— Капитан Фауд. Ще го доведа и ще ти забъркам нещо да облекча болката ти.
И тя побърза да излезе.
Ярост се надигна като ураган в душата на Тарик. Мустафа нямаше право да отменя заповедите му! Глави щяха да падат заради това предателство! Уилоу не би се съгласила доброволно да иде при Ибрахим, нали? Не, тя щеше да се бори със зъби и нокти да остане свободна. Внезапно той си спомни нещо, което тя беше изрекла, преди той да се поддаде на упойката. Беше казала, че го обича, и беше го помолила да й прости.
Вратата се отвори и капитан Фауд влезе в стаята.
— Викал си ме, господарю?
— Да — отсече Тарик. — Отвържи ме.
— Не мога, господарю. Чак утре.
— По чия заповед?
— На Мустафа. Той не можеше да позволи да отидеш на смърт и аз се съгласих с него. Всичко ще бъде наред — продължи той. — Мустафа ще доведе Салиха султан, а ти няма да загубиш живота си.
— Ами Уилоу? Нейният живот нищо ли не означава за вас?
— Ибрахим няма да я убие. Тя е твърде красива и той дълго я е чакал. Бейба не ти ли каза, че тя се качи доброволно на борда на „Отмъщение“?
— Да, каза ми, макар че какво значение има. Защо мислиш, че смятах да разменя живота си срещу този на майка ми? Не мога да понеса Уилоу да отиде в леглото на Ибрахим. Развържи ме и може би ще успея да догоня „Отмъщение“. Трябва да има поне един кораб от моята флота на котва в пристанището.
— Ще те пусна утре — обеща Фауд, — но не храни илюзии, че можеш да настигнеш „Отмъщение“. Няма кораб, който да е по-бърз от твоя флагман. Докато стигнеш Истанбул, ще бъде твърде късно.
— Защо го правиш? Можех да потопя кораба ти и да убия тебе и екипажа ти, но ви подарих живота.
— Сега аз решавам да те оставя да живееш, принце. Никоя жена не е ценна колкото твоя живот, дори прелестната Уилоу.
— Ако няма да ме освободиш, махай се от очите ми! — изрева Тарик през зъби.
— Много добре.
Капитанът въздъхна и се обърна, за да излезе.
— Чакай, Фауд — спря го Тарик. — Ако искаш да опазиш главата на раменете си, погрижи се утре да има готов кораб, който да ме чака.
Лицето на Фауд доби смъртен зеленикав оттенък, докато излизаше от стаята.
Тарик кипеше в безсилен гняв, неспособен да мисли ясно поради болката в главата. Не можеше да повярва, че Уилоу се е качила доброволно на борда на „Отмъщение“.
Вик се изтръгна от гърлото му, когато помраченият му ум осъзна значението на постъпката й. Ако Уилоу е отишла доброволно при Ибрахим, сигурно го е сторила от любов. Обича него, Тарик, толкова много, че се хвърли доброволно в най-големия си кошмар — робството.
Смазан от мъка, той затвори очи, за да мисли по-ясно. Веднага щом бъдеше свободен, щеше да отплава за Истанбул. Ако не успееше да настигне „Отмъщение“, щеше да намери друг начин да спаси Уилоу.
Заспа и след известно време се събуди от шум в стаята. Обърна глава към вратата, благодарен, че болката в главата му е отслабнала и може пак да мисли ясно.
— Донесох ти храна, господарю — каза Бейба, приближавайки се към леглото. Постави подноса на нощната масичка и придърпа един стол. — Донесох и чай. Ще те ободри. Още ли те боли?
Тарик се намръщи, вгледан в димящата чаша, която Бейба му подаваше, и отвърна глава.
— Не ти искам гнусните отвари.
— Сигурно си жаден — заувещава го старата жена. — Уверявам те, няма нищо в чая.
— Ако лъжеш, ще си изпатиш.
