не му обръща внимание, но мяукащите звуци не преставаха. Думите на Савана се връщаха упорито в паметта й. То е твоя плът и кръв. Има нужда от мама. Тя се надигна на лакът и хвърли гневен поглед към малкото създание в люлката, очаквайки да види лицето на дявола. Но видя един ангел.
На дребното, сбръчкано личице беше изписана най-милата физиономия, която някога беше виждала. То смучеше усилено юмручето си, размахвайки другото във въздуха. Тъмна тънка косица покриваше съвършената кръгла главичка, очите му бяха широко отворени, взрени в Еме така дръзко и настоятелно, че не можеше да не й напомни кой е баща му.
Красивият, арогантен негодник, който беше пожелал тялото й, за да си получи дълга на честта, и беше отнел девствеността й, без дори да разбере, че е била девица, беше проникнал през нейната невинност с един внезапен, рязък удар, който промени живота й завинаги. Той я беше сметнал за курва и я беше взел в пристъп на яростна страст. Тя не беше спечелила нищо, отстъпвайки пред Ник Дръмънд. Само за няколко часа този мъж й беше обрал всичко спечелено, беше й отнел девствеността и беше посял дяволското си семе в нея. А това, което правеше положението още по-непоносимо, беше ужасяващият факт, че тя се беше поддала на страстта.
Той я беше въвел в един свят на разкош, какъвто тя никога не си беше представяла, че съществува. Беше взел нещо, което само съпруг имаше право да вземе, и я беше накарал да се чувства така, сякаш му принадлежи. Изпепеляващата страст му беше попречила да забележи нейната девственост… не че това би имало някакво значение за този негодник.
Мразеше го, задето я беше пренесъл в рая, ненавиждаше го заради това, че беше янки и беше посял семето си в нея. Не можеше да го понася, защото беше излязъл от живота й на следващата сутрин, без да каже дори дума за сбогом. И обичаше всяка минута, която беше прекарала в прегръдките му.
Толкова често беше преживявала отново тези моменти, че те се бяха запечатали завинаги в мозъка й. Мисълта, че ще гледа част от него всеки божи ден, докато е жива, я изпълваше с ужас.
Тих хленч прекъсна размислите й и една сила, по-властна от инстинкта й за оцеляване, накара Еме да посегне с пръст и да докосне бузата на бебето. Кожата му беше като най-гладкото кадифе. То измрънка доволно. Едно малко юмруче се сви около пръста й, опитвайки се да го привлече към устицата. Въпреки тържествената си клетва, че ще ненавижда това, което беше излязло от слабините на Ник Дръмънд, Еме вдигна бебето от люлката и го притисна в прегръдките си.
Савана я наблюдаваше през открехнатата врата и затаи дъх, когато Еме прегърна детето си. А когато го сложи на гърдата си, за да суче, вярната стара бавачка отправи към небето една безмълвна благодарствена молитва. За един ужасен миг се беше уплашила, че Еме окончателно ще отхвърли детето си.
Младата майка обаче усещаше тази изключителна връзка с детето, което се беше приготвила да мрази цял живот. В един миг, като в проблясък на светкавица, тя разбра, че малкото безпомощно същество, което беше родила, беше съвършено невинно по отношение греховете на баща си и си имаше своя собствена самоличност.
— Как ще го наречеш, скъпа?
Еме се усмихна на Савана, осъзнавайки с благодарност, че не би се справила без любящите грижи на застаряващата жена, която я беше отгледала.
— Ти му дай име, Савана.
Бавачката като че ли се стресна, но после видът й стана невероятно блажен. Само миг й беше достатъчен, за да направи избора си.
— Бранд1. Ще се казва Бранд.
Еме не можа да не запита:
— Защо Бранд? Това е необичайно име. Не мисля, че някога съм го чувала.
Савана се усмихна.
В мига, когато го взе в ръцете си, то беляза с любов сърцето ти.
— Бранд. Бранд Ламот. Харесва ми. Това е хубаво име.
