— Неофициално — беше отговорът на госта.
Главата на Уилоу се вдигна рязко. Този глас! Познаваше го! Надигна се от стола си.
— Тарик?
Робърт погледна от Уилоу към Нюкасъл с видимо объркване.
Уилоу пристъпи несигурно към госта, после още веднъж, а след това очите й се извиха нагоре и тя започна полека да се свлича към пода.
Нюкасъл стигна до нея моментално и я подхвана още преди да се беше стоварила на килима.
— Какво сте направили с нея? — извика той, а сивите му очи блеснаха яростно.
— Вижте, Нюкасъл — изфуча Робърт, — кой, по дяволите, сте вие?
Лейди Бриджис пристъпи напред.
— Моля, простете ни, че се натрапихме по този начин.
Моник се втурна към Уилоу, започна да я потупва по бузите и да й говори на френски, докато Нюкасъл я полагаше грижовно на дивана и коленичеше до нея. Както се беше страхувал, това, че тя го виждаше сега в Лондон, я потресе и той си пожела да имаше някакъв начин да смекчи шока.
Вгледа се в лицето й. Тя изглеждаше твърде изтощена и прекалено слаба. Погледът му се премести надолу по тялото й и спря внезапно при издутината под полите й. Очите му се разшириха и той изригна проклятие. Тя носеше неговото дете! Защо не му беше казала?
— Ще ми кажете ли, моля ви, какво правите вие тримата тук? — запита рязко маркизът.
Уилоу отвори очи. Посегна и докосна лицето на Тарик.
— Тарик? Ти ли си наистина?
— Да, любов моя.
Той й помогна да се надигне.
— Как… Ти си граф? Не разбирам.
Лейди Бриджис отговори:
— Тарик винаги е бил граф, скъпа. Той наследи титлата на баща ми. Узаконяването отне няколко седмици, но сега Тарик е граф Нюкасъл и може да заеме полагаемото му се място в обществото.
Уилоу изглеждаше объркана.
— Но той вече е принц.
Тарик още беше на колене. Взе ръката й и я притисна към устните си.
— Принц без принцеса. Ще се омъжиш ли за мене, Уилоу? Ще бъдеш ли моята графиня? Животът ми няма смисъл без тебе.
— Чакайте малко — намеси се решително Брамстън. — Не съм сигурен, че сте подходящ за дъщеря ми.
Тарик го изгледа предизвикателно.
— Отричате ли, че Уилоу носи моето дете?
— Е… мм… не, разбира се, но…
— Тогава съм подходящ за нея — отвърна натъртено Тарик и се обърна към Уилоу. — Ще се омъжиш ли за мене, любов моя? Купих специален лиценз от епископа и доведох преподобния Фарадей да изпълни обреда. Родителите ти са тук, майка ми също, така че няма защо да отлагаме церемонията.
— Може би трябва да оставим младите насаме за няколко минути — предложи лейди Бриджис.
— Не съм сигурен, че трябва — възрази Брамстън.
— Разбира се, че трябва, Робърт — обърна се към него Моник, изпращайки му безмълвно послание. — Уилоу и нейният Тарик трябва да си поговорят. Елате, лейди Бриджис, преподобни Фарадей. Ще пием чай другаде.
Не можейки да проговори, Уилоу просто се взираше в Тарик. Стилно облечен, с подстригана коса, той лесно можеше да мине за член на висшето общество. Макар че външността му се беше променила, отличителните му сиви очи си бяха останали същите. Сега я гледаха загрижено.
Съжалявам, че дойдох така късно, любов моя — обясни Тарик, — но ми трябваха две седмици, за да надвия огорчението си, да си събера ума и да разбера защо ме напусна. Болката си има начини да надвие здравия разум. Едва след като реших да те последвам, майка ми ми каза за титлата, която ме очакваше в Англия.
