Кони Мейсън
Страст и омраза
ПРОЛОГ
На борда на „Дикси Бел“, 1859 г.
Той влезе в задимената зала точно когато удари полунощ. Широките му рамене веднага привлякоха вниманието й. След това тя се спря на очите — невероятни, стряскащо зелени, обрамчени с дълги тъмни мигли, черни като косата му. Под извънредно фината материя на прекрасно ушития му костюм се отгатваше едно тяло, надарено с почти лъвска сила. Той се движеше из препълнения игрален салон с върховната самоувереност на мъж, който знае какво иска.
Когато стигна близо до нея, очите им се срещнаха. Гъст тютюнев дим обгръщаше играчите, насядали около масата за покер, и се виеше около главата й като ореол. Инстинктът я предупреждаваше, че този мъж не е ангел — изглеждаше й по-скоро като дявол.
— Аз съм Ник Дръмънд. Може ли да се присъединя към играта?
Първата й мисъл беше: „Проклет янки!“ Слуховете за приближаващата война я настройваха враждебно към всички северняци. Резкият му акцент накара зъбите й да изскриптят.
Четиримата мъже, ангажирани в играта на покер с красивата комарджийка, сближиха столовете си, за да направят място на новодошлия. Ник грабна първия попаднал му стол, намести го и седна. Четиримата играчи изгрухтяха имената си. Ник кимна към всекиго поотделно и вдигна въпросително вежда, когато очите му се спряха на ослепителната красавица, която го беше привлякла към масата за покер, както пламъкът привлича пеперудата. Вече му беше известно, че името й е Еме Фортюн. Беше чувал за нея още преди да се качи на борда на „Дикси Бел“ в Ню Орлийнс. Еме Фортюн. Явно това не беше истинското й име, но беше дяволски красива, така че какво значение можеше да има?
Беше облечена в яркочервено, съвсем уместно, помисли Ник, предвид пищната й външност. Медноцветните й очи и златистата коса представляваха прекрасна рамка за сметановия тен на лицето, подчертано от дълбокото деколте на роклята. Макар Ник да прецени, че е доста предизвикателно, той беше виждал и по-дръзко изрязани рокли, носени от почтени дами на светски събирания. Тя изглеждаше хладнокръвна и съсредоточена, самоуверена, сякаш знаеше точно какво иска и как да го получи. Никога през живота си не беше виждал по-наперена картоиграчка.
Той има трапчинка! Точно в средата на силната, квадратна брадичка. Еме се намръщи. Откъде й беше дошла тази мисъл?
— Името ми е…
— Еме Фортюн — усмихна се Ник. — Чувал съм за вас, госпожице Фортюн.
Гласът й беше хладен и култивиран, с почти незабележим акцент, французойка? Ник беше заинтригуван. Тайнствената комарджийка породи гореща вълна в кръвта му, каквато не беше усещал много отдавна.
Желаеше я.
Еме отправи дързък поглед към Ник Дръмънд. За първи път, откакто беше започнала да играе комар, за да постигне поврат в доста мрачната си съдба, тя почувства как една предупредителна тръпка пролази по гърба й.
Ник отвърна на втренчения й поглед, наслаждавайки се на чувственото пътешествие на очите си по красивото лице и изкусителните извивки на Еме Фортюн. Комарджийките не бяха чак толкова често срещано явление, макар че беше чувал за няколко такива, но тази жена беше уникална поради факта, че беше млада — може би на не повече от двадесет години, — свежа и чаровно красива по един невинен начин, който противоречеше на неженствената й професия. Ник беше пленен от гъстите кичури дълга руса коса, изкусно подредени около безупречното й лице — огромни очи с топъл светлокафяв цвят, обградени от дълги мигли, пълни червени устни, които молеха за целувка. Стройно, изкушаващо, привлекателно сложено, тялото й също беше съвършено.
Ник наблюдаваше Еме, докато тя вземаше картите и започваше играта си. Доволен, че тя не мами, той се успокои и прикова поглед в картите. Макар че не беше новак в покера, Ник все пак не беше професионален играч, за какъвто го сметна Еме. Когато бе отишъл в Ню Орлийнс на гости у приятели, бе чул за Еме Фортюн и любопитството го накара да си запази каюта на „Дикси Бел“ до Начез по обратния път към Чикаго. Ник винаги бе харесвал покера и се радваше на невероятен късмет, макар да нямаше особено много време, което да посвети на играта. Но знаеше достатъчно много, за да забележи кой мами, и беше убеден, че Еме Фортюн не си служи с нечестни номера.
