глава.
— Не съм чудовището, за каквото ме мислиш, скъпо дете. Не мога да понеса мисълта да те загубя заради един пират. Може никога повече да не те видим.
Уилоу се опита да възпре напиращите сълзи.
— Знам, че искаш това, което е най-доброто за мене, но да изоставя Тарик без никакво обяснение ще бъде жестоко. Обещах ти и няма да променя намерението си, но трябва да се видя с Тарик, преди да го напусна завинаги.
Брамстън се намръщи.
— Какво предлагаш?
— Когато „Отмъщение“ пристигне утре сутрин, ме откарай там. Щом говоря с Тарик, ще се върна на „Бриз“ и ще отплавам с вас в Англия.
Брамстън разтърси енергично глава.
— В никакъв случай! Каква измама планираш?
— Никаква измама. Сигурно разбираш чувствата ми, татко. Спомням си как беше, когато мама те напусна. Чувстваше се предаден. Дай ми възможност да обясня на Тарик защо не можем да бъдем заедно.
Брамстън отправи многозначителен поглед към съпругата си. Моник вдигна вежди и сви рамене.
— Разбирам какво чувства Уилоу. Тя обича този мъж.
— Знам. Принудих те да вземеш решение, което може да не ти харесва, Уилоу, и съжалявам за това, но ти си дама и заслужаваш по-добър живот, отколкото той може да ти даде. Не мога да ти позволя да напуснеш този кораб.
— Ами ако убедя Тарик да се откаже от пиратството и да заживее в Англия? Тогава ще го одобриш ли?
— Турски пират да бъде щастлив в Англия! — възкликна Брамстън.
— Аз… не знам — прошепна Уилоу. — Няма да бъде. Но заслужава обяснение. Моля те, татко, не ми отказвай това. Прати ме на „Отмъщение“, когато пристигне.
— Може да ме смяташ за извънредно суров, скъпа, но все пак не мога да ти позволя да останеш насаме с този твой принц, дори ако опитът да го спасим успее. Може и да не успее, това ти е ясно.
— Ще успее! — изрече Уилоу със свиреп тон.
— Извини ме, скъпа, трябва да се направят някои приготовления.
Той целуна съпругата си и дъщеря си и излезе.
Уилоу не спа тази нощ. След като написа бележка до родителите си и я остави в каютата им, тя прекара нощта на палубата, очаквайки да види светлините на „Отмъщение“. Докато чакаше и наблюдаваше, Уилоу си състави план, който знаеше, че баща й няма да разбере, нито пък ще одобри, но трябваше да направи онова, което й повеляваха сърцето и разумът. Възнамеряваше да спази обещанието, което беше дала на баща си, но трябваше да види Тарик за последен път, преди да го напусне завинаги.
„Отмъщение“ пристигна с настъпването на зората. Корабът застана зад английските военни кораби и хвърли котва. Не вдигна никакъв флаг и остана почти невидим в мъгливата зора. Скоро след това Уилоу видя четири лодки от „Бриз“ да се спускат на вода. Предположи, че моряците отиват на брега, за да помогнат за спасяването на Тарик.
Уилоу изчака вахтения да се обърне и моряците да се заемат с някакви работи, за да се спусне по стълбата в една от лодките, вързани за кораба. Загреба с всички сили, макар и неумело, към „Отмъщение“, благодарейки на бога, че не е далече, иначе никога нямаше да стигне.
Надяваше се баща й да не се ядоса прекадено много, когато намери писмото й. В него тя обясняваше, че той трябва да последва „Отмъщение“ на Липси, където тя ще се качи на „Бриз“ и ще се върне в Англия, както беше обещала.
Точно когато ръцете й вече отказваха, лодката се блъсна в корпуса на „Отмъщение“. Един моряк погледна, нададе вик и спусна стълбата, когато Уилоу даде знак, че иска да се качи на кораба. Изкачването беше трудно, но скоро я издърпаха над перилата и лично Мустафа я приветства на борда.
Тарик се събуди рано — днес бе последният ден от живота му. Опита се да не мисли за смъртта, а за живота… за Уилоу. Макар че тя вероятно вече беше далече от Истанбул, той завинаги щеше да остане с нея духом, макар не и телом. Неговото пожелание за нея беше да си намери добър мъж, когото да обикне, и който на свой ред също да я обича.
Един намусен страж му донесе храната. Неговото последно ядене на тази земя. Стомахът му се разбунтува и той бутна чинията настрана. В средата на сутринта Ибрахим дойде с една жена.
— Помислих, че би ти харесало да познаеш удоволствието за последен път, преди да бъдеш хвърлен в ада — каза султанът. — Азиза ще те задоволи по какъвто искаш начин. Не съм толкова коравосърдечен, колкото ме смяташ, братко.
Тарик се вгледа в прелестната жена, но не почувства никакво желание. Отказваше да оскверни любовта си към Уилоу.
— Не, благодаря ти, братко. Вземи си твоята хурия и ме остави на мира.
— Така да бъде — каза Ибрахим. — Гърчи се в ада, Тарик. Няма да присъствам на екзекуцията ти. Не си толкова важен, че да ме накараш да напусна сарая.
— Страхливец! — нападна го Тарик. — Страхуваш се да не би твоят народ да се вдигне срещу тебе и да протестира против екзекуцията ми. — Отправи мрачна усмивка към Ибрахим. — Мъдро правиш, че оставаш зад стените, братко.
— Не се страхувам от никого! — изръмжа Ибрахим. Дръпна Азиза и се отдалечи.
Тарик се отпусна на пода, премисляйки краткия си живот и как би го живял, ако имаше втори шанс. После стражите дойдоха да го отведат. Когато го поведоха през пазара, той почти не осъзнаваше как го следва една непокорна тълпа и се запита защо са се събрали толкова хора за екзекуцията му. Тогава видя — дръвникът и палачът го чакаха на площада.
Гордостта не би му позволила да покаже страх. Вдигнал високо глава, той запази достойнството си, докато вървеше с твърди стъпки към палача. Погледна право към тълпата и това, което видя, го ободри. Много познати лица гледаха към него. Видя Хасан и приятели от предишния си живот в Истанбул. И тогава забеляза Мустафа и някои хора от екипажа на „Отмъщение“. За един кратък миг усети надежда, но тя умря така бързо, както се и появи. Те бяха твърде малко, за да успеят да му помогнат.
Докато го бутаха към палача, се случи нещо странно. Английски моряци изведнъж се оказаха навсякъде, смесвайки с тълпата, която беше дошла да гледа екзекуцията. Тарик загледа смаяно как сред тълпата внезапно се разбушува хаос. Сърдитите гласове се превърнаха във вдигнати юмруци, неразборията прерасна в бунт. Тарик загледа смаян как хората пробиват кръга от еничари, които се опитваха да ги отблъснат.
Преди да осъзнае какво става, площадът се превърна в кипящо гъмжило от човешки тела. Изпуснали затворника си от очи, еничарите се мъчеха да възстановят реда. Но скоро стана ясно, че водят загубена битка. Палачът залитна назад, когато хората го избутаха далече от Тарик. Тогава Мустафа се озова до него, а мъжете от „Отмъщение“ светкавично ги обкръжиха.
— Насам, принце! — подбутна го Мустафа към пътеката, отворила се като по чудо за тях.
Английските моряци действаха като буфер, докато Тарик и неговите хора се промъкваха през тълпата. Когато шумът се засили, Тарик осъзна, че еничарите са забелязали изчезването му, и се уплаши да не би той и хората му да са обречени.
Тогава стана друго чудо. Английските моряци се прегрупираха и оформиха солидна стена, позволявайки на Тарик и неговите хора да избягат безпрепятствено. Тарик нямаше представа кои е организирал този невероятен бунт, но за минути се видя измъкнат от ревящото множество на площада.
Скоро вече тичаше през криволичещите улички към пристанището и скочи в една от лодките, вързани на кея, докато хората от екипажа му скачаха в друга.
— Английските моряци ни пазят от еничарите — каза Мустафа.
— Къде са Кемал и Али Хара? — запита Тарик.
— Ето ги — посочи Мустафа към двамата мъже, които тичаха по кея.
Веднага щом евнусите стигнаха до тях и си намериха място, двете лодки отплаваха. Останалите ги
