убедиш дъщеря си да се върне с тебе в Англия, като много добре знаеш, че тя обича принц Тарик?
Веждите на Салиха султан се вдигнаха, после рязко се спуснаха надолу.
— О, колко тъжно. Негова светлост е предложил да помогне на Тарик при условие, че Уилоу се върне с него в Англия. Това е… така трябва да е станало!
— Да — потвърди Мустафа.
— Веднага трябва да кажем на Тарик.
— Не, не мисля. Щом гневът му премине, и той ще види нещата като нас. Ако му кажем сега, ще проследи „Бриз“ и ще го нападне, ако корабът откаже да се предаде. Ще загинат хора… може би и неговата жена, ако маркизът влезе в битка с „Отмъщение“.
— Усещам мъката на Тарик под неговия гняв. Не можем да позволим това да се случи, Мустафа.
— Синът ти ще бъде ли щастлив в Англия, господарке?
Салиха султан затвори очи и мислите й се върнаха към живота, който беше водила, преди да стане съпруга на султан. Когато ги отвори, те блестяха много повече от преди.
— Тарик със сигурност би могъл да бъде щастлив в Англия, Мустафа. — Тя изправи рамене. — Ще направя това да се случи.
Лондон, три месеца по-късно
Уилоу седеше на пейката под прозореца в стаята си и се взираше в студения дъжд, който чукаше по стъклото. Потръпвайки, тя придърпа шала по-плътно над закръгления си корем. Не й беше топло още откакто се беше върнала в Лондон. Студът се беше просмукал в душата й и се беше настанил в празнотата дълбоко в сърцето й. Вцепенението на ума и на духа беше станало неин постоянен другар.
Моник беше отгатнала тайната й още преди да стигнат Англия и я беше запитала за състоянието й. Уилоу не беше отрекла бременността си и разбира се, Моник беше казала на баща й. Последвалият скандал беше ужасен. Ако Тарик беше в обсега на маркиза, щеше да се стигне до кръвопролитие.
Нейната бременност беше подновила гнева на баща й заради това, че тя беше напуснала „Бриз“ без неговото разрешение и се беше качила на борда на „Отмъщение“. Но след като видя колко е разстроена, той изостави тази тема и се примири със състоянието й. Маркизът много обичаше дъщеря си.
Вратата на стаята скръцна и се отвори. Моник влезе вътре.
— Ела да пиеш чай с татко и с мене, малката ми. Седенето насаме и мрачните мисли не са полезни нито за тебе, нито за детето ти.
Уилоу се вгледа унило в майка си.
— Наистина ли се интересуваш от детето ми, мамо?
— Разбира се, малката ми. Робърт също. Моля те, ела при нас.
— Ами ако дойде някой? Вече не мога да крия бременността си под широки рокли.
— Баща ти се погрижи за клюките. Обществото вярва, че си била омъжена във Франция и си загубила съпруга си при ужасен инцидент. Чакаш детето на скъпия си покоен съпруг. Това не е срамно.
— Това е лъжа. Дори думите, с които го казваш — „моят скъп покоен съпруг“, са лъжа.
Моник вдигна рамене.
— Какво значение има, стига името ти да не е очернено? След като детето се роди, ще се покажеш отново в обществото и ще си намериш мъж, достоен за тебе.
— Ох, мамо — въздъхна Уилоу, — защо трябва да правиш живота ми толкова труден? Просто искам да ме оставите на мира. Не искам съпруг. Тарик е единственият мъж, когото някога ще обичам. Вие двамата с татко нямате представа колко го нараних.
Моник се намръщи.
— Грешиш, Уилоу. Твоят принц те нарани много повече, отколкото ти него. Не те ли държеше затворена против волята ти? — Уилоу кимна нерешително. — Не се ли възползва от твоята невинност?
— Не точно — прошепна Уилоу, спомняйки си еротичното му съблазняване.
Моник прегърна дъщеря си.
