— Евнух и пазач на моя харем. Отмъкнах го от сарая на Ибрахим при едно от тайните ми посещения в Истанбул. Ще се зарадва, че ще има да пази още една жена, защото предполагам, че дните му са скучни, като има да се грижи само за Сафие.
Пристъп на нежелана ревност се надигна у Уилоу. Как беше възможно, когато тя изобщо не се интересуваше от похитителя си? Той беше кръвожаден пират без никаква съвест.
— Колко време ще остана в харема ти?
Тарик вдигна рамене.
— Колкото трябва. Когато хвърлим котва на Липси, ще пратя Ахмед в Истанбул да уреди размяната чрез моята свръзка. Други въпроси?
— Сафие твоя съпруга ли е, или наложница?
— Наложница.
— Любимата, която си оставил в Истанбул, твоя жена ли е?
— Нямам съпруга. — Махна нетърпеливо с ръка. — Закуската ти изстива. Просто дойдох да те предупредя, че се задава буря.
Неверие оцвети думите на Уилоу.
— Буря ли? Как е възможно, не съм виждала по-хубав ден.
— Прекалено хубав. Тъмни бурни облаци се събират на запад. Бурята ще се разрази преди мръкване. Дори в момента екипажът привързва товара в трюмовете, за да не се преобърне. Дойдох да те предупредя, докато още имам време. Ще пратя Осман с едно въже. Вържи се за нещо солидно, например за леглото, ако клатенето се засили прекалено.
Уилоу пребледня.
— Защо мислиш, че бурята ще е много силна?
— Инстинктът. Виждал съм много пъти такова небе, за да знам, че трябва да се приготвя за най-лошото. Не се тревожи, корабът ще се справи и ще ни отведе живи и здрави у дома.
У дома, помисли тя, след като Тарик излезе. Как искаше това да е вярно. Би дала всичко, само и само да си бъде сега у дома. Баща й беше решил, че ще е по-безопасно да пътува но море до Марсилия заради честите нападения и обири по пътищата във Франция. И през ум не му беше минавало, че корабът й ще бъде нападнат от пирати.
Мислите на Уилоу се обърнаха навътре, докато ровеше из закуската от питки, сирене и месо от агнето, което готвачът беше заклал вчера. Спомни си колко скучно беше пътуването от Англия до Марсилия и се запита какво се беше объркало по обратния път. Пиратският кораб беше изскочил изневиделица, бяха отвели само нея и камериерката й, след като екипажът на „Бриз“ се предаде. Бе претърпял минимални щети и пиратите го пуснаха да продължи пътя си, след като отнесоха ценния товар, включително Уилоу и камериерката й.
Дните след пленяването й се губеха. Двете с Кити бяха живи и здрави, никой не ги докосна, от което двете бяха много изненадани и облекчени. Правеха си компания в нещастието. Но щом стигнаха в Алжир и научиха съдбата си, страхът стана постоянен спътник на Уилоу. Мисълта да живее зад стени, без никаква връзка с обществото, докато чака волята на султана, беше ужасна.
Тя не можеше и нямаше да позволи това да й се случи. Осман беше казал, че на Липси живеят гръцки селяни. Може би беше възможно тя да ги убеди да й помогнат да избяга. Знаеше, че Тарик не иска да й навреди, но той беше твърдо решен да я прати на брат си.
Към пладне започна да духа вятър, макар че времето още не можеше да бъде описано като бурно. Уилоу би нарекла вятъра обикновен бриз. Отиде до прозореца и се вгледа в небето. Виждаше слънцето, но й се струваше, че то се плъзга зад някакви странни на вид облаци.
Осман й донесе обеда, а заедно с него и въжето, което Тарик беше обещал. Тръгна си твърде бързо, за да му зададе и други въпроси. Уилоу заподозря, че Тарик го е укорил строго, задето се е разбъбрил.
Порови малко в неапетитното на вид ядене в чинията, мечтаейки за пресен плод или за филия топъл хляб с масло и мед. Изяде по-голямата част от порцията, защото знаеше, че щом бурята се разрази, никой няма да мисли за храна.
Предположението й се оказа вярно. Времето за вечеря дойде и отмина, но никой не й донесе храна. Слънцето беше изчезнало и небето беше добило грозен пурпурен оттенък, зловещ признак за това, което предстоеше. Вятърът виеше около кораба, носът му започна да се забива във вълните, появи се и странично люлеене. Уилоу седна на леглото и се хвана за таблата, опитвайки се да не обръща внимание на пристъпите на морска болест, които заплашваха да я надвият. По принцип не страдаше от морска болест, но това подмятане беше по-жестоко от всичко, което беше изпитвала досега.
