Следващите две седмици минаха еднообразно. Уилоу не бе виждала Тарик от нощта, в която той отне девствеността й. Макар че й беше трудно да си го обясни, но той й липсваше. Бейба и Али Хара й угаждаха във всичко, но те не можеха да й осигурят общуването, на което се наслаждаваше с Тарик. Сафие се държеше на разстояние. Наложницата като че ли се движеше свободно, често излизаше от харема без разрешение. Изглеждаше, че правилата не важат за Сафие. Уилоу нямаше представа къде ходи тя, когато излиза.
Един ден Уилоу беше в хамама, наслаждавайки се на банята, когато усети, че някой я наблюдава. Повика Бейба, но старата жена сигурно не я беше чула, защото не отговори. Тя си спомни за отвора и обърна глава към решетката, откъдето Тарик веднъж я беше наблюдавал, докато се къпе.
— Тарик, ти ли си? Следиш ли ме?
Усети една сянка да се движи зад решетката, после тя изчезна и с нея чувството, че е била шпионирана.
По-късно този ден Уилоу седеше на една скамейка в малката градина, отегчена и неспокойна. Със сигурност щеше да загине, ако трябваше да прекара остатъка от дните си затворена сред някакви стени. Време беше да избяга, въпреки че шансовете й бяха слаби.
Сподави един стон, когато Сафие влезе в градината и се понесе плавно към нея. Ханъмата беше последният човек, с когото Уилоу би искала да говори. Тя подозираше, че други жени топлят леглото на Тарик през последните две седмици, и тази мисъл никак не й харесваше.
— Изглеждаш нещастна — изрече Сафие, кацвайки до нея, а аз съм невероятно щастлива. — Прикри една прозявка.
— Принц Тарик ме повика в леглото си снощи. Той е неуморим любовник, но ти вече го знаеш.
— Радвам се за тебе — измърмори Уилоу. — Не съм тук по свой избор, нито пък за да задоволявам прищевките на Тарик. — Понечи да стане.
— Не, не си отивай — каза Сафие. — Ако искаш да се махнеш, може би ще мога да ти помогна.
Уилоу се отпусна отново на скамейката до Сафие.
— Как можеш да ми помогнеш?
— За разлика от тебе аз не съм затворена в харема. Почти нямам ограничения, освен че трябва да нося кафтан и воал, когато излизам.
— Къде ходиш?
— Пиратите и жените им живеят в Пиратския град, около пристанището. Жените продават дреболийки на пазара — неща, от които вече нямат нужда или които не искат. Понякога посещавам пазара, за да разглеждам стоките им. Всички знаят, че принадлежа на техния принц, и никой не смее да ме закача.
— Тарик знае ли, че излизаш от харема?
— Принцът знае и одобрява. Тук е Липси, не е Истанбул, и той не ми придиря особено много. Понякога Али Хара ме съпровожда, а понякога ходя сама.
Фините вежди на Уилоу се събраха на челото й.
— Как това ще ми помогне? Тарик никога не би ми позволил да изляза от харема.
— Понякога ходя в градчето Липси, малко гръцко селище, където живеят повечето местни. Приятелка съм с тамошните хора. Може би мога да наема някого със здрава лодка да те отведе на голямата земя, в Гърция. Оттам можеш да заминеш за Англия.
Надежда трепна в гърдите на Уилоу.
— Нямам никакви пари или скъпоценности.
— Ще ти дам пари. Принц Тарик е великодушен любовник. Дава ми пари и скъпоценности от своя дял от плячката от турските кораби. — Тя вдигна рамене. — Тъй като почти нямам нужда от пари, ще ти ги дам.
Предложението на Сафие изглеждаше прекалено добро, за да е истина. Защо наложницата на Тарик искаше да й помогне?
— Защо да ти вярвам?
Сафие я изгледа раздразнено.
— Мислиш ли, че те искам тук? Господарят ми се е побъркал по тебе. Бих направила всичко, само и само да изчезнеш.
— Кога можеш да уредиш заминаването ми?
Усмивката на Сафие беше искрена.
— Няма да се бавя. Когато излезеш, ще носиш моя кафтан и воала ми. Всички ще помислят, че съм тръгнала на разходка.
— Ами Али Хара? Няма ли да заподозре нещо?
— Често излизам сама. Островът е малък, жителите му не са много. Харемът на принц Тарик не е затвор.
Уилоу изсумтя:
— За мене е.
— Твоето положение е различно. Принцът те държи под охрана с основание.
— Тарик няма ли да ти се сърди, че ми помагаш да избягам?
Сафие вдигна рамене.
Ще отрека, че знам каквото и да било за бягството ти. Може сама да си открила градинската вратичка, да си откраднала пари от мене и да си платила за пътуването до Гърция. Всичко е възможно за находчивата жена.
— Има градинска вратичка? — запита Уилоу, оглеждайки високите стени, обграждащи градината, в търсене на портата към свободата. — Покажи ми я.
— Ще ти я покажа, но не сега. Ще се провалиш, ако се опиташ да избягаш, преди всичко да е готово. Не можеш да го направиш сама, жено; ще те хванат и ще те върнат, което никоя от нас двете не иска.
— Много добре, но моля те, побързай. Ще имам нужда и от дрехи. Не мога да изляза пред хора така, както се обличам в харема.
— Добре — каза Сафие. — Ще ти купя гръцки селски дрехи на пазара.
След като Сафие си тръгна, Уилоу остана, съзерцавайки плуващите в малкото езерце рибки. За първи път от цяла вечност усети надежда. Не вярваше на Сафие, но вярваше на ревността й. Сафие искаше не по-малко от нея тя да се махне оттук.
Спомни си за градинската вратичка, за която й беше споменала Сафие, и реши да проучи сама, за всеки случай, ако нещо се обърка. Правейки се, че разглежда растенията, докато се разхождаше сред храсталака, тя тайно огледа трите стени, обграждащи градината. Отначало не видя нищо, което да сочи наличието на врата. При втората обиколка на градината отмести гъстите клони на храстите и намери това, което търсеше: покрита с бръшлян портичка, която се губеше сред околната зеленина. Ако не я беше търсила, никога нямаше да я забележи. Опита дръжката и беше изненадана, че поддаде. Но не я отвори. Тъй като беше практична, реши да изчака Сафие да й проправи пътя. Без пари или прилични дрехи нямаше да стигне много далече. А и русата й коса със сигурност щеше да събуди подозрение.
Следващите няколко дни бяха чиста агония за Уилоу. Предчувствието я правеше неспокойна и раздразнителна. Когато Тарик се появи в харема, тя беше сигурна, че планът на Сафие се е объркал. Беше сама в градината, когато той я намери. Това беше първият път, когато го виждаше след онази съдбовна нощ в неговата стая.
— Бейба ми каза, че ще те намеря тук — изрече Тарик.
— В градината е спокойно — отвърна Уилоу, без да го поглежда.
Не искаше той да види колко силно й въздейства присъствието му; дори само като се намираше близо до него, това караше кожата й да изтръпва и кръвта й да кипва.
— Радвам се, че си намерила място, което да ти харесва.
Тогава тя го погледна.
— Защо си тук?
