майка й я бе учила на този език преди много години.
— Легни до мене, моя любов. Мястото ти е тук.
Дона се стресна, когато Коул посегна към нея и я дръпна да легне до здравата му страна. Погали дългата й черна коса и започна да й говори нежни, любовни думи. Дона не се опита да се освободи, защото, както изглежда, това го успокояваше. Отпусна се леко до него, смаяна от нахлулите мисли. Питаше се какво ли би било всяка нощ да спи в прегръдките на този мъж.
Миг, преди да заспи, на Дона й се стори, че го чува да шепне името й.
Коул се размърда, проверявайки внимателно ръцете й краката си. Чувстваше се все още скован, цялото тяло го болеше, но можеше да се справи. Запита се защо ръцете му са така странно празни. И се сети. Беше се събудил през нощта и беше видял с приятно учудване, че Дона се е сгушила до него. Още усещаше топлината и аромата й.
В колибата нахлу светлина; усещаше я през клепачите си. Отвори бавно очи. Когато мъглата пред него се разсея, я видя. Стоеше до печката, облечена в нова жълта рокля. Изглеждаше като слънчев лъч, ярка и блестяща, със зачервени от горещината бузи. Бе ходила до реката да се изкъпе, косата й беше още влажна и се спускаше на къдрици покрай лицето. Сигурно бе усетила впитите му в нея очи, защото се обърна и погледна към него. Усмихна му се плахо.
— Вече си буден! Как се чувстваш?
— Зле, но се търпи. Не си спомням много нещо, след като ми превърза раната.
— Заспа. Треската се уталожи, мисля, че най-лошото е отминало. Нямах лекарство да ти дам, но направих каквото можах.
— И какво беше то? — полюбопитства Коул.
— Измих те със студена вода, за да намаля треската. Гладен ли си?
Той се усмихна.
— Ужасно съм гладен.
— Добре. Намерих заек в един от капаните. Одрах го и го сготвих, докато спеше. Бульонът ще ти върне силата. Загубил си много кръв.
Тя сипа в чинията бульон и я сложи на малка масичка до леглото. Когато Коул посегна към лъжицата, ръката му трепереше толкова силно, че не можа да я поднесе до устата си, без да я разлее. Тогава Дона отмести ръката му, седна на ръба на леглото и внимателно започна да сипва бульон в устата му.
— Хубаво е — каза той, усещайки как силата му се връща. — Някога, много отдавна — припомни си той, — когато бях болен, близначката ми ме хранеше с бульон, точно както ти сега.
— Имаш сестра близначка? — възкликна Дона. Много искаше да научи нещо повече за този мъж, който така властно се бе намесил в живота й. — Къде е тя сега?
— Ашли и съпругът й Танър живеят в Орегон, с двете си деца. Гостувах им през седемдесет и втора, но оттогава не сме се виждали. Пишем си редовно. Исках пак да им ида на гости, но все не намирах време. Имам племенник, когото не съм виждал.
— Ашли прилича ли на тебе?
— Много по-красива е — отвърна Коул. — И двамата сме зеленооки, но нейната коса е по-червена от моята. Тя тръгна на запад с един керван през шейсет и шеста, за да дойде при мене. Тогава служех в армията. Помолила Танър да се ожени за нея, защото водачът на кервана не приемал сами жени да пътуват с тях. Танър е южняк. Имаше зъб на всички янки, но сестра ми успя да го укроти. Бягащият лос видял Ашли и я отвлякъл от кервана. Напомни ми да ти разкажа някой път тази история.
— Бягащият лос — повтори тя. — Кой е той?
— Вожд на сиукско племе. Живях известно време с тях.
— Там ли срещна Утринна мъгла?
Зелените очи на Коул потъмняха от спомена.
— Утринна мъгла беше полусестра на Бягащия лос. Мисля, че се влюбихме един в друг още в мига, когато очите ни се срещнаха. За нещастие, нямахме много време да бъдем заедно. Налагаше се да напусна племето малко след като се оженихме. Докато ме е нямало, селото била нападнато от воини на племето гарвани. Утринна мъгла беше една от жертвите.