Еме се съсредоточи върху картите, внимателно избягвайки погледа на Ник Дръмънд. Той имаше дяволски очи — прозрачни, зелени и омайващи. Докато успееше да устоява на примамката на тези негови очи, тя усещаше, че непременно ще печели. Беше научила покера още докато седеше на коленете на баща си, и беше усъвършенствала уменията си в месеците, последвали трагичната му смърт. Макар че много обичаше баща си, той не беше нищо повече от отявлен комарджия и женкар и я беше оставил затънала в дългове.
След погребението тя беше направила оглед на ситуацията, разбирайки, че няма необходимите умения да издържа себе си и вярната си бавачка Савана, единствената майка, която беше имала от дванадесетгодишната си възраст. Имаше роднини по майчина линия в Англия, но те се бяха отказали от майка й, когато тя се беше омъжила за човек с несигурни доходи, и някакъв чичо някъде в Тексас. Но погледнато практически, си беше съвсем сама на света, зависеща само от неустрашимия си дух, пъргавия си разум и изключителните си умения в покера. В предимствата не включваше красотата си, защото не се смяташе за класическа красавица.
В последните шест месеца тя беше спечелила достатъчно пари, за да живее сравнително комфортно заедно със Савана. Още няколко месеца и щеше да се откаже, за да започне нов живот далече от клюкарите в Ню Орлийнс, които никога не й позволяваха да забрави, че баща й е бил убит на дуел заради жена.
Когато започна следващата игра, Ник се усмихна. Тази вечер му вървеше и това повдигаше самочувствието му. Всичко като че ли се подреждаше според неговите желания, нямаше изгледи да сбърка някъде. Когато купчината чипове пред него взе да нараства, тази пред Еме започна да намалява. Улавяйки я да гледа към него, той й намигна. Тя му отвърна с мрачна гримаса. Ник нямаше как да не забележи, че тя по всякакъв начин избягва да го погледне в очите, и се засмя, зарадван, че я е объркал дотолкова, че да я накара да загуби самообладание.
Мрачното изражение на Еме стана още по-мрачно. Нещата не вървяха според плановете й. Тя знаеше, че единственият начин този проклет янки непрекъснато да печели, е измамата, но по никакъв начин не можеше да разбере как го прави. Закле се да не допуска той да продължава по този начин. Познаваше и други играчи, които мамеха, и знаеше как да се справя с мошениците.
— Готова ли сте да продължите, госпожице Фортюн? — запита Ник с подигравателна усмивка, когато забеляза, че само той и Еме бяха останали в игралния салон.
Тънките пръсти на Еме затърсиха в чантичката парите, които много добре знаеше, че няма да открие там. Ник Дръмънд я беше обрал с учудваща лекота. Ръката й внезапно напипа студен метал. Беше забравила за пистолета, който винаги носеше, за да се предпазва. Тежестта му я поуспокои.
Тя кипна вътрешно, когато се сети колко лесно той се беше добрал до парите й.
— Вие играхте нечестно!
Умът й отказваше да приеме, че Ник Дръмънд може да е спечелил с честна игра, макар да нямаше конкретно доказателство, което да подсказва нещо друго.
— Никога не мамя на карти.
Гласът му беше спокоен, но заплашителен, Ако Еме беше мъж, щеше да я предизвика на дуел.
— Никой не може да има такъв късмет. Сигурна съм, че мамите.
Ник се усмихна и вдигна рамене. Този небрежен и самоуверен жест само затвърди увереността й, че Ник Дръмънд е закоравял нечестен покерджия янки, който не изпитва никакво съчувствие към нещастните си жертви. Преди да има време да размисли над безразсъдното си поведение, тя извади пистолета от чантичката и го насочи право към него. Той пребледня и скочи.
— По дяволите, Еме, какво правите? Не съм мамил. Спечелих съвсем честно.
Тя го гледаше обвинително.
Ник премига, за да прогони внезапната магия. Никога досега човешко същество не беше проявявало към
