Конят на Коул изскочи от рядката горичка, която растеше покрай брега на реката, и препусна по тревистата прерия, заобиколена от ниски хълмове и скалисти възвишения. Коб не се виждаше. Коул изруга и дръпна юздите, защото разбра, че е попаднал в засада. Разбойникът сигурно го е чул да препуска по петите му и се е скрил зад огромните скали, надвиснали от двете страни на пътя. Почувства тръпки в тила, когато видя слънцето да се отразява в нещо лъскаво на няколко крачки вляво. Не беше ли пушката на Коб? Коул пришпори коня, нададе бойния вик на сиуксите и прилепна до стройните хълбоци на Боеца. Животното препусна, направлявано от умелата му ръка.
Когато се спусна право към мястото, където се криеше Коб, край ушите на Коул профучаха няколко куршума. Някои биха го нарекли изключително безразсъден, други — безстрашен, но истината беше, че той бе свикнал с опасността и често рискуваше живота си.
Коул извади пушката от калъфа на седлото, защото знаеше, че е достатъчно близо, за да отговори точно на стрелбата на Коб. Не искаше до го убива, ако не се налага. Разбойникът му трябваше жив, за да каже къде са парите от влака, ако не се намерят сега у него. За нещастие, един от куршумите на Коул рикошира в скалата зад Коб и прониза сърцето му откъм гърба. Той умря моментално.
— Дяволите да го вземат! — изруга Коул, когато стигна при Коб и видя, че куршумът му го е улучил смъртоносно. — Ама че късмет! — измърмори кисело, след като претърси дисагите на мъртвеца и намери само малко пари и златна гривна с рубини.
Натовари тялото на Коб на седлото на коня му и го откара в Додж Сити. Предаде го на властите и се отби при шерифа, за да съобщи за смъртта на разбойника.
— Има награда за главата на Били Коб — каза шериф Тайлър.
— Ще дойда да си я взема, като намеря откраднатото от влака. Коб не носеше нищо със себе си, затова предполагам, че още е в скривалището му. Сега отивам право там.
Шериф Тайлър се изненада.
— Не ми казвай, че копелето е имало някакво скривалище наоколо! Никога нямаше да предположа, че се е окопал толкова близо до Додж Сити. Ами останалите от бандата му?
— Разделиха се. Партньорът ми е по следите им.
— Онзи може да е поверил плячката на някого от бандата.
— Залагам и последния си долар, че Коб я е взел със себе си, когато бандата се раздели. Дългичко ще трябва да чакат за своя дял. Ти за всеки случай бъди нащрек.
— Ще си държа очите отворени, Уебстър. Аз винаги си сътруднича с железницата. Благодарение на нея Додж Сити процъфтява и всички оценяваме това. Надявам се да намериш парите. Аз ще се погрижа да проследят останалите бандити. Месеци наред вече ги търся. Изчезват веднага щом ограбят някой влак и се появяват едва когато са замислили ново нападение. Искаш ли да дойда в колибата с тебе?
— Не, няма нужда. Ще намеря откраднатото, дори ако трябва да преобърна колибата и околностите й с главата надолу.
Тайлър кимна.
— Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.
— А, още нещо, шерифе. Ако партньорът ми се появи, кажи му къде съм. Казва се Санди Джонсън.
Обясни на шерифа къде се намира колибата и тръгна. Нямаше представа колко време ще му отнеме търсенето на парите, но със сигурност нямаше да се откаже, преди да е открил и последния петак.
Коул се приближи предпазливо към колибата. Шумът, който беше чул, преди Коб да излезе, му подсказваше, че вътре има някой. Когато огледа пристройките, откри оседлано муле, но не и коне. Спря пред вратата на колибата, с ръка на приклада. Вдигна резето и бутна вратата. Отначало малката колиба му се видя празна. После забеляза жената, свита в тъмния ъгъл като изплашена сърна.
Дългата й до кръста черна коса падаше разбъркана пред лицето и закриваше чертите й. Той я загледа объркано. Спомни си за друга жена със също такава черна коса, непрогледна като нощта. Жена, която бе обичал повече от собствения си живот.
— Утринна мъгла…
Думите се изплъзнаха от устните му като милувка. Но щом изрече на глас името на любимата си, това го върна в действителността.
— Коя си ти? Какво правиш тук?
Жената в сянката се сви още повече. Коул не разбра дали е от облекчение, или от страх. Дръпна я да излезе напред, но тя остана вкопана в тъмния ъгъл.
— Няма да ти сторя нищо. Можеш ли да говориш? Коя си ти? Какво правиш тук?
Чу я да въздъхва и видя как изправя рамене.
— Мога да говоря. Помислих те за Били.
Гласът й беше мек и приятен; звукът погали слуха му като топъл мед.
— Излез на светло да те видя.
— Ти приятел на Били ли си? Не съм те виждала досега. Били го няма.
— Знам, че го няма. Успокой се, не съм приятел на Били Коб. Ти негова жена ли си?
Тя се поколеба.
— Да, съпругата му.
Коул изруга цветисто. Коб бил имал жена! И това ако не е върхът! Май трябваше да й съобщи, че е убил мъжа й. Надяваше се да не се разрази някоя истерия, защото сериозно се съмняваше, че би могъл да се справи.
Жената излезе от сянката; лицето й не се виждаше от гъстите черни коси.
— Човек на закона ли си?
— Може да се каже. Как ти е името?
— Дона. Ще заведеш ли Били в затвора?
Изглеждаше крехка и беззащитна и на Коул му дожаля за нея. Би ожалил всяка жена, която е била принудена да живее с човек като Коб.
Макар че не можеше да види лицето й, дрезгавият й глас го омая. Но той се отърси от внезапното вълшебство и поде:
— Няма как да го кажа по-меко, госпожо Коб — мъжът ти е мъртъв.
Дона вдигна рязко глава, разкривайки пред Коул огромните си сини очи… и покритото си с белези лице. Той ахна. Под двете й очи имаше огромни синини, а по високите скули личаха пурпурни петна. Подутите й устни бяха сцепени и още кървяха.
— Не ме наричай госпожа Коб. Мразя това име.
— Ах, кучият му син! Коб ли ти направи това? Много бързо умря — изрече Коул със свиреп тон. — Трябва да те види лекар.
Дона поклати глава.
— Не, ще ми мине. И друг път съм била така. Сигурен ли си, че Били е мъртъв?
В гласа й потрепна надежда.
— Вече навярно е заровен в гробището Буут Хил. Предадох трупа му лично.
— Кой го уби?
Коул трепна. Да не би да е обичала онзи мизерник? Явно и преди я е млатил така. Какво кара жените да живеят с подобни типове?
— Аз. Съжалявам. Не исках да го убивам. Бих предпочел да го пленя жив.
Дона се изсмя безрадостно.
— Не съжалявай. Аз се радвам. — Дълбоко в себе си тя дори ликуваше. Радваше се от дън — душа. В проблясъка на очите й се долавяше дори някаква лудост. — Толкова го мразех тоя звяр!
Стройното й тяло трепереше от едва сдържани чувства. И още нещо.
Трепереше от възторг.
— Защо си се омъжила за човек, когото ненавиждаш?
— Баща ми ме продаде на Коб преди пет години. Той можеше да ме получи от татко само ако се ожени за мене.
— Не си ли имала никакъв избор?
— Ако не си забелязал, господине, аз съм метиска. В наши дни индианците нямат особено голям
