тръгна.
— Ще се върна — обеща той. — Стягай вече багажа.
Смяташе да не й казва в кой ден точно ще тръгнат, защото в това си настроение тя най-вероятно щеше да се възпротиви. Още не я беше убедил, че не се интересува от Лидия. Толкова много неща се изправяха против тях, че Деър сериозно започна да обмисля отвличане, за да качи Кейси на борда на „Марта“.
— Как смее този арогантен човек да идва тук, да се люби с мене и да раздава заповеди! — беснееше Кейси, докато краката й я носеха напред-назад из стаята.
Колко пъти беше доказвал, че не може да му се вярва. Но тя щеше да му покаже, че няма да се подчини на оскърбителните му изисквания. Искаше й се да вярва, че той обича само нея, но се страхуваше, че отново може да я предаде. Трябваше да има някакъв начин да изпита любовта му. Някакъв начин да уталожи веднъж завинаги огромните си съмнения. Ако ще живеят заедно, трябваше да е защото тя го иска, не защото Деър го налага.
Той искаше сина си, това беше очевидно. И му харесваше да се люби с нея. Както и с други жени, изфуча тя презрително. Е, сега щеше да му покаже. Щеше да вземе сина си и… и какво? Отговорът проблесна като светкавица в ума й.
— Почакай, Деър Пенрод — изрече тя предупредително. — Ще научиш, че Кейси О’Кейн Стенли знае какво да прави. Достатъчно дълго нещата ставаха по твоему.
25
На следващата сутрин Кейси стана рано, нахрани Брендън и излезе от къщата, облечена в скромна сива рокля и боне, чиято широка периферия скриваше отчасти лицето и ярките й къдрици. Заради голямото разстояние, което трябваше да измине, тя нае файтон, който да я откара до пристанището. Когато стигна там, накъдето се беше запътила, помоли кочияша да я изчака, стисна решително устни и слезе от файтона, за да се смеси с тълпата в оживеното пристанище.
Гледки, звуци и миризми, екзотични и непоносими, я връхлетяха от всички страни. Лепкавият аромат на сол се смесваше със сладостта на подправките, но острата миризма на животните, товарени на корабите, я накара да набърчи нос. Толкова много кораби, помисли тя, объркана за момент. Надяваше се онзи, който й трябва, да е закотвен някъде наблизо или, ако имаше късмет; да е взел на борда си необходимия товар и да е готов за отплаване.
Осъзнавайки, че привлича вниманието на околните, Кейси се огледа наоколо, търсейки някой моряк, който да може да отговори на въпросите й. Знаеше, че само видът й на дама я спасява от вулгарните забележки, подхвърляни след пристанищните курви, които упражняваха занаята си в този ранен час. Тя искаше да си свърши работата и да се махне от тук колкото може по-бързо.
Морякът, когото избра, за да му зададе въпроса си, беше добре избръснат, по-спретнат от повечето други и доста по-млад. Ярките му сини очи отправяха неизречен въпрос, докато чакаше Кейси да заговори. Когато тя отвори уста, той изведнъж попадна под властта на мелодичния й глас и красивото й лице. Щом чу желанието й, широко се ухили, доволен, че може да услужи на такава красива дама.
— Има един кораб в пристанището, госпожо, дето ще отплава за Австралия. Казва се „Марта“. Ей там, сега го товарят. — И момъкът посочи един здрав тримачтов съд, който се поклащаше върху леките вълни. Името „Марта“ беше написано с едри букви. — Това е капитанът, дето стои на кея и наблюдава товаренето. Ако „Марта“ не ви харесва, сигурно друг кораб ще замине натам след една-две седмици.
— „Марта“ ми изглежда добър кораб — каза Кейси — и ако капитанът приема пътници, ще пътувам с него.
Благодари с кимване и полека се запъти покрай бъчвите и сандъците към мястото, където докерите товареха на кораба всякакви стоки.