Тогава тайнствените пурпурни облаци угасиха дневната светлина. Далечен грохот на гръмотевица надви воя на вятъра, блеснаха светкавици. Рязко захладня. Уилоу усети студения полъх и се зарови под одеялата на леглото. Не се чувстваше в по-голяма безопасност, но поне й беше топло.
Бурята удари с дива ярост. Разнесе се силен гръм, светкавица проряза небето, което бе станало черно, морето се надигна, сякаш искаше да погълне кораба. Уилоу не чуваше нищо от воя на вятъра. Струваше й се, че всички са пометени във водата.
Когато „Отмъщение“ продължи да се люлее силно, Уилоу разбра, че е време да използва въжето. Изпълзявайки от леглото, тя се уви с едно одеяло и намери въжето, което Осман беше оставил. Върза се за таблата на леглото и остави възела пред себе си, за да се освободи бързо, ако внезапно се наложи да бяга.
Нямаше представа колко дълго е вилняла бурята. Времето като че ли беше спряло, докато тя се бореше едновременно с морската болест и със световъртежа от силното люлеене на кораба. В тези отчаяни часове не видя никого. Сякаш беше забравена в един полудял свят.
Точно когато беше в най-лошо състояние, дочу вик, надвил дивия рев на вятъра:
— Човек зад борда!
Първата й мисъл беше, че не е сама на кораба. Втората беше по-страшна. Ами ако Тарик е паднал зад борда? Без него нямаше никаква закрила от екипажа му. Знаеше, че не може да разчита на Мустафа, защото той не я харесваше. Последната и най-отрезвяваща мисъл беше, че не иска Тарик да умре.
Пренебрегвайки собствената си безопасност, Уилоу се освободи от въжето и полека се придвижи към вратата. Корабът се люшна внезапно настрани. Тя падна и се натърти силно. Стана веднага и без да обръща внимание на болките в тялото си, пропълзя към вратата. Хванала се здраво за нея, тя полека се изправи. Събра сили и отвори вратата. Силният порив на вятъра я блъсна и тя се отвори рязко докрай.
Вятърът буквално й отне дъха, а острите дъждовни струи се забиваха в кожата й като игли. Взирайки се през непроницаемата водна завеса, Уилоу видя няколко мъже, застанали до перилата. Там ли беше паднал морякът?
Сърцето й се сви, когато осъзна, че вятърът ще я отнесе, ако излезе от убежището си под квартердека, но надеждите й се съживиха, когато видя въжето, опънато през палубата. Ако се хванеше за него, би могла да се придвижи до перилата. Трябваше да разбере кой е паднал зад борда. Животът й зависеше от това.
Поемайки си дъх, за да се успокои, тя се хвърли към въжето, което беше само на няколко стъпки от мястото, където беше застанала. Хвана го здраво и се запридвижва по откритата палуба. Спъна се два пъти и щеше да бъде отнесена, ако не се държеше здраво за хлъзгавото въже. Знаеше, че трябва да се върне в относителната сигурност на каютата, но се налагаше да разбере дали не е загубила Тарик.
Внезапно корабът подскочи нагоре, после хлътна надолу. Кракът на Уилоу се плъзна и се случи най- лошото. Въжето се скъса. Тя извика, хлъзвайки се по мократа палуба. Никой не я чу. Тя се уплаши истински, когато една вълна, по-висока от кораба, се надигна над борда, грабна я и я повлече към водния й гроб.
Изрече кратичка молитва, затвори очи и се приготви да умре. Избегна смъртта за малко, когато нещо твърдо се вкопчи в краката й, внезапно прекъсвайки плъзгането й към вечността.
Усети се издърпана назад въпреки тегленето на водата, мъчително, инч по инч. След може би цяла вечност, поне така й се стори, беше изправена на крака и натикана в каютата си. Дишайки тежко, тя се опита да овладее треперенето си Изтри водата от очите си и се взря в своя спасител. Треперенето й се засили, когато погледна в очите на ада с цялата му ярост.
— Да не си полудяла? — викна Тарик. — Какво те прихвана да излизаш от каютата?
Уилоу преглътна мъчително, отстъпвайки пред гнева му.
