— Много добре. Засега ще оставим нещата така, понеже не искаш да говориш за това. Ако си в състояние, може би ще успееш да стъкмиш нещо за ядене. Утре ще започна да търся парите. Освен ако — и той я погледна втренчено — не спестиш неприятностите и на себе си, и на мене и не ми кажеш къде са скрити.
— Казах ти, Били…
— … не ти се е доверявал. Знам. Добре, както искаш. А какво става с яденето?
— Аз… тук няма…
Тя сви красноречиво рамене, отказвайки да го погледне в очите.
— Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш. Че няма храна в колибата, нали? Коб те е оставял тук, без да се погрижи за тебе. Само се виж, станала си кожа и кости. Какво ядеш, когато него го няма?
Дона се зачуди какво да му отговори. Не й беше лесно. Били я оставяше на самотек. Не й даваше пари, така че нямаше защо да ходи до града. След известно време разбра, че той нарочно я оставя без пари. Не искаше тя да броди наоколо, събуждайки подозрение, и да привлече вниманието на пазителите на закона. Обикновено донасяше храна и тя трябваше да преживява така.
— Ловя риба и хващам малки животни, когато мога. Били обикновено донася храна, но този път дойде с празни ръце. Не можеше да иде в града за храна, страхуваше се да не го познаят.
— В дисагите ми има това-онова. Ще го донеса и можеш да сготвиш нещо за двама ни. Не е много, но ще стигне, докато намеря нови припаси от града.
— Не се тревожи. Няма да стоиш дълго. Тук няма никакви скрити пари. Били сигурно ги е дал на някого от бандата си да ги пази.
Коул изсумтя презрително.
— Знаеш, че Били няма да постъпи така. Плячката е тук, Дона, залагам живота си.
И той излезе от колибата.
Тя стана с мъка от стола. Гърбът я болеше ужасно от ударите на Били. Отново се бе опитал да бъде мъж с нея, но без успех. Все същото. Нищо не се бе променяло в петте години на брака им. Вместо да припише сексуалната си немощ на раната, която бе получил в един банков обир, преди да се оженят, той обвиняваше Дона, че не е достатъчно женствена, за да го възбуди. И резултатите бяха все едни и същи — побой. Утоляваше сексуалната си жажда, като я налагаше с юмруци, а когато се умореше, сваляше колана и започваше да я бие с него по гърба и където свари, докато не капнеше от умора.
Слава богу, че се връщаше рядко в скривалището си, помисли Дона, докато сипваше последното кафе в кафеничето и палеше печката с последните дърва.
Единственият лукс в колибата беше готварската печка и тя непрекъснато благославяше предишните обитатели, че са я оставили. Печката осигуряваше благословена топлина през зимата, когато снегът, носен от вятъра, проникваше през цепнатините в стените и край капаците на прозорците.
Коул се върна с една пълна торба и я остави на мивката.
— Не е много. Малко картофи, една глава лук, бекон и фасул. Ще се справиш ли?
Дона се изсмя безрадостно.
— Това е много повече, отколкото някога съм имала.
Коул се извърна, не можейки да скрие жалостта, която почувства към нея.
— Трябва да се погрижа за коня си. Ще се намери ли малко сено за Боеца?
— Има сено колкото искаш. Били се грижеше за животните си по-добре, отколкото за мене.
Коул изпухтя възмутено, стреснат от картината, която извикаха думите й. Какво ли я правил този мръсник с нея, освен че я е налагал на воля? Дона беше плашлива като младо жребче, не вярваше на мъжете, така малтретирана, че не беше за вярване. Беше като крехка, счупена кукла, със съсипан дух и разстроена до непоправимост душа.
Дона знаеше какво мисли Коул, но това не я интересуваше. Нека си мисли, че е безпомощна; това й беше изгодно. Нека вярва, че духът й е сломен, че няма капка смелост. Именно тя ще се смее последна, когато напусне колибата с откраднатите от Били пари. След ужасния днешен побой бе разбрала, че вече не може да продължава така. Беше го проследила, когато скриваше плячката от обира, още в деня, когато пристигна в колибата, и се молеше само да замине по-скоро по някаква работа, за да може да вземе парите и да избяга.
