— Люби ме, Тарик. Веднага… моля те.
Отчаянието в гласа й го обезпокои. Не минаваше нощ, откакто бяха напуснали Истанбул, без да се любят. Понякога се измъкваха посред бял ден и се любеха дълго и бавно в следобедната горещина. Поради някаква необяснима причина Уилоу изглеждаше много напрегната тази вечер.
— Моля те, Тарик — повтори тя, теглейки го към леглото. Настойчивостта й се предаде и на него, подклаждайки страстта му, докато я наблюдаваше как се съблича. Всичките му притеснения и страхове бяха забравени, когато смъкна дрехите си, положи я на леглото и се отпусна до нея. Влезе бързо в нея; тя беше готова за него. Влажната й топлина го обгърна и се сключи около него.
Тя подивя под него, целувайки го, където успееше да достигне… устата, носа, брадичката, врата. Ръцете й се плъзнаха по гръбнака му, за да погалят седалището, докато тялото й се притискаше към него, за да поеме мощните му тласъци. Вече пламтейки, Тарик се зарови дълбоко в нея, силно и бързо, хълбоците му пресрещаха нейните, издигайки и двама им във висините на неописуемата кулминация.
Когато той най-накрая си възвърна способността да диша и да мисли, се надигна на лакти и се взря в лицето й.
— Какво има, Уилоу? Нещо те е разстроило и искам да знам какво е.
Тя сподави едно ридание; Тарик се отмести от нея и я прегърна.
— Кажи ми. Кажи ми какво не е наред и ще се опитам да го поправя. Като те гледам нещастна, сърцето ми се къса.
— Не можеш да го поправиш — изхълца тя. — Никой не може. Не ни е писано да бъдем заедно. Нашите два свята са прекалено различни. Няма да бъда щастлива на Липси, а ти няма да бъдеш добре в Лондон.
— Това не са единствените места на света. Можем да отидем навсякъде. В състояние съм да се грижа за теб, където и да решиш да живеем. Може би предпочиташ Франция или Италия.
Уилоу не спираше да плаче. Така я болеше, че едва не й прилоша. Време беше да каже на Тарик истината или поне нещо, което да я наподобява възможно най-много.
Поемайки си дъх на пресекулки, тя изрече:
— Връщам се в Англия с татко и мама.
Тарик замря. Така затихна, че тя помисли, че не я е чул.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух, но думите ти ми отнеха дъха. — Изглеждаше спокоен, прекалено спокоен. — Ще ми обясниш ли?
Устните му едва помръднаха, изричайки:
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не ме обичаш?
— Не, никога! Обичам те! Но понякога любовта не е достатъчна. Искам да бъдеш щастлив. Няма да си на място в моята среда, а аз не бих искала да живея на Липси, докато ти се занимаваш с пиратство.
— Това, което казваш, е, че се срамуваш от мене, че не ми е мястото в твоя свят — каза обвинително Тарик.
— Не това исках да кажа — възрази тя. — Татко… Думите й замряха. Предпочиташе да не намесва баща си. Но Тарик беше твърде проницателен, за да не улови промяната в гласа й.
— Какво баща ти? Той смята, че не съм достатъчно добър за тебе, така ли?
— Татко няма нищо общо с решението ми — излъга тя.
Тарик стана от леглото и започна да се облича с яростни, резки движения.
— Разбирам, много добре разбирам. Баща ти те е убедил да се върнеш в Англия, защото негова светлост не ме иска за зет. Родителите ти вероятно са избрали подходящ съпруг, точно като за тебе; някой, който ще пренебрегне миналото ти, за да сложи ръка на щедрата ти зестра.
Вече напълно облечен, той се обърна към нея.
— Много добре, няма да те моля да останеш с мене. Ако ме обичаше наполовината на това, което аз изпитвам към тебе, нямаше да ме напуснеш.
Той отвори вратата. Преди да излезе, каза нещо, за което знаеше, че ще съжалява до края на дните си:
— Не си незаменима, нали разбираш. Няма да ми бъде трудно да намеря друга прекрасна жена, която да заеме мястото ти в леглото ми.