1
Плантация „Високите дъбове“, Атланта, Джорджия, 1864
Капитан Никълъс Дръмънд спря отделението от съюзни конници пред мястото, откъдето започваше виещият се прашен път, ограден с мощни дъбове, които като че ли се извисяваха чак до небето. Беше учудващо мирна гледка сред земя, разкъсвана от война, странно недокосната от времето и ударите, нанасяни на човек от човека. Но кървавата, безсмислена война между Севера и Юга, хвърлила брат против брата, бушуваше вече цели три години.
Макар че поводът за избухването на войната беше робството, Ник знаеше, че причините са далеч по- дълбоки, и в името на хуманността се молеше военните действия да свършват час по-скоро. Но дотогава трябваше да изпълнява дълга си. Беше се присъединил към армията на Съюза, защото каузата беше справедлива и честта му изискваше да се бори за справедливост и равноправие между всички хора.
Ник се извърна на седлото и зачака лейтенант Дил да се приближи към него.
— Това ли е мястото, лейтенанте?
Гласът му беше дрезгав от изтощение, измършавялото му лице беше безмълвно свидетелство за многото битки, в които беше участвал и в които беше оцелял само благодарение на упорството и целеустремеността си.
— Да, сър — потвърди Дил. — „Високите дъбове“. Принадлежи на вдовицата Тревър и малкия й син. Понеже е близо до Атланта, нарочно е оставено, за да служи като наблюдателен пункт в района.
— Подозирам, че вдовицата Тревър няма да приеме особено любезно войниците на Съюза, които идват да окупират дома й — допусна Ник, поглаждайки наболата си брада. Чувстваше се мръсен и нямаше търпение да почувства истинско легло под изтръпналите си кости. — Кога е починал съпругът й?
— Разузнаването донесе, че е бил убит в Ричмънд през шейсет и втора.
— Много добре, лейтенанте — изрече снизходително Ник. — Госпожа Тревър просто ще трябва да понесе присъствието ни, независимо дали и харесва или не. Предупреди хората, че тя сигурно ще е разстроена от смъртта на съпруга си, но косъм няма да падне нито от главата на вдовицата, нито на сина й, нито на когото и да било от нейното домакинство. Ясно ли е?
— Да, сър, ще се погрижа.
Дил обърна коня си и се отдалечи, за да предаде заповедта на Ник на останалите от отделението.
Малко по-млад от Ник, лейтенант Клинтън Дил беше красив мъж с остро чувство за хумор и момчешко очарование, което повечето жени намираха за неустоимо. Ник, напротив, беше печен войник, който се беше научил да си пази гърба по трудния начин, беше свикнал да внимава за всичко, дори за най-обикновените неща, и да не вярва на никого освен на себе си. Философията му го беше превела невредим през перипетиите на войната и той смяташе, че ще надживее много от младите, неопитни мъже, които сега командваше.
Страховитият чар, който Ник беше придобил, не намаляваше привлекателността му за жените. Той беше от онзи тип мъже, които жените намираха за предизвикателни. Твърдите черти на лицето му не изглеждаха сурови само благодарение на трапчинката на брадичката, както и на очарователната му усмивка, когато решеше да я покаже.
Господарската къща се извисяваше величествено в края на алеята, дълга почти половин миля. Когато Ник се приближи към нея, можа да забележи признаците на разруха, причинена от годините запустение. Представи си как е изглеждала къщата преди, с роби, бързащи насам-натам, за да вършат всички работи, необходими за поддържането на подобна импозантна сграда. Входният портик се извисяваше на височината на всичките три етажа, поддържан от високи, стройни колони. Сега боята се лющеше, земите около къщата пустееха, хижите на робите гниеха под горещото слънце на Джорджия. Ник не забеляза никакви признаци на живот, докато не влезе в двора, последван от отделението си.
Нима вдовицата Тревър и синът й са напуснали имението, запита се той заинтригуван. Беше нащрек, за да се предпази от евентуални враждебни действия, които можеше да го връхлетят неочаквано, затова ръката му стоеше близо до дръжката на пистолета. Слезе от коня. Войниците последваха примера му.
