— По дяволите, Дона, не говори така! Ще получиш наградата за Коб и Райли. Може би ще успея да ти издействам награда от железниците, задето си върнала парите. Няма нужда да се продаваш.
— По-скоро ще се продавам, отколкото да приема милостиня от тебе.
Втренченият му поглед я прикова на място.
— Какво съм ти направил, по дяволите?
— Ти дойде тук — отрони тя.
Коул не можеше да не се възхити на смелостта на Дона. Беше толкова храбра. Толкова преливаща от живот и страст. Дори жестокото отношение на Коб не бе пречупило духа й.
— Имам да върша работа, Дона. Препитавам се, като намирам откраднатите неща.
Тя го изгледа право в очите, с войнствено изражение и предизвикателно святкащи очи.
— Ами аз от какво ще се препитавам?
Предизвикателството бодна Коул. Защото упрекът й му причиняваше угризения, макар че подобно нещо не би трябвало да прави впечатление на закоравял мъж като него? И вместо да търси какво да отговори, той повдигна лицето на Дона, вгледа се в разкошната мекота на устните й и само след миг притисна устни в нейните. Когато се докоснаха, между тях сякаш избухна пламък. Той я зацелува дръзко, жадно, вкусваше я, без да може да й се насити.
Дона потръпна, когато сетивата й се разбудиха и разпалиха спящата страст. Тя изстена ниско и гърлено, но не можа да си наложи да го спре. Тялото й пламтеше под ръцете му, той обхвана гърдата й и я накара да набъбне и да натежи. Пръстите му напипаха зърното и то щръкна. Дона издаде нисък звук, когато ръцете му се плъзнаха по-надолу, обхващайки закръгленото й задниче, и я притиснаха, зачервена от възбуда, към неговата ерекция. Тя усети това, изпадна в паника и откъсна устата си от опияняващите му целувки.
— Не, моля те! Не искам това!
— Не можеш да ме заблудиш — каза Коул с пресекващ от жажда глас. — Знаеш ли как наричат такива жени като тебе? Драки.
Тя си пое остро дъх.
— Не е честно. Не съм такава.
Желанието му се бе поуталожило, а заедно с това се връщаше и здравият му разум. Топлината на тялото й, избликът на страстта й, нежното й ухание го бяха накарали да забрави, че не е негова и не може да я вземе.
— Знам, че не си — съгласи се Коул. Пусна я нерешително и се дръпна назад. — Сега вече съм добре. Кажи ми къде си скрила парите. Колкото по-скоро си тръгна, толкова по-добре и за двама ни. — Погледна я в лицето с мрачно изражение. — Ти си изкушение, на което май няма да мога да устоя. Знаеш, че те искам. Това не ми харесва, но нищо не мога да направя.
Дона потръпна, усещайки как топлината му се отдръпва заедно с него. Какво й става? Мразеше да я докосва, който и да било мъж, но бе позволила на Коул да я целува и да я гали, сякаш това бе най- естественото нещо на света. Още повече се уплаши, като осъзна, че иска всичко, което Коул бе обещал да направи с нея.
Той искаше да се любят.
Дона дори не знаеше какво е това, да се люби с някого. Коул бе казал, че няма нищо общо със съвкуплението. Каза, че щяло да й хареса. Ами ако?…
— Готова ли си сега да ми покажеш къде са парите?
Тя мина покрай него с изправен гръб и излезе навън. Коул я последва. Заобикаляйки многото дупки, които бе изровил в двора, тя го поведе по пътеката към реката.
— Коб е скрил парите толкова далече? — учуди се Коул.
— Да. Тръгнах след него и видях къде ги скри. Имах намерение да ги взема и да изчезна, след като той се махне или когато се напие като кютук. Но за нещастие той така ме преби, че не можах да тръгна веднага. Ужасно се зарадвах, когато излезе от колибата. Тогава ти се появи и съсипа всичко.
Коул не видя нищо, по което да познае къде са скрити парите.
— Добре, къде са? — запита той с нарастващо любопитство и се отпусна на едно кухо дърво.
Рамото го болеше доста. Беше се преуморил с копаенето.
— Седиш на тях.
Той скочи на крака.
— Какво?
Дона коленичи, бръкна в единия край на кухината и измъкна оттам чувал от зебло. Бутна го към Коул, сякаш беше пълен с нещо опасно.
— Ето, вземи ги! Получи каквото търсеше, сега си тръгвай.
Обърна се рязко и се затича към колибата, оставяйки Коул сам с парите, загледан след нея със слисано изражение. Бе дошъл тук само заради тях. Въпреки това се чувстваше объркан. Все едно беше малко дете и някой му бе взел бонбона от ръцете.
Въздъхна и тръгна бавно подир Дона. Когато влезе в колибата, тя беше заета да готви вечеря.
— Сега ли ще тръгваш, или ще чакаш до утре сутрин? — запита тя с безизразен глас.
Коул трябваше да размисли. Налагаше се да се съобрази с обстоятелствата, да вземе някакви решения. Не беше толкова просто, колкото звучеше от устата на Дона. Как така просто да си отиде и да я остави, като знае какво може да стане с нея, щом той замине? Ако не умре от глад, ще стане плячка на зверове в човешки облик. Всякаква паплач ще започне да се навърта около колибата й. Мисълта, че Дона може да потърси препитание в публичен дом, го накара да изскърца със зъби. Тя не беше курва. Просто беше правила това, което е трябвало, за да оцелее.
— Ако всичко при тебе е наред, ще остана за през нощта. Това копане доста ме умори.
Тя го погледна загрижено. Лицето му бе станало пепеляво. Видя петно от кръв на ризата му и разбра, че раната се е отворила. Какъв инат.
— Ти кървиш. Я седни. Ще ти сменя превръзката и ще видя колко си си навредил.
Коул седна послушно на единия от двата разклатени стола, а Дона се върна при печката, за да налее в една чаша гореща вода от чайника. Сложи водата на масата и намери чисто парче плат.
— Може да боли — предупреди го тя, докато махаше превръзката, залепнала за раната. Когато я свали, изохка. Краищата бяха подпухнали и кървави.
— Инфектирано ли е? — запита Коул, мръщейки се от болка, докато тя махаше остатъците от превръзката.
Дона прехапа устни, разглеждайки раната.
— Раздразнил си я, но не мисля, че е инфектирана. Това копаене…
— Можеше да го предотвратиш, само с една дума.
Срещна погледа му, без да трепне.
— Да, можех. Сега стой мирно, докато ти сложа нова превръзка.
Започна да действа мълчаливо. Прецени, че Коул е изтощен, затова не искаше да го изморява с разговори. Не че той щеше много да се заинтересува от това, което тя би казала… сега, щом вече имаше това, за което бе дошъл. Здравият разум й подсказваше, че вниманието и загрижеността му са били само уловка, за да намери парите. Мъжете бяха еднакви. Всичките им намерения бяха нечисти. Зад всичките им постъпки се криеха задни мисли.
— Готово — каза тя и отстъпи назад, оглеждайки постижението си с критично око. — Не се движи. Вечерята скоро ще бъде готова.
— Благодаря.
Коул искаше да каже още нещо, но нямаше право. Искаше да й каже, че ще я защитава, но не беше вярно. Искаше да каже, че след като си замине, всичко с нея ще е наред, но не беше свикнал да лъже. Искаше… О, господи, като помислеше за това, което наистина искаше от Дона, му ставаше едновременно горещо и студено.
Вечеряха и Коул стана да помогне на Дона да отнесе чиниите в умивалника. Беше се стъмнило и газената лампа пъдеше сенките към най-далечните ъгли.