Това беше последният път, когато Уилоу видя Тарик, преди да стигнат до Липси. И тогава го беше зърнала само отдалече в деня, когато пристанаха на кея. Беше го наблюдавала как върви по дъската за слизане, без да се обърне назад. Нямаше представа какво ще се случва по-нататък, затова седна в каютата и зачака, прекалено разстроена, за да се помръдне дори. След два часа корабът на баща й хвърли котва в заливчето. Скоро след това на вратата на каютата се почука.
Надявайки се това да е Тарик, Уилоу се спусна към вратата. Лицето й помрачня, когато видя, че е Мустафа. Но какво можеше да очаква след начина, по който се беше отнесла с Тарик?
— Време е да тръгваш, господарке. Баща ти прати лодка за тебе.
Уилоу кимна и последва огромния мъж към перилата. Един моряк спусна стълба за нея.
— Не е прекалено късно да промениш намерението си — каза Мустафа. — Не знам какво се е случило между тебе и моя господар, но съм сигурен, че може да се поправи.
— Не и този път, Мустафа. И двамата знаем, че Тарик нямаше да бъде жив днес без помощта от баща ми. Татко сдържа обещанието си към мене, затова и аз трябва да изпълня своето.
Проницателният поглед на Мустафа се вряза дълбоко в наранената й душа.
— Обещала си да напуснеш принц Тарик в замяна на помощта на баща ти — предположи той.
Пристъп на паника се надигна у нея.
— Не, не стана така!
— Не ме лъжи, господарке, защото виждам в сърцето ти. Обичаш принца толкова, колкото и той тебе. Кажи му истината.
— Не мога. Истината ще го нарани още повече от лъжата ми. Нека мисли каквото иска за мене. Обещай, че никога няма да споменаваш този разговор пред Тарик, Мустафа. Той ще ме забрави след време.
— Никога няма да те забрави — изрече Мустафа, докато й помагаше да се прехвърли през перилата. — Но ако така ти харесва, няма да му кажа нищо. Ти обаче знаеш, че господарят ми не е глупав. Ще се сети след време. Аллах да е с тебе, жено — каза той тихо, докато тя се спускаше по стълбата.
Двама моряци й помогнаха да се настани в леко полюшващата се лодка. Сълзи замъгляваха очите й, когато погледна назад, би се заклела, че вижда Тарик да стои на брега и да я наблюдава как полека се отдалечава. Тя изтри сълзите, за да види по-добре, но него вече го нямаше.
Мустафа намери Тарик да стои замислен в стаята си. Салиха султан беше при него.
— Тя качи ли се на „Бриз“? — запита Тарик, когато Мустафа в стаята.
— Да, господарю.
Тарик погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как платната на „Бриз“ се изпълват с вятър, докато корабът набираше скорост.
— Наистина си отиде — каза той мрачно. — Никога няма да разбера какво стана между нас. Причината да ме изостави ми се струва безсмислена.
Мустафа размени поглед със Салиха султан и се извини. След няколко минути възрастната жена също излезе. Намери го да я чака.
— Какво се е случило? — запита Салиха султан. — Видях в очите на Уилоу любов към моя син. Тарик ми разказа всичко, което се е случило в Истанбул, и аз като него не мога да разбера защо тя го напуска. Никога не съм виждала сина си толкова разстроен.
— Не знам какво е станало, мога само да кажа какво видях. Принцът и неговата жена изглеждаха много щастливи заедно на борда на „Отмъщение“ през последните няколко дни. Бащата на господарката Уилоу, маркиз Брамстън, и неговият екипаж помогнаха за спасението на принц Тарик.
— Изненадана съм, че маркизът се е съгласил да помогне — изрече замислено Салиха султан. — Както разбрах, синът ми е държал Уилоу като пленничка против волята и. Не мога да си представя английски лорд да се съгласи дъщеря му да се омъжи за турски пират.
— Помисли, господарке — каза Мустафа. — Ако ти беше бащата на господарката Уилоу, как щеше да