— Няма значение, малката ми. Ти си у дома, с любимите си хора, където ти е мястото. Детето ти ще бъде толкова скъпо за нас, колкото си и ти. Слез долу и пийни чай с нас. Трябва да ядеш заради себе си и заради бебето. Много си слаба.
Уилоу знаеше, че майка й е права. Тя нямаше особено голям апетит и откакто се беше върнала у дома, изглеждаше бледа и изтощена.
Стана и оправи полите си.
— Много добре. Щом това ще ти е приятно, ще се присъединя към тебе и татко.
Робърт стана, когато Моник и Уилоу влязоха в уютната приемна в дъното на къщата, където обикновено се събираха неофициално, и на устата му се появи радостна усмивка. Хвана ръцете на Уилоу и я отведе към един стол близо до огъня.
— Не можеш да си представиш колко се радвам, че дойде при нас — изрече маркизът. — Прекарваш прекалено много време сама в стаята си. Мрачните мисли не са здравословни.
— Забрави ли колко унил беше, когато мама те напусна? — напомни му Уилоу. — Аз не съм забравила. Седеше умислен месеци наред. Обичам Тарик не по-малко, отколкото ти обичаш мама.
— Не споменавай този пират пред мене — каза остро Робърт. — Ако не беше той, ти нямаше да бъдеш в това състояние, в което си сега.
Уилоу сплете пръсти на корема си.
— Обичам детето на Тарик и винаги ще го обичам. Щеше ли да ми позволиш да остана при него, ако знаеше, че очаквам детето му?
— Съжалявам, Уилоу. Нямаше да ти позволя да останеш при твоя принц при каквито и да било обстоятелства. Държа на решението си да спася тебе и детето ти от живот с мъж, обрекъл се на насилието. Сега — каза той по-весело, — да пием чай. Прегладнял съм.
Един прислужник влезе като повикан по магия с подноса, натежал от сандвичи, бисквити и малки сладоледени торти. Моник наля чай и предложи на Уилоу чиния, пълна с храна.
Заговориха за незначителни неща, докато ядяха и отпиваха от чая. Уилоу успя да хапне малко от чинията си и изпи два чаши чай, което много се хареса на родителите й.
Тя наистина не се глезеше; просто беше отчаяно нещастна. Все си спомняше прощалните думи на Тарик и се питаше дали вече не си е намерил жена, която да я замести.
Може би беше намерил повече от една. Коя жена не ли го намерила привлекателен? Уилоу се молеше всяка нощ за него, умоляваше бога да го пази.
Мислите й бяха прекъснати от далечно почукване на входната врата.
— Казахте, че не очаквате никакви посетители — каза тя, хвърляйки неспокоен поглед към вратата на приемната.
Моник я изгледа озадачено.
— Никой от моите приятели не би посмял да излезе в такъв студен ден — отвърна тя, потръпвайки. — За разлика от Франция, човек никога не вижда слънцето в тази мрачна страна.
Робърт я изгледа многозначително.
— О, да, но си струва да бъдеш отново със семейството си — побърза да добави Моник.
Един лакей се появи на вратата.
— Граф Нюкасъл, неговата майка лейди Бриджис и преподобният Фарадей молят да ги приемете, милорд.
Веждите на Робърт се вдигнаха.
— Нюкасъл? Името не ми е познато. Имаше един граф Нюкасъл, но мисля, че почина преди много години без наследници. Поканете ги, Бакстър, и кажете да донесат още чай.
Желаейки да избяга от задължението да води незначителни светски разговори, Уилоу стана.
— Моля да ме извините, искам да се оттегля в стаята си.
Но вече беше твърде късно да се оттегли с грациозен поклон. Графът, майка му и облеченият в черно свещеник чакаха на вратата лакеят да обяви имената им.
— Граф Нюкасъл, лейди Бриджис и преподобният Фарадей — изпя Бакстър.
Въздъхвайки примирено, Уилоу седна пак на стола си, докато баща й приветстваше гостите.
— Страхувам се, че не ви помня, лорд Нюкасъл — изрече Робърт. — Запознавали ли сме се?