— Ти наистина си граф — прошепна Уилоу. — Отначало помислих, че е заговор с цел да заобиколиш възраженията на баща ми.
— Да, любов моя, наистина съм граф. Титлата по закон е моя; трябваше само да предявя претенциите си към нея.
— И повече никакво пиратство?
— Тази част от живота ми свърши.
— Възнамеряваш ли да останеш в Англия?
— Ако се съгласиш да станеш моя съпруга, няма друго място, където да искам да бъда. — Той опря длан на корема й. — Защо не ми каза за детето ни? Ако не бях дошъл в Англия, нямаше да разбера.
В гласа му се долавяше укор.
— Знаех, че ако ти кажа, никога няма да ме пуснеш. Тържествено обещах на татко, че ще се върна в Англия, ако ти помогне да избягаш. Той знаеше, че водиш живот, изпълнен с насилие, и се страхуваше за моята безопасност. Научи за детето, когато бяхме на половината път до Англия. Сърдиш ли ми се?
— Ужасно. Но съм и благодарен, че навреме се свестих, за да дойда в Лондон и да се оженя за тебе, преди детето ни да се роди.
Той седна до Уилоу и я прегърна. Целуна я толкова нежно, с такава любов, че тя се почувства виновна заради болката, която му беше причинила. Но той беше жив, а можеше да не е, ако баща й не му беше помогнал.
— Липсваше ми, любов моя. Ще бъде трудно да се приспособя в Англия, но знам, че мога да го направя, щом ти си до мене. Мама изглежда щастлива да е отново в родината си и подновява познанствата си. Те й помагат да се върне обратно в обществото. Скандалът с омъжването й за турския султан отдавна е забравен. — Той се засмя. — Всъщност непрестанно я наобикалят дами от висшето общество, които много искат да научат нещо за живота в харема.
— Салиха султан заслужава щастие — изрече Уилоу, усмихвайки се през радостните си сълзи.
— Името й сега е лейди Елън Бриджис. Салиха султан е титла, която тя вече никога няма да носи, точно както аз смених ранга си на принц с този на граф. Сега съм лорд Тарик Бриджис, граф Нюкасъл. От тебе ще стане изключителна графиня.
Имаше толкова много въпроси, на които Уилоу искаше да получи отговори.
— Къде е Мустафа? Дойде ли в Англия с тебе?
— Мустафа все така е мой най-доверен приятел. Не би си и помислил да ме остави да дойда в чужда страна без него. Ще го видиш отново, когато се преместиш в градската ми къща. Имам и провинциално имение в Кент. Посетих го скоро след като пристигнах в Англия. В момента се обновява. Има голяма детска стая, която съм сигурен, че ще оцениш.
— Али Хара и Кемал придружиха ли те в Англия?
— Пожелаха да останат в Липси и да продължат да се занимават с пиратство под командата на капитан Фауд. Той не може да се върне в Турция, докато Ибрахим е султан.
— Ще ми липсват — каза замислено Уилоу. Отправи му усмивка през сълзи. — Макар и не толкова, колкото ми липсваше ти. След като се върнах в Англия, нямах нищо освен детето си, заради което да живея. Светлината беше напуснала душата ми.
— Сега съм тук, любов моя. Само кажи думата и преподобният Фарадей ще ни ожени. Имам специалния лиценз, в джоба ми е. Моля те, кажи „да“, Уилоу.
Тя се вгледа в лицето му.
Наистина ли ще можеш да бъдеш щастлив тук? Това не е животът, на който си свикнал.
— Как няма да бъда щастлив? Имам тебе, майка ми е тук, а скоро и детето ни ще ни направи семейство. Имам и кораба си. Смених името му, вече се казва „Лейди Уилоу“ в твоя чест. Състоянието ми ще ни позволи да живеем стилно до края на дните ни, а богатството, което наследих от дядо си, може да бъде държано във фонд за децата ни.
Уилоу докосна лицето му, усмихвайки се през сълзи.