С разтуптяно сърце тя се приближи към капитана на „Марта“, внезапно усъмнявайки се дали постъпва правилно. Но мисълта за Деър я накара да повярва, че е права. Ако той наистина я обичаше, щеше да я последва в Нов Южен Уелс. Разбира се, когато узнаеше, че я няма, можеше да реши, че харесва развлеченията, предлагани от Лондон, и да остане да им се наслаждава… както и на прелестите на Лидия. Ако заминаването й го заставеше да мисли за нея като за любима, а не просто някакво притежание, струваше си да рискува.
— Вие ли сте капитанът на „Марта“? — обърна се Кейси към мъжа, застанал на кея, който раздаваше резки заповеди.
— Точно така — отвърна Джереми, докосвайки учтиво шапката си.
— Разбрах, че ще отплавате към Порт Джаксън в Нов Южен Уелс, и бих искала да пътувам на кораба ви заедно с малкия си син.
Макар че Джереми много обичаше своята Марта, не беше виждал по-красива жена от тази. Кичури лъскава червена коса надничаха изпод сивото й боне, огромните й зелени очи бяха като две блестящи езера върху безупречното бяло лице, напръскано с няколко лунички, които едва се виждаха покрай чипото й носле. Тя изглеждаше решена да отпътува за Австралия и не му се искаше да я разочарова.
— Съжалявам, госпожо — отговори Джереми, — но не вземам пътници за този рейс.
Сърцето на Кейси за миг замря. Макар че думите му разрешаваха един проблем, поставяха друг. Тя научи, че Деър не би могъл да пътува с „Марта“, щом корабът не взема пътници, и нямаше защо да се притеснява, че може да го срещне. Но, от друга страна, отказът на капитана опропастяваше всичките й планове.
— Моля ви, капитане, няма ли да размислите? — замоли се Кейси. — Наложително е да напусна Англия веднага, за да си поискам земите на моя покоен съпруг в Нов Южен Уелс. Ще платя колкото поискате, в разумни граници, разбира се.
Колкото и да му се искаше на Джереми да изпълни молбата на красивата млада вдовица, не можеше да го стори, без най-напред да се посъветва с Деър. Ако той дадеше одобрението си, Джереми щеше да намери къде да настани дамата и детето й. Но засега не можеше да каже нищо определено.
— Госпожо…
— Стенли. Кейси Стенли.
— Макар че не мога да ви обещая нищо, госпожо Стенли, има някаква възможност да ви осигуря каюта. Ще разбера със сигурност още днес. Къде мога да ви открия, в случай на успех?
Кейси с готовност даде адреса си.
— Кога ще разберете, капитане? Ще ми трябва малко време да си приготвя багажа.
Джереми се замисли. Вчера Деър му беше пратил известие, че се е върнал в Лондон и ще дойде днес да се срещне с него. Значи тогава би могъл да го попита.
— До довечера сигурно ще разбера. Ще ви пратя известие утре сутрин.
— Благодаря, капитане — усмихна се очарователно Кейси. — Ще ви бъда много благодарна за всичко, което можете да направите за мене.
Скрит зад едни бали недалече от мястото, където разговаряха Кейси и Джереми, Деър ги наблюдаваше с голям интерес. Какво, по дяволите, беше намислила тази малка вещица? Той вече беше минал през дома й и му бяха казали, че я няма. Тогава настоя да види сина си и след като се увери, че детето е добре, излезе да потърси Джереми, за да му каже, че добитъкът ще му бъде докаран утре. Позна Кейси по изплъзналите се кичури червена коса, които вятърът развяваше изпод бонето й. Излизайки от укритието си едва когато тя се беше отдалечила достатъчно, Деър се приближи към Джереми, който стоеше, загледан подир каретата на Кейси с озадачено изражение на лицето.
— Какво, по дяволите, искаше Кейси, Джереми?
— Искаш да кажеш, госпожа Стенли? Познаваш ли я?
— Да, познавам я — усмихна се накриво Деър. — Какво искаше?
— Да пътува до Австралия. Тя и детето й.
— Ти какво й каза?
— Нищо, освен че не вземам пътници.
— Спомена ли името ми?