За нещастие ръката на Били се оказа по-тежка от обикновено и този път й трябваше повече време, за да се съвземе от боя. Когато успя да се надигне на крака, бе дошъл Коул Уебстър и временно бе осуетил плановете й. Сега трябваше час по-скоро да се отърве от пазителя на закона, преди да са дошли ония от бандата на Коб, за да вземат своя дял от плячката.
Дона започна сръчно и бързо да готви ядене с продуктите, които бе донесъл Коул. Изпържи бекона и използва останалата в тигана мазнина, за да изпържи лука заедно с картофите. Имаше достатъчно брашно за питки, тя ги замеси и ги пъхна във фурната да се опекат. Когато Коул влезе отново в колибата, завари вечерята на масата. Нахраниха се мълчаливо, заети със собствените си мисли.
— Хубаво беше — каза Коул, като се облегна назад и изпи последната глътка кафе.
— Благодаря.
Дона обра малкото мазнина в чинията си със залък. На масата бе останала една последна питка и тя я погледна лакомо. Коб обаче я беше свикнал да не посяга към нищо, което той би могъл да поиска за себе си. Понякога я караше да го гледа, докато яде, само за да я унижи, задето не е успяла да го задоволи сексуално.
Коул видя накъде гледа и преглътна буцата жалост, заседнала в гърлото му.
— Нищо повече не мога да хапна. Изяж тая питка. Ще ида утре рано сутринта в Додж за провизии. Към обед ще съм тук.
Дона кимна. Гордостта беше за глупаците, а тя не беше глупачка. Беше от оцеляващите. Щеше да оцелее след посещението на Коул. И щеше да има пари, за да си купи всичката храна, която може да изяде.
— Нямам пари, за да платя за храната — каза тя, облизвайки последните трохи от пръстите си.
Когато зърна розовото езиче на Дона да обира трохите от пръстите й, тялото на Коул реагира така, както никога не би предположил. Размърда се и се опита да не мисли за другите неща, които тя би могла да прави с езика си. Та това момиче беше жена на разбойник, за Бога. Волно или неволно, беше спала с Коб и Господ знае с още колко други мъже. Излъга за парите; той беше сигурен, че е участвала в бандата наравно с останалите.
— Не съм ти искал пари. Не очаквам да ме храниш, докато стоя тук. В шкафа ти няма нищо, ти самата едва се изхранваш. Разбира се — подхвърли той, — можеш да спестиш и на двама ни много неприятности, ако ми покажеш къде Коб е скрил парите.
— Щях да ти кажа, ако знаех — погледна го нацупено Дона. — Хайде, търси, нищо няма да намериш. Защо не си тръгнеш още сега? Само ще си загубиш времето с това търсене.
— Добър опит, Дона, но няма да се хвана. Имам нюх за тези неща и той ми казва, че парите са тук. Плащат ми, за да ги открия, и проклет да съм, ако не го сторя. Много по-лесно щеше да е и за двама ни, ако ми сътрудничиш. Няма защо да си вярна към Коб след всичко, което ти е направил. Какво смяташ да правиш, да дадеш парите на бандата, след като задържиш дела на Коб?
Не, ще ги задържа всичките, помисли Дона. И запита, вече на глас:
— Колко смяташ да останеш тук?
— Колкото трябва. — Той се обърна към вратата. — Ще спя вън в сеното. Лека нощ, Дона.
Тя го загледа как излиза и повдигна ъглите на устата си в презрителна усмивка. Точно когато най- накрая й се случи нещо хубаво, тоя железничарски наемник се появи и развали цялата работа. Пет дълги, отчаяни години тя се бе молила Коб да умре. Два пъти се бе опитала да избяга, но и двата пъти той я откри и я довлече обратно, а после я наби така, че не можеше да ходи. Сега, когато имаше и възможността, и средствата да напусне това отвратително място, където бе търпяла само мъки и унижения, Коул Уебстър искаше да й отнеме всичко.
Дона се заразхожда из тясната колиба; беше твърде изнервена, за да заспи, а не можеше и да стои на едно място. Нощта бе изключително топла, луната блестеше ярко и примамващо. Тя знаеше, че реката ще е много топла и ще успокои пребитото й тяло. Реши да излезе и да се изкъпе. Когато Коб използваше колибата за скривалище, тя нарочно ходеше разчорлена и раздърпана пред него и другите бандити. Дни наред нито