Сърцето на Дона се сви от съжаление. Мъчителната болка, която личеше в зелените дълбини на очите на Коул, показваше, че той все още обича мъртвата си жена. Сигурно е чудесно да бъдеш обичана по този начин, замечта се Дона. Тя не бе познала любовта. Майка й се боеше да показва открито привързаността към дъщеря си. Бащата на Дона беше ревнив и искаше цялото внимание на Зимно небе само за себе си. Ако поне веднъж в живота си познае такава любов, каквато Коул бе изпитвал към Утринна мъгла, това щеше да бъде невероятно блаженство. Тя обаче знаеше, че не бива да иска неща, които никога няма да се случат.
— Съжалявам.
Коул сви рамене.
— Това беше отдавна. Останах при Бягащия лос четири години, преди да разбера, че повече не мога да бягам от света. Не съжалявам за годините, прекарани с племето, научих се да действам, да мисля и да живея като сиуксите. Тези познания ми помогнаха в работата ми и много пъти са ми спасявали живота.
— Защо не си се оженил повторно?
Дона съжали за въпроса още щом го изрече. Не беше нейна работа. Когато Коул си отиде, тя вече никога няма да го види.
Коул отмести очи и си представи Утринна мъгла в деня, когато се разделиха. Очите й бяха замъглени от сълзи, но усмивката й казваше, че знае, че той ще се върне при нея. Любовта им беше предопределена да трае вечно.
— Никоя жена не можа да замести Утринна мъгла в сърцето ми — каза Коул. — Някой ден ще обикнеш някого така и ще разбереш.
Дона го погледна и усети, че вече разбира. Страхуваше се от това, което Коул я караше да чувства. Но вместо да се задълбава в сърцето си и да търси обяснение, тя изведнъж се изправи.
— Искаш ли още бульон?
— Не, сега не. Но се чувствам по-добре. До утре ще съм достатъчно закрепнал, за да продължа търсенето. Трябва да намеря парите, преди Сам и Спайдър да се върнат.
Вгледа се внимателно в нея, очаквайки, че тя ще каже нещо, но остана разочарован, когато тя замълча.
Дона се обърна настрана, знаеше какво иска Коул от нея. Но не можеше да му даде тези пари. За нея това беше въпрос на живот и смърт.
Коул загледа Дона, която се занимаваше с домакинските си работи. Беше се променила, откакто я видя за пръв път преди няколко дни. Очите й вече не гледаха така подплашено, изострените черти на лицето й се бяха отпуснали. Сега изглеждаше някак въздушна и доста по-самоуверена. Понякога му се виждаше дори невинна като дете. И уязвима. Трудно му беше да повярва, че е била интимна с Коб и неговите сподвижници.
Запита се какво ли ще прави тя, когато той си тръгне оттук. Не му беше трудно да се сети защо казва, че не знае къде са откраднатите от влака пари. За съжаление, жена без пари и перспективи нямаше голям избор. Плячката от обира щеше да й осигури нормален живот занапред. Донякъде разбираше защо отрича, че знае къде са парите. Но той беше дошъл да върши работа и чувствата тук нямаха място.
Когато стана време за вечеря, Коул се почувства достатъчно силен, за да стане и да седне до масата. Изми се в кофата с вода, която Дона бе оставила пред вратата, и седна до разклатената маса. Когато тя сложи пред него чиния с вкусна заешка яхния и кнедли, той залапа с голям апетит. Утре щеше да продължи търсенето, затова имаше нужда да се подсили и да закрепне колкото може по-скоро.
— Как е рамото ти? — запита Дона.
— Наболява малко — отвърна той, макар в действителност да усещаше доста силна болка.
— Тая вечер ще спиш на леглото. По-удобно е, отколкото със завивките на пода.
— Можем да спим и двамата на леглото, както снощи.
