главата й натежа.
— Сложи глава на рамото ми, скъпа — каза Ник, обгръщайки раменете й, така че тя да може да се облегне на него. — Подремни, ако ти се спи. Добре ще ти дойде. Как си?
— Прекрасно. Горещината и слънцето ме приспиват.
Скоро очите й съвсем се затвориха. Тя спеше дълбоко, когато Ник заяви по един тесен път, засенчен от мощни дъбове.
— Събуди се, скъпа, у дома сме.
Той я побутна лекичко, внимавайки да не я стресне. Еме се изтръгна бавно от дрямката, все още замаяна от горещината и ритмичното движение на каручката. Погледна го сънено, очите и се отвориха широко, за да се опитат да преборят дрямката.
— У дома сме — повтори Ник.
На лицето му се четеше сдържано радостно очакване. Изглеждаше като Бранд, когато направи нещо чудесно и очаква одобрение.
Еме бавно започна да разпознава нещата наоколо и сърцето й трепна радостно. Извишаващи се дъбови дървета, застанали като древни стражи над тях, хвърляха пъстра сянка. Широка поляна се простираше пред къщата, която тя се бе опитвала да защити, но не бе успяла. Най-напред видя колоните. Двадесетте мощни стълба, обградили къщата от три страни, се издигаха величествено в предишната си слава. По верандите и перилата не личеше нито следа от огън. Всеки инч от възстановената къща беше боядисан в снежнобяло. Завесите на прозорците на фасадата се развяваха под лекия ветрец.
Последния път, когато Еме беше видяла „Високите дъбове“, от къщата бяха останали само външните стени и почти неповредените фасадни колони. Дори пристройките бяха възстановени с изключение на робските колиби, от които нямаше и следа. Сън ли беше това? Тя премига няколко пъти, потискайки сълзите, които напираха в очите й.
— Не сънуваш, скъпа — каза Ник, сякаш прочел мислите й. — Истинско е.
Изведнъж самообладанието й рухна.
— Защо ме доведе тук? Защо? Не знаеш ли как ще се почувствам?
— Знам, Еме, и…
— Новият собственик е свършил чудесна работа — продължи Еме, без да даде на Ник възможност да обясни. — Изглежда много по-величествено, отколкото си го спомням. Боли ме, като си помисля, че „Високите дъбове“ сега принадлежат на друг, а не на Бранд. Бо искаше Бранд да го наследи, дори ако бяхме имали собствени деца. — Тя се обърна и въздъхна. — Готова съм, можем да тръгваме.
— Няма ли да видиш как изглежда отвътре? — Очите на Ник блеснаха многозначително. Еме не можеше да разбере защо той се отнася така към чувствата й. — Сигурен съм, че новите собственици няма да възразяват.
— Аз… не, не мисля. Моля те, Ник, не мога да го понеса. Нека да тръгваме, преди да са ни забелязали.
— Много късно, вече ни забелязаха.
Една стара негърка и едно бяло дете се появиха на прага. Еме премига и извика. Изглеждаха почти като… Господи, те бяха!
Савана и Бранд излязоха на широката веранда. Савана се усмихваше от ухо до ухо. Бранд се откъсна от ръката й и се втурна по стълбите, размахвайки възторжено ръце.
— Защо се забавихте? — извика той щастливо. — Отдавна ви чакаме.
Еме пребледня, толкова объркана, че можеше само да седи в каручката със сълзи, стичащи се по лицето й.
— Уредих да тръгнат от хотела малко след нас — обясни Ник с виновна усмивка. Искаше да изненада Еме, не да я разстрои. Трябваше да се съобрази с нейното емоционално състояние, тя беше твърде крехка за такъв шок в края на бременността. — Казах на Савана да опакова всичко и да ни чака тук. Докато ние пътувахме по заобиколния път и обядвахме на открито, те са дошли направо тук.
Тя го погледна с блеснали от сълзите очи.