— Не те лъжа, господарю. Моля те, пийни.
Тя поднесе чашата към устните му. Тарик отпи предпазливо, после пак. След това и позволи да го нахрани. Имаше нужда от всичките си сили, щом бъдеше отново свободен.
Развързаха го по пладне на другия ден. Веднага щом се видя свободен, мина през сарая в пристъп на убийствен гняв и в това настроение стигна на пристанището. Капитан Фауд го чакаше.
— Готов ли е корабът? — запита Тарик с треперещ от гняв глас.
— Да, принце. Вземи моя кораб; поправен е и е снабден с всичко необходимо. Аллах да е с тебе.
Да, щеше да е нужна силата на самия Аллах, за да изтръгне Уилоу от ноктите на Ибрахим.
14
Ясно време и безоблачни дни и нощи обгръщаха „Отмъщение“ по пътя към Истанбул. Корабът летеше пред вятъра, като че ли имаше крила. Уилоу си пожелаваше ураган, който да отложи неизбежното, но не излезе нищо подобно. Въпреки компанията на Али Хара настроението й съвсем не беше весело. Тарик й липсваше.
Той беше пожелал да умре заради нея.
Уилоу стоеше до перилата, взирайки се мрачно в синьозелените вълни, които се разбиваха под кораба, когато Али Хара дойде при нея.
— Споделям мъката ти, господарке.
Уилоу въздъхна.
— Едва ли знаеш как се чувствам, но ти благодаря за съчувствието. Скоро ли ще стигнем Истанбул?
— Липси е много близо до южния бряг на Турция, но е доста далече от Истанбул. Поне седем дни трябва да пътуваме дотам.
— Мислиш ли, че принц Тарик може да настигне „Отмъщение“, ако реши да ни последва?
— Малко вероятно е, господарке. Няма по-бърз кораб от „Отмъщение“. Мустафа се надява принцът да разбере, че ще бъде безполезно, и да не се опитва да предприема това пътуване.
— И аз се надявам — прошепна Уилоу.
Ако Тарик я последваше в Истанбул, всичките им жертви за него щяха да бъдат безсмислени. Той щеше да бъде хванат и екзекутиран още със слизането на брега.
Сякаш прочел мислите й, Али Хара изрече:
— Няма да бъде толкова глупав, че да слезе в града, щом ти бъдеш предадена на Ибрахим. Ще бъде безсмислено, защото майка му вече ще бъде на борда на „Отмъщение“. Вероятно ще пресрещне „Отмъщение“ по обратния му път и ще се види с майка си в открито море.
— Ще ме забрави — прошепна Уилоу, обръщайки глава, за да не види Али Хара сълзите й.
— Не мога да чета в сърцето на господаря си, но не вярвам да те забрави.
Уилоу се вкопчи в тези думи. Уплаши се, че те може да бъдат всичко, което ще й остане до края на живота й.
Тарик проклинаше отлива, задето беше още много слаб, за да може „Осман“, преименуван на „Ловец“, да излезе от пристанището. По-късно проклинаше въжетата, които се заплетоха, когато корабът вдигна котва, и се кълнеше, че боговете са против него. После започна да ругае вятъра, че не тласка платната достатъчно бързо. Как да се надява да догони „Отмъщение“, ако вятърът и отливът не му съдействат?
Тарик даде знак на Ахмед да поеме кормилото, докато той помагаше да се разплетат въжетата. Беше благодарен, че Ахмед е с него. Вярваше му почти толкова, колкото и на Мустафа. Не, не беше вярно. Вече не вярваше на Мустафа. Вече не знаеше на кого да вярва. Беше пожелал да спаси Уилоу от ужасна съдба, но неговите приятели го бяха предали.
Не му се щеше да мисли, че тя не е била принудена да се качи на борда на „Отмъщение“. Ако е тръгнала доброволно, то е било, защото Мустафа я е убедил, че животът на Тарик си струва тази жертва.
