя. Помъчи се да се отдели от Коул и започна да събира скромния си багаж. Освен дрехите на гърба си имаше много малко други неща, и то без никаква стойност. Реши, че няма да е честно да задържи нещата, които Коул й бе купил от града, и ги остави. Щеше да има достатъчно свои пари, за да си купи дрехи, веднага щом напусне това място.

Беше готова. Пътят я зовеше. Парите бяха близо, толкова близо. Тогава Коул изстена. Дона замръзна, опитвайки се да отпъди този звук. Той отново изстена. Тя се разкъсваше. Съвестта й настояваше да провери състоянието му поне още веднъж, за последен път. Така нямаше да има угризения.

По лицето на Коул бяха избили ситни капчици пот. Кожата му бе зачервена от треската и гореща на пипане. Дона разбра — и това накара сърцето й да се свие, — че не може да го изостави. Не сега. Само някой без капка съвест би изоставил човек, който е толкова зле, че не може да се грижи за себе си.

Тя въздъхна примирено, отпъди всички мисли за парите и се захвана за работа. Отиде до реката да донесе студена вода и изми лицето и гърдите на Коул с безкрайно търпение. Прокарваше отново и отново намокрената материя по сгорещената му плът. По гърдите му растяха къдрави червени косми, толкова меки, че у нея се зароди греховното желание да прокара ръка през тях. Кожата му беше твърда и гладка под пръстите й. Стресна се, когато осъзна, че й е приятно да го докосва.

Стъмни се, настана нощ. Дона отиде няколко пъти до реката за студена вода. Накрая умората я надви и тя се отпусна да си почине. Сега Коул беше по-добре, кожата му вече не гореше под пръстите й. За миг през ума й мина мисълта да тръгне сега, както бе планирала, но се запита как ще се справи Коул, ако треската се върне. Опита се да ожесточи сърцето си срещу агента на железниците, който се бе втурнал неканен в живота й, но не можа. Знаейки, че ще съжалява за решението си, тя разстла постелките на Коул до леглото и легна. Сънят дойде почти веднага.

Коул посегна към Утринна мъгла и се зачуди защо не я намира до себе си в леглото. Имаше нужда от нея. Бяха сродни души, предназначени да се обичат вечно. Защо е напуснала постелята им?

— Утринна мъгла! Къде си, любов моя?

Дона дочу Коул да вика насън и веднага се събуди. Да не би треската да се е върнала? Обзе я тревога. Нямаше лекарства, нямаше с какво да облекчи болките му. Спомни си, че майка й бе събирала лечебни треви в гората, но нямаше представа какви точно.

— Утринна мъгла! Върни се при мене.

Дона стана и се приближи към Коул. Сложи ръка на челото му — беше горещо. Треската се е върнала, точно както се бе опасявала.

— Утринна мъгла!

Когато той започна да се мята, Дона се уплаши, че може да се нарани, и се опита да го успокои.

— Тук съм, Коул. Твоята Утринна мъгла е тук.

Той като че ли я чу и веднага утихна. Въздъхна и й заговори на сиукски. Дона разбра някои думи, защото