— Не… не разбирам. Какво правят тук Савана и Бранд? Да не би новите собственици да са ни дали „Високите дъбове“ под наем?
— Еме, скъпа, имението е наше. Твое, мое и на Бранд. Това е сватбеният ми подарък, скъпа. Не можех да ти го кажа предварително, защото исках да съм сигурен, че мога да наема достатъчно хора, за да го възстановят.
— Да го възстановят! След пожара имаше само четири стени. Сигурно е струвало цяло състояние.
Ник сви рамене.
— Нали ти казвах, че имам намерение да продам моя дял от фабриката за оръжие? Зет ми пък много искаше да го купи. С парите възстанових нашата къща. Сега, като видях лицето ти, знам, че си е струвало. Не се тревожи, скъпа, има още достатъчно пари, за да живеем, докато земята отново започне да ражда, та даже и малко повече.
— Защо? Защо си направил това? Ти си делови човек, не си фермер. Знам, че ме доведе в Атланта само за да ме развеселиш, но със сигурност не смяташ да пуснеш корени тук, нали?
В гласа й се долавяше надежда, която докосна сърцето на Ник.
— Сега „Високите дъбове“ са нашият дом. Наследството на децата ни. Платих данъците и възстанових предишната му елегантност, защото те обичам и имам намерение да използвам земята така, както господ повелява.
Той скочи от каручката, обърна се и вдигна Еме, за да й помогне да слезе долу. Постави я внимателно на земята и я целуна леко, после обгърна с ръка раменете й и я поведе към къщата.
— Ела да видиш владенията си, госпожо Дръмънд.
Спомените на Ник за къщата са били невероятно точни, помисли Еме, докато лежеше в леглото по-късно вечерта и чакаше Ник да се съблече и да дойде при нея. Всички стаи бяха почти еднакви по размер и пропорции с унищожените от пожара. Всеки детайл беше стриктно възпроизведен.
— Как успя да направиш всичко това? — запита тя, когато Ник се настани до нея в новото им легло. — Кога намери време?
— Не беше лесно — призна той. — Знаех колко много означава имението за тебе и Бранд, затова платих данъците, преди да заминем за Вашингтон през зимата на 1864. Предчувствах края на войната и си съставих план за възстановяването. Начертах скици и се свързах със строителните компании. Нямах проблем да намеря работници и ръководители, които да искат да работят на пълен работен ден срещу пълно заплащане.
— Не мога да повярвам, че си го направил заради мене.
— Обичам те, Еме Дръмънд. Не преставам да ти го казвам още откакто те открих отново преди почти една година. Ти беше толкова смела тогава, като се изправи срещу мене в преддверието на „Високите дъбове“ с онзи смешен малък пистолет. Напомни ми за онзи друг момент, когато също ме заплаши с оръжие. Помниш ли — на борда на „Дикси Бел“. Не искам никога повече да се съмняваш в моята любов. Като възстанових „Високите дъбове“ заради тебе, исках да ти покажа колко много те обичам.
— Нямам нужда от доказателства, Ник — въздъхна блажено Еме. — Напълно оценявам това, което си направил. И вече се примирих с факта, че съм обикнала един янки. Където и да избереш да живеем, ще ми бъде приятно.
— Избрах „Високите дъбове“. — Нежна тишина се спусна помежду им. Изведнъж Ник се размърда и каза: — Благодарил ли съм ти за Бранд? Той е прекрасно момче. Чудесно си го възпитала. Сега, когато ще имаме още едно дете двамата с тебе, това прави живота ми пълен.
— Може да искам повече от две деца — пошегува се Еме, сгушвайки се до него.
— Ще направя всичко по силите си, скъпа, за да те удовлетворя — изрече Ник с хитра усмивка. — Обичам те. Ще направя всичко, което може да те ощастливи.
— Най-щастлива съм, когато се любиш с мене.
— Тогава ти обещавам непрекъснато да те държа щастлива